Как се пишат "Приказки за меланхолични деца"?

30 юли, 2010 11:52 | Гост, Книги | Няма коментари

Как се пишат "Приказки за меланхолични деца"?

Тодор П. Тодоров е роден през 1977 г. в София. Преподавател е по Философия на Средновековието и Ренесанса и Ислямска философия в СУ „Св. Климент Охридски”. Има публикации във вестниците „Дневник”, „Стандарт”, „Литературен вестник”, „Философски вестник”, „Култура”, както и в списанията „Родна реч”, „Алтера”, „Критика и хуманизъм” и други специализирани издания и сборници.
Срещнахме се с него, за да си поговорим за сборника „Приказки за меланхолични деца”, който излезе неотдавна.

– Прави ми впечатление, че много хора с философско образование се насочват към писането на поезия. Теб какво те тласна да пишеш проза и по-специално приказки?
– Тези приказки, тази проза, която пиша, по същество е доста поетична. Това е някакъв вид поезия в проза. Има специален тембър на говорене, който е поетически. Аз самия до голяма степен приемам това като поезия.
– Какво те вдъхновява?
– Почти всичко ме вдъхновява, защото във фантазмения свят на човека се явяват всякакви неща. Всяко най-обикновено, дори банално нещо във въображението, може да приеме форми, които са вдъхновяващи. Те могат да ни споходят като откровение, като ужас, като кошмари и да се превърнат в повод за писане или фантазиране.
– Каква е разликата между философстването и разказването на приказки?
– Разказването на приказки също може да бъде форма на философстване. Разбира се, философията е мъдрост или наука. Разказването на приказки отпраща към други потребности на човека, които не са непременно постигането на някаква истина или на някакво знание, за което претендира философията. Аз обичам да казвам често, че човек е търсач на много неща едновременно. Той обича да му се разказват истории, обича да бъде лъган понякога, обича да бъде приютяван, приласкаван. Обича да бъде плашен, да бъде изкушаван, мамен и така нататък. Разказването на приказки връща човек към други пространства, към които изпитва известно чувство на носталгия; към някакви измерения, които сме загубили, поради някаква причина. Заради това и книгата се казва „Приказки за меланхолични деца”. Убеден съм, че човек остава дете до края на живота си и състоянието на възрастност ни е натрапено, разбира се, в един особен смисъл на думата. Остава дете, доколкото остава един играещ човек – homo ludens.
– Избра проф. Калин Янакиев да представи книгата на нейната премиера. Как се спря именно на него?
– Той самият беше учуден, че съм избрал него. Оказа се много добър партньор и спътник в моите фантасмагорични пътешествия. Аз разпознах в него една особена чувствителност и притегляне към подобен тип фантастичност. Беше ми интересно как той ще разчете приказките, какво ще привиди в тях.
– За какъв тип читатели са предназначени твоите приказки?
– Трудно може да се направи профила на читателите, за които са предназначени, тъй като някои от тези приказки могат спокойно да бъдат четени и от деца. Някои от тях са съвършено детски, други от тях пък изобщо не са. Аз все пак твърдя, че тези приказки са за големи хора, за пораснали деца. Те са за хора, които обичат да играят със себе си, обичат да фантазират; които имат точно това чувство, за което говорих – носталгия и меланхолия, предизвикана от непостижимостта на този въображаем свят, света на невъзможните неща. Макар и преструвайки се, че не е така, ние непрестанно живеем в света на фантастичното. На практика всеки един човек може да бъде читател на тези приказки.

– На какъв принцип са подбрани историите в сборника?
– Идеята за тези неща ми хрумна преди няколко години. В един момент при мен се появи желание да обединя разказите около един водещ принцип – хепиендът е забранен. Всяка история завършва с изчезване, загубване на героите. Очевидно е, че не всички разкази са приказки в собствения смисъл на думата. Аз умишлено избрах това заглавие и специално думата „приказки”. На български думата „приказвам”, забележи, и думата „приказка” имат много интересна, фантасмагорична етимология. „Приказка” или „приказвам” идва от казвам с представката „при”, както е „при-ласкавам”, „при-мамвам”, „при-канвам”. Затова и приказките притеглят към особени места или чувствителни точки на въображението. Думата „приказка” в случая не изпълнява класическото си значение, но затова пък отговаря на цялостната атмосфера, на цялостния климат, който има книгата.
– Твоя ли беше идеята за оформлението на книгата и включването на фотографии в нея?
– Да, това беше нещо, което още от самото начало силно ме вдъхнови, тъй като фотографията е една друга моя страст. Идеята да съчетая подобен тип истории с мои собствени фотографии ми се стори особено интересна. Исках да се получи една приятна книга, която да бъде хубава и като вещ дори. Освен това, съчетанието между фотографски илюстрации и тези разкази ми се струва много удачно. Самите истории са изпъстрени с образи, те са силно визуални текстове. Убеден съм, че литературата е много по-дълбоко визуална, отколкото фотографията може да бъде. Съчетаването на двата различни медиума в книгата ми се стори интересна идея.
Дори имах желание да направя изложба със снимки, които да бъдат съпроводени от съвсем кратки текстове. Фотографията произвежда непосредствена образност, докато в литературата има особен тип телепатия и многоизмерност на образите. Затова всеки път, когато препрочитаме един текст, той се оказва като нов – ние виждаме нови неща в него. Това не е точно така със снимките. Те са завършени, те са готови, докато написания текст никога не е окончателен. Винаги е отворен за нещо друго. Ако гледаме на това съжителство между литература и фотография като някакъв вид надпревара или напрежение между двете, аз считам, че литературата е много по-убедителна и много по-силна като трансмитер, като предавател на образи, на визия. Много по-силен стимулатор е на вътрешното ни кино.

Интервю на Десислава Пътева
Фотография: Николай Николов

Подкрепете ни

Теми:
Сподели   Facebook  Twitter  Google+

Още по темата