Д-р Мариана Кирова: Историята се пише от победителите, но се коригира от писателите

23 февруари, 2014 15:56 | Гост | Няма коментари

Д-р Мариана Кирова:  Историята се пише от победителите, но се коригира от писателите

Мариана Кирова е доктор по българска литература. Автор е на повече от 900 публикации в българската преса, на редица научни статии, на две стихосбирки и на един сборник с разкази. Носител е на две първи награди за литература – на приза „Народни будители”, присъден й от Съюза на свободните писатели и на първа награда за криминален разказ, връчена  й от българската секция на АIEP – Международната асоциация на писателите криминалисти. През последните 10 години публикува стихове, разкази и анализи в парижкото списание „Revue periodique sur la vie en Bulgarie”.

През втория семестър тя ще представи лекционен курс в Софийския университет върху спецификата на литературата през късното Българско възраждане и създаването на женските персонажи в българската възрожденска белетристика.

     

–         Д-р Кирова, периодично някои политици развяват националистическата карта. От друга страна един историк изказа наскоро тезата, че „турско робство не е имало, както се втълпява на българите”. Какво свидетелства литературата?

 

–         Причината отново да се развява националистическата карта се крие в предстоящите избори, които, макар и само за европейски парламент, се възприемат като премерване на силите. Но партиите много се заблуждават, защото европейските избори не могат да бъдат верен показател за резултатите от едни парламентарни избори, тъй като при евровота активността е два пъти по-малка. Така че партиите хвърлят силите си нахалост. А изказаната теза, че „турско робство изобщо не е имало”, е тиражирана в десетина сайта в интернет и след множеството коментари се намери само един, в който се изказва одобрение. Ако тази теза не е извадена от контекста, ако действително такава постановка съществува, аз съм готова да извадя насреща й цялата литература на Българското възраждане, защото литературата е най-вярното свидетелство на светоусещането на един народ, тя казва винаги повече от историята. Сигурна съм, че същото биха направили и моите по-възрастни колеги литератори – доценти и професори, от чиито трудове аз самата съм се учила. Според въпросната теза, българите имали право на собственост и придвижване, и това давало основание да твърди, че нямало робство. Присъствието на чужда войска обаче, налагането на чуждо административно управление, на турска съдебна практика, на различна ценността и културна система са безспорни факти за поробването на дадена страна. Е, кажете ми как може държавата да е поробена, а населението й – не? Подобни тези съдържат и още една манипулация с оглед на днешната политическа конюнктура – вярно е това, че Русия, тръгвайки да ни освобождава, е имала имперски интереси на Балканите. Но също толкова е вярно, че след Освобождението ние получаваме държавна независимост, т.е имаме собствено държавно управление. Не бива също да се смесват политическите понятия от съвременната ни история –  не трябва отношението към бившия Съветски съюз, който налага комунизма у нас по силата на обстоятелствата след Втората световна война, автоматично да се пренася към Русия, към руската интелигенция и към изстрадалия руски народ, също жертва на комунизма. Подобни тези, че тук имало пет века „чужда окупация, присъствие” и други подобни неуместни опити за евфемизъм, всъщност предпоставят възможност за конфронтация на определени националистично настроени кръгове спрямо българските граждани мюсюлмани. Това в днешните условия и в рамките на европейската общност никой не желае.

 

–         Доколко литературата може да бъде източник на информация за миналото, при положение, че борави с художествени средства?

 

–         Точно художествените средства й дават онази свобода, чрез която тя може да покаже истината за времето. Историята може да се подчинява на конюнктурата, може да се пише от победителите, но се коригира от писателите. След Освобождението например, през 1886 г., Захари Стоянов отива при един от тогавашните министри на просвещението – при Георги Живков, и иска финансиране, за да издаде биографията на Христо Ботев. „За този хаймана, за този вагабонтин държавни пари не давам”, му казва министърът, който нито бил чел, нито бил чувал за стиховете на поета. А Захари Стоянов, преди да затръшне вратата, му отвръща: „Хаймана ли! Аз ще го покажа, той ще стане идолът на България”.  Нямало е пари и за издаването на събраните творби на Любен Каравелов, затова публикуването им плаща неговата вдовица Наталия Каравелова. Намирали се такива, които са наричали нашите най-видни възрожденци и борци за национално освобождение „агенти”. И пак Захари Стоянов се зарича, че като популяризира написаното от тях, поколенията ще ги нарекат апостоли – както ги наричаме днес. Затова твърдя, че най-вярната информация за състоянието на едно историческо време се крие литературата, макар тя да се изгражда чрез различни художествени похвати и макар създаването на дадено художествено произведение да е продиктувано от различни мотиви.(Тук говорим за литература, а не за поръчкови произведения, които така или иначе не издържат във времето.) Разтворете която искате творба на Васил Друмев, на Илия Блъсков, на Любен Каравелов, на Христо Ботев – на който си изберете и на която страница пожелаете, и ще видите какви са били въжделенията на българина, имало ли е турско робство или е нямало, и срещу какво са се борили те.

 

–         Каква е темата на лекциите, които предстои да изнесете?

 

–         Предмет на лекциите ще бъде създаването на женските персонажи в българската възрожденска белетристика. Малцина знаят, че до периода на късното ни Възраждане в българската литература е нямало образи на жени. Те се появяват в творбите на белетристите ни възрожденци тогава, когато и жената се противопоставя на поробителя. Защото българката е била различната жена на Балканите и това е намерило отражение в литературата ни. Тогава, когато туркинята не е имала право излезе от дома си без придружител, когато гъркинята е нямала традицията  на труд, българката е била равноправен стопанин на дома и семейството си. Това предполага различно, борбено отношение към света, който я заобикаля – не случайно преди авторската литература още във фолклора имаме жени хайдути и воеводи. По време на робството най-драстично е била атакувана единствена оцеляла българска микрообщност – семейството. Затова българската жена, наравно с мъжа, реагира. „Ако не бяха на света тия свети жени, досега всички ние бихме се потурчили, пошвабили, помаджарили и изчезнали от лицето на земята”, пише идеологът на българското възраждане Любен Каравелов. Той е и първият радетел за еманципирането на жената, защото само общество от свободни хора – мъже и жени, може да постигне национална свобода. Каравелов казва: „Ако майка ми украшава венецът на баща ми, то аз ще да украся чалмата на султанът; а ако майка ми бъде свободно същество, то аз няма да търпя никакъв деспотизъм.” В белетристиката на възрожденските ни творци виждаме как жената е тази, която дори стимулира мъжа да се бори. Не е случайно и че точно жените боркини са първите женски образи в българската литература. Но ние мълчим за това, докато останалите страни изграждат по свои създадени кумири националните си митологии. Аз искам да разкажа на  бъдещите филолози  какъв е бил механизмът, по който литературата ни се издига на един по-висок художествен етап именно чрез въвеждането на жените-героини. Убедена съм, че няма по-добра аудитория от студентите. Както казваше един мой преподавател, „ти им покажи храма, а те сами ще намерят вратата”.

 

–         Кога започва курсът Ви за българските героини?

–         Започва през месец март и програмата е обявена на сайта на Софийския университет (http://www.slav.uni-sofia.bg/index.php/sid – бел. ред.). На 6 март, от 15 часа в зала 138 на Софийския университет е насрочена първата среща със студентите. Ще се радвам да се срещна с тях.

Въпросите зададе:  Евелина Гечева

Снимка: Архив

Подкрепете ни

Сподели   Facebook  Twitter  Google+

Още по темата