Напред, науката е... - Академика | образование, наука и култура

Духомир Минев е ст. н. с. ІІ ст. в Институт за изследване на обществата и знанието по социология. Ръководител на секция “Социология на икономиката и политиката” в бившия Институт по социология. Доктор по икономика, през юни 2010 г. е защитил докторска дисертация за присъждане на степента “доктор на науките”.

Д. Минев работи в областта на икономическа социология, социална и икономическа политика, социология на знанието. Участвал е в редица международни и национални проекти в посочените области. Преподавател по Икономическа социология, Социална политика, Социална работа и Европейски проекти. Има над 50 научни публикации.

През 2003-2006 е член на Икономическия и социален съвет. Член е на Изпълнителния комитет на Европейската анти-бедност мрежа.

–

“Търканията” между управляващи и научни институции не са нещо ново, но напоследък придобиват нови измерения. За конфликтите се предлагат различни обяснения. Но за да не оставаме в рамките на нашенските спорове, нека да погледнем към широкия свят. Там също ще видим остри конфликти между властващи и учени (научни институции). Казват, че това е конфликт, който произтича от фундаментално противоположни перспективи – стратегиите на властта и нейното упражняване се ориентират преди всичко по необходимостта от съхраняване на самата власт и в този смисъл – на статуквото; науките, а по-точно – знанието, което създават, по самата си същност са генератор на промени.

Тъй като конфликтът се дължи на фундаментално противоположни перспективи, то той е от типа на тези, които наричат “безкрайни”. Безкрайният конфликт не може да бъде разрешен или дори обсъждан, защото участващите страни не могат да намерят никаква обща почва. Те дори не обсъждат един и същ проблем- защото формулират по различни начини един и същ проблем.

Знание и власт

Напреженията и конфликтите между знание и власт са много стари, защото се коренят в най-дълбоката им същност.

Конфликтът е преминавал през различни фази и перипетии . Когато например, конфликтът между природните науки и властта (тогава – с църквата, схващан като конфликт между знание и вяра) затихва, освободените природни науки започват да правят “революции”: Индустриалната, Научно-техническата, съвременните технологични взривове.

Но все повече се е изострял друг – между социалните науки и властта. Той също е много стар – преди да пострадат Бруно и Галилей, са пострадали например авторите на онези няколко десетки евангелия, от които са оставили само четири.

Сблъсъкът между знанието за социалния свят и властта се корени във факт, който сега е широко известен: “Всички човешки действия се определят от нашето ограничено и несигурно знание – за събитията, минали, настоящи и бъдещи; за нашите производителни и обменни шансове; за това какво поведение ще възприемат другите хора, а дори какво поведение ще възприемем ние самите”. Щом като всички наши действия зависят от знанието, то контролът върху знанието дава безкрайни възможности за контрол върху “всички действия”.

А. Гулднър привежда пример със средновековната арабска философия, която също е попаднала в спор между знание и вяра (както тогава са схващали “безкрайния” конфликт). Тогава е било предложено решение, което много напомня днешното взаимодействие между знанието за социалния свят и властта. Приемайки, че теологията съдържа определена истина, макар и в по-малка степен от философията, на теолозите и философите е било предложено всеки да се занимава със своята дейност, а доколкото философите превъзхождат интелектуално теолозите, на тях им е било препоръчано да “пазят своята истина за самите себе си и пишат технически книги, които не смущават и не объркват простите умове”. Онези, които са приели тази идея, започват да се представят като “специалисти”, като “технически” философи. Те са считали, че основната им работа е да изучават, създават и преподават философия и да покажат изводите, до които достигат. Но когато техните истини не се съгласуват с истините на божественото откровение, не е работа на философите да ги съгласуват или да оспорват откровението. Така е възникнала доктрината за Двойната истина – истината на философията и тази на откровението; истината на разума и на вярата. Доктрината е живяла под различни форми – “от голямата и малка правда” до онази двойнственост за която пише Б. Латур: “Коренните американци не са грешали когато са обвинявали белите, че имат раздвоени езици. Разделяйки отношенията на политическа власт от отношенията на научният разум, докато в същото време се продължава свързването на властта с разума и на разума с властта, модерните винаги са били двойнствени”.

Макиавели се е доближил още повече до конфликта между знание и власт – според него самата същност на властта е тайната – това, което е известно на властващите не е известно на подвластните, т.е. социалното диференциране на знанието е самата същност на властта.

С течение на времето идеята за власт чрез контрол върху знанието придобива все по-ясни очертания. За да смекчат конфликта, пораждан от тази идея, са се опитвали да разграничат монопола върху вземането на решения от монопола върху създаването на знание. Не са успели – просто защото не е било възможно. Знанието е власт, а контролът върху знанието е фундаментален ресурс на властта. И еволюцията на властта отдавна поема по пътя на контрол върху знанието. Една от първите стъпки е представата, че идеологията е сърцевина на знанието. Тази представа се оказва много устойчива. В природните науки тя е пораждала странни феномени – например, лисенковщина или арийска физика.

Натискът на властта върху създаването на знание и днес поражда подобни феномени. Един физик от Университета в Ню Йорк – Алън Сокал, направи специален експеримент, за да покаже колко е силно влиянието на властта (доминиращата идеология) върху създаването на знание. Той изпраща на научно списание (“Социален текст”) една статия под заглавие:”Преминавайки границите: към херменевтична интерпретация на гравитацията на квантума”. Статията е била безсмислица, нарочно съставена чрез механично събрани извадки от областта на физиката и математиката, но списанието я публикува. Причините за това според Сокал са две: звучала е добре и е отговаряла на идеологическата предразположеност на издателите. Изследователи на знанието считат, че този експеримент на Сокал доказва, че селекцията на статии за списанията силно зависи от политически, социални и културни елементи. Но експериментът на Сокал показва още нещо – че знание и незнание стават все по-трудно различими, производството на знание по своебразен начин се слива с производството на … незнание. И това е неизбежен ефект от влиянието на властта (идеологиите) върху науката.

Щом такива неща се случват в природните науки, можем да си представим какво става в социалните, където „търканията” между власт и знание са особено силни. През 20-ти век беше развита особено силна, мащабна и ефективна система за контрол върху знанието в социалните науки. Системата не е основана на примитивните форми на пряк контрол (цензура), които са прилагани в миналото, нито пък разчита само на влиянието на доминиращата идеология, както в случая със Сокал. Сега вече тя е огромна, много комплексна и трудно забележима. Една част от нея е вградена в самите науки като системи за производство на знание – под формата на теории, подходи, принципи, правила за научна работа, включително и за валидизиране (признаване) на получените резултати за научни. Важен компонент на тази част на системата за контрол са и йерархиите в научните организации – пирамидалните вътрешни структури позволяват да се контролира цялата пирамида само чрез контрол на нейния връх. Негативните ефекти от йерархиите са забелязани отдавна. Норберт Винер например, още през 1947г. пише следното: . “Ясно е, че деградирането на позицията на учения от независим мислител в слуга, който е нает в една фабрика за наука и е морално безотговорен, е станало много по-бързо и по много по-разрушителен начин, отколкото очаквах. Това подчиняване на тези, които трябва да мислят, на онези, които държат административната власт, е разрушително за морала на ученият”.

Има твърде много основания да се счита, че влиянието на властта върху науката и създаваното от нея знание се е засилвало непрекъснато. За това са допринасяли и други инструменти за контрол върху знанието – научните политики, научните програми за финансиране на науката и др. фактически поставят знанието в желязна клетка на властовия контрол.

Другият централен поток на властовия контрол е организиран чрез системата за финансиране на научните изследвания, включително и чрез финансирането на изследвания от и за частни изследователски структури. Ефектите от този “аутсорсинг” на производството на знание са добре известни – в Бялата книга по управлението, издадена преди няколко години от Европейската комисия, се посочва, че когато в подобни структури се създава знание за социалния свят, настъпват “когнитивни изкривявания” и такова знание не внушава доверие. Но тези практики продължават. Основните технологии на това въздействие са създадени и въведени много отдавна – Фридрихс и Търнър например ги свързват още с времето, когато фондации на семейство Рокфелер започват да финансират работата на социолозите в Чикаго. Въпреки, че по-късно тази връзка се прекъсва, Търнър подчертава, че основните черти на “новия модел на организиране на изследванията” се запазват в социологическите изследвания и досега. Изследванията си остават предимно атеоретични, фокусират се върху тесни изследователски проблеми, получават пари от клиенти, които искат главно дескриптивни данни (и често настояват за представяне в картинки). Други изследвания на работите на Чикагските социолози по онова време показват защо изследванията не са били добри. Е. Хувър тогава категорично е отричал наличието на организирана престъпност и въобще не е допускал мисълта за връзки между организираната престъпност и властта. Изследвайки престъпността в Чикаго, изследователите са “пропускали” точно тези два проблема – че престъпността е организирана, и че е свързана с местните власти.

През последните 2-3- десетилетия натискът върху знанието се разширява и задълбочава. Неотдавна американският социолог Дъглас Меси написа: “ Ние живеем във времена на изключителна враждебност към науката, изразена на всички нива на американското общество”. Съветник на президента Буш по проблемите на науката публично изказа мнение, че работата по съкращаване на броя на учените е много закъсняла.

Натискът може да се забележи в много страни по света, включително и България – било по линия на финансирането, било по линия на организирането на научните изследвания. Всички тези “мерки” хипертрофираха контрола върху науките и знанието за обществата, а това породи резултат с фундаментално значение: появиха се нов тип експерти – не учени, предлагащи практически решения, а „учени на властта”, обосноваващи нейните решения чрез знание, което е силно изкривено.

Един от най-крупните изследователи на мозъка – С. Пинкър ги нарича „нерд”-ове. Според Пинкър те мислят по особен начин – могат да “мислят немислимото”, т.е. могат да формулират решения, които са дълбоко неприемливи, по отношение на околната природна или социална среда. Той показва например, как анализатори на сигурността, следвайки “студена и желязна” логика, решават поставената им задача да намерят най-добра стратегия за защита на населението от противников ядрен удар: те стигат до извода, че е най-добре да се изостави собственото население без защита от противниковия удар и да се насочат усилията към защита на собствения ядрен арсенал.

Но натискът за превръщане на учените в “нердове”, аморални, безлични изпълнители, безусловно подчинени на работодателите си във “фабриките за знание” продължава в различни форми – например, чрез намерението учените да приемат статута на “държавни служители”. Вероятно затова в речта си пред Световния икономически форум в Давос, Н. Саркози заяви: “ Трябва да се измъкнем от цивилизацията на експертите, които дискутират само помежду си, всеки според своята специалност. Трябва да се научим да разсъждаваме всички заедно, да обсъждаме заедно проблемите си, които отвъд своята техническа специфика, засягат всички”.

Властовият контрол постепенно пораждаше и нарастващо дистанциране между критичния интелектуалец и свободния от ценности професионал, при което тенденцията към професионализация значително се усилва и започва да доминира (ускорено създаване на “нердове”). По този начин се е зараждало едно напрежение, което Гулднър ясно идентифицира още през 70-те години – напрежението между по-старата представа за социалния учен като интелектуалец и по-новата (тогава) тенденция към “професионализация”. Днес, повечето изследователи са (превърнати в) по-скоро професионали, отколкото интелектуалци.

Когнитивните изкривявания в производството на знание означават че фактически се създава незнание.

Бумерангът на незнанието

Изследователите от едно изключително напреднало и важно направление на научните изследвания – изследванията на рисковете, посочват, че се появяват непознати досега рискове – наричат ги “новите рискове”. Тези рискове причиняват все повече щети на обществата и хората, които живеят в тях. Наричат тези рискове “демократични”, защото засягат не само най-уязвимите индивиди и групи, а всички, дори и онези, които на пръв поглед изглеждат далеч от опасната зона. Типичен “нов риск” е например, тенденцията към влошаване на менталното здраве на хората, която през последните 1-2 десетилетия стана особено забележима и обхвана много страни. Менталните заболявания нарастват и в богатите страни, като при това засягат както социално слабите групи, така и най-богатите. Тепърва ще разберем, дали тенденцията към нарастването на тези заболявания, означава още нещо – че те се стоварват все по-тежко върху следващите поколения. Впрочем, според специалистите България е на първо място в Европа по ментални заболявания и тенденцията е този вид заболявания да изместят от първото място другите видове заболявания, които определят нивото на смъртността и инвалидизирането сред българите (например, сърдечно – съдовите) и по които страната заемаше 2-3 място в света.

Освен “демократичността”, за новите рискове е характерно, че всъщност те са по-скоро опасности. За разлика от рисковете, опасностите по-трудно се поддават на предвиждане (по-трудно се изчисляват вероятностите за настъпването им), а затова е по-трудно да се изградят системи за неутрализиране на опасностите или за неутрализиране на щетите от опасности, които вече са настъпили. Във вторият случай не може да се калкулират предварително средствата, които са необходими за отстраняване на щетите от настъпването на опасностите, т.е. не може да се изградят ефективни системи за защита, включително и онези системи, които наричаме “социална защита”. Резултатът е, че в много развити и не толкова развити страни рухват системите за пенсионно осигуряване, здравеопазване и т.н.

Освен менталните заболявания и рухването на системите за социална защита, “нов риск” е например и върлуващата сега глобална криза.

Какво е общото между тях? Общото е, че въпреки подвеждащите привидности, всички тези опасности се пораждат в крайна сметка от … незнание… Такова твърдение може да изглежда парадоксално, екзотично, неприемливо – особено в контекста на помпозните представи за съвременните общества (и икономики) като общества и икономики, основани на знанието. Защото заплахи, които не се знаят, не съществуват за заплашените, макар че тези заплахи може да са много опасни. Когато за такива заплахи не е създадено адекватно знание, те се стоварват изневиделица върху хората като опасности.

Но контролът на властта върху създаването на знание неизбежно води до „изкривявания” в създаваното знание, или с други думи поражда незнание. Според Джон Грант: “Това разбира се е форма на геноцид, защото животите на всички бъдещи човешки поколения биват белязани от загубата на знание”.

Властта, основана на контрол върху знанието е необикновена власт. Това е власт, която е косвена, фундаментална, незабележима и трудно разбираема за този, който е контролиран, (защото се контролира знанието му, включително и знанието му относно начинът, по който е контролиран). Такава форма на контрол не позволява на контролирания да знае, че е контролиран, а щом не знае, не може да намери и ефективни форми за противодействие.

Затова в една своя лекция, изнесена в Свободния университет в Брюксел, Иманюел Уолърстейн посочи, че е възможно след 2050 година човечеството да попадне в безпрецедентна система на робство – такава, в която робът се мисли за свободен. Другата алтернатива е да се освободи знанието от контрола на властта. Посоката за това е към обвързване на науката с публиката, вместо превръщането на учените в държавни служители. “Тъй като приложните науки и професионалните консултации не са адекватни, то към тези практики трябва да бъде добавено нещо допълнително, което да свърже празнината между научна експертиза и заинтересованата публика. Такъв мост е пост-нормалната наука, която включва в себе си диалог между заинтересованите от проблема лица, независимо от тяхната формална квалификация и афилиация. Защото оценката на научните резултати в условията на висока неопределеност не може да бъде предоставено на самите експерти – сблъсквайки се с такива неопределености, експертите стават твърде големи аматъори.”, пишат автори като Фунтович, Равец, О’Риордан, Райнър и много други. Изследователите на рисковете, вкл. Бек и Гиденс започнаха да признават значението на не-експертните оценки и отговори спрямо експертните системи. Така те започнаха да запълват разрива между лаическата (непрофесионална) публика и експертите, който донася толкова беди на обществата. По такъв начин взаимодействията между знание и власт ще могат да се реконструират въз основа на модерния Принцип на предпазливостта. Засега той се препоръчва само по отношение на екологичните рискове. Крайно време е приложението му да бъде разширено.

Духомир Минев