Дарин Тенев: Университетът не е просто по-голямо училище

27 септември, 2014 06:00 | Гост | 3 коментара

Дарин Тенев: Университетът не е просто по-голямо училище

Дарин Тенев е доцент по теория на литературата в СУ „Св. Климент Охридски”. Той е също така директор на Института за критически социални изследвания към ПУ „Паисий Хилендарски”. Завършил е Българска филология и Японистика, както и магистратура „Литературознание” в СУ. Специализирал е в Япония: в Киото (2000-2001) и в Токио (2004-2006). Има докторска степен по теория на литературата (2008) с дисертация за литературния образ и моделната теория, която е нужна, за да се улови неговата сингуларност. Два пъти е бил стипендиант на Японското министерство на образованието и науката; бил е стипендиант и на Центъра за академични изследвания (2012-2013). Има две издадени книги: Фикция и образ. Модели (Жанет 45, 2012) и Отклонения. Опити върху Жак Дерида (Изток-Запад, 2013), и над петдесет теоретични текста в областта на теория на фикцията, наратологията, теорията на речевите актове, Дерида и деконструкцията, феноменологията, изследванията на образа, критическата теория. Публикувал е преводи на японска поезия, както и на теоретични текстове от английски и френски.Последните му изследвания са фокусирани върху проблема за възможността и изграждането на литературна теория на моделите.

– Здравейте, доц. Тенев. Вие сте завършили специалност Българска филология и Японистика в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Как се породи този интерес към двете култури и кои според вас са допирните точки?

– Интересът към японската култура е бил у мен още от дете. И като с повечето неща от всяко детство, не бих могъл да кажа какъв е точният произход на този интерес – дали е свързан с книгите с оригами, с бойните изкуства, с една стара песен на НЛО („…всичко в моя дом ще е Hitachi…”), сериалите Шогун и Отмъщението на самурая, с марките от Япония, които събирахме с баща ми и сестра ми; просто не знам. След седми клас, във вече далечната 1992 г., имах късмета да бъда приет в първата паралелка с изучаване на японски и китайски език в България, в 18 СОУ „Уилям Гладстон” в София. Беше трудно, но също интересно – и много забавно. Имах късмет и с учители. Силвия Попова, Мацунага Джун, Людмила Холодович отвориха вратите към магията на японския език, под чиято власт все още се намирам; Нишикава Масару и Криси Прахова ми разкриваха културата в занятията по чайна церемония. Всичко това до голяма степен определи и бъдещите ми занимания в тази област.

Що се отнася до Българска филология, никога не съм гледал на тази спецалност като обвързана тясно с българската култура. За мен Българска филология беше и все още е мястото, където отиват онези, които обичат литературата. Не само българската, а литературата изобщо. Старогръцка, провансалска, италианска, немска, френска, руска, сръбска, испанска, английска; древна и съвременна; традиционна и експериментална; поезия и проза. Да вляза там беше първото ми и единствено желание като кандидат-студент. Все пак едва ли желанието ми щеше да се насочи толкова устремено без влиянието на Диди Налджиева, най-добрата учителка по литература, на която гимназист може да попадне.

Част от горните изречения вероятно звучат едновременно твърде патетично и твърде лично. Може би има точки, в които личното неизбежно звучи патетично. И затова по-често някои важни неща премълчаваме.

И така отидох в Университета с два интереса – Япония и литературата. И не желаех да предавам, да изоставям никой от тях. Никога не съм мислил за допирните им точки.

А общи места, естествено, има. Ще дам само един пример. Под управлението на Шогуната Япония е затворена страна грубо от 1630 г. до 1850 г.. На жители на Япония не е позволено да напускат страната до 1868, т.е. до началото на периода Мейджи, когато Императорът (и вече не Шогуна) отново поема реалното управление. Така, когато Япония се отваря във втората половина на ХІХ в., изведнъж се оказва, че светът се е променил, се е развил. И аналогията с България, която до 1878 г. е в рамките на Османската империя, не е трудно да бъде направена. Аналогия не на това, което е било, а на това, което идва с отварянето на Япония и Освобождението на България. Процеси на модернизация и европеизация, съпътствани от постоянните – колониални или не –интереси на Европейските сили; начало на новата литература в 80-те години на ХІХ в.; конструиране на единен книжовен език; усещане за закъснялост, за забавяне; нужда да се попълват „липси” и т.н. Всички тези факти не бива да замъгляват различията, и все пак – аналогията, струва ми се, е очевидна. Какво следва от тази аналогия е въпрос, на който тук няма да отговарям.

– Доцент сте по Теория на литературата в СУ. Разкажете накратко какво обхваща предмета и интересуват ли се студентите Ви от него?

– Теория на литературата е дисциплина, която би трябвало да изучават всички филолози в първи или втори курс, за да им бъдат дадени инструменти, критически апарат да се занимават с конкретните произведения в рамките на литературно-историческите курсове, които ще минават по-късно в процеса на обучение. Същевременно тази дисциплина би трябвало да им покаже възможностите и границите, които различните теории за литературата неизбежно носят със себе си. Една теория ни позволява да откроим едно нещо, но скрива друго. Ако се обърнем към биографията на даден автор, за да разберем творбите му, това ще ни помогне вероятно, но ще остави вън от полезрението нашата собствена роля, ролята ни на читатели, при определянето на смисъла на едно произведение. Ако се съсредоточим върху вътрешните формални характеристики на текста, който анализираме, ще изпуснем от поглед връзката му с контекста на написването му. И т.н. Към всичко това трябва да се добави и нуждата да се историзират самите теории – те не витаят в празно пространство; напротив, тези теории сами възникват в тясна – и сложна, нееднозначна – връзка с други процеси в науките и обществото. „Теория на литературата” така включва също и история на теориите за литературата. Или по-точно – истории на теориите за литературата: тъй като има повече от една история, повече от един начин да се напишат тези истории, изпълнени с разриви, прагове, несъвместимости, анахронизми.

Мисля, че студентите много рядко знаят в действителност какво ги очаква, когато записват някоя специалност. Имат някаква представа, но тя е смътна, очакване в празнотата на незнанието. Затова и преподавателят носи особен тип отговорност. Той трябва не просто да преподаде определен материал, а да каже и покаже защо това е важно и интересно, да им разкрие привлекателността на предмета. Толкова по-важно е това днес, когато някои очевидности, свързани например с разбирането на литературата, са на път да изчезнат. Ще го кажа грубо: днес не е ясно защо трябва да се чете. Безличната формулировка указва нарастващо безразличие на обществото, в което живеем, безразличие към самото поставяне на въпроса за четенето и за високата литература.  В сферата на науките за човека този дълг, тази отговорност на преподавателя така придобива етическо измерение. Защото става дума за отговорността да се запази нещо много крехко, върху което стъпва свободата: безусловността, която условието на литературата отваря. Това е големият залог, казано съвсем накратко.

Не знам дали студентите се интересуват от дисциплината, която водя. Не мога да съдя за собственото си преподаване, но ми се иска да вярвам, че им помагам да виждат по-добре изборите, които се разкриват пред тях. Пред тях като студенти и като хора.

– Напоследък има тенденция за спад в нивото на образование. Забелязвате ли подобно нещо във Вашите студенти и личи ли си кои от тях са били приети с матури, без да държат кандидатстудентски изпити?

Не съм забелязал същностна разлика между приетите с матури и влезлите с изпит. Не мисля, че мога да различа едните от другите. Вероятно има особени ситуации, в които тази разлика може да се направи, но вероятно границата не дели просто тези с изпит от тези с матура, а по-сложно се прокарва между онези, които запазват желанието да учат, и другите, които в определен момент – независимо как са влезли в Университета – някак се отказват да дерзаят, губят смисъла.

Относно тенденцията за спад в нивото на образование, често чувам подобни тези, но ми е трудно да преценя доколко става дума за предразсъдък. А какво ако не става дума за спад, а за различие – различни нагласи, различен фон от знания, различно конструиране на идентичности. Като цяло сякаш учещите днес четат по-малко преди да влязат в Университета, отколкото са чели учещите по-рано; аз също имам такова впечатление. Но тези, които взимат изпитите ми, моите и на колегите ми, с отличен или много добър успех, са били еднакво добри и преди, и сега.

– Можете ли да направите разлика кога специалността е била записана „просто, за да се учи нещо“ и кога наистина е предизвикала интерес у студента?

Ще повторя нещо, което казах преди малко. Мисля, че дори онези, които отиват по първо желание, много рядко знаят какво ги очаква. Ще го изразя и другояче: началната точка на пътуването не определя неговата траектория. Случвало ми се е студенти, влезли „просто, за да се учи нещо”, да харесват специалността много повече от други, които са мислели, че знаят какво предстои и са били разочаровани. Нищо не е предрешено. А и студентите се променят – не само за тези четири години на бакалавърската степен, а за семестър, понякога за месец. Разлики може и трябва да се правят. Но не по лесен начин, а сложно, с усет за множествеността на границите, които понякога пресичат нас самите.

– Какво мислите за образованието у нас? Какво според Вас трябва да се премахне и какво липсва?

Нямам общ поглед върху образованието у нас. Нямам достатъчно знания дори само за висшето образование. В България има 50 университета. За над 40 от тях не знам почти нищо.

Общото ми впечатление от проверки на кандидатстудентски работи по български език и литература, от четене и гледане на новини по медиите, от начина, по който говорят политици и публични лица, е, че е нужно да се направи повече за езиковата култура. Би било добре също да се въведе, поне в Софийския университет, изпит по български език за всички специалности. (Тази възможност впрочем вече е обсъждана във Факултета по славянски филологии.)

Любопитно е как във въпроса Ви се говори за премахване и запълване на липси. Нещо е в повече, нещо липсва. Това е един начин да се мисли за нещата. Бих предложил и друг. Има неща, които са тук, но трябва да се променят. Не просто дали има или няма дадена дисциплина, а как присъства в учебните програми, колко семестъра се учи и в кой етап на следването е поставена, само веднъж ли ще се учи, или ще бъде разделена на няколко части; един преподавател ли трябва да води лекциите, или няколко и в кои случаи и т.н. Промяната, трансформацията е поне толкова важно да бъдат мислени, колкото и липсите.

Когато ме питате за образованието, ми хрумва и нещо друго. Висшето образование е нещо повече от образование, а университетът не би трябвало да е просто по-голямо училище. Има – и трябва да има – качествена разлика. Университетът е място, където се прави наука, където се правят изследвания; място, където човек трябва да има свободата да мисли, да задава въпроси, да поставя под въпрос. Безусловно, като в случая с литературата. Тази безусловност е крехка. По-крехка днес отколкото преди двадесет години например. Струва ми се важно да не превръщаме университетите просто в някакви професионални училища. Струва ми се важно да въвличаме студентите в изследванията, които правим, в провеждането на експерименти, в работата по научни проекти, в свободата на мисълта.

Въпросите зададе: Мариета Башева

Снимка: Личен архив

Подкрепете ни

Сподели   Facebook  Twitter  Google+

Още по темата

  1. Трайчо коментира на 29 септември, 2014 г., 17:28 ч.

    Нашествието на интервюирани от някога славния Факултет по Славянски филологии. Уж ще са високо място за наука, ама ще препитват за запетаи неграмотните. Ясно е, университетът ще бъде началното училище за обучение на хора, които не са хващали химикалка и книга. Това е бъдещето.

  2. Кела коментира на 30 септември, 2014 г., 21:37 ч.

    Божееее, в този факултет приемат с дипломи с общ успех тройка. За какво желание за учене става дума? Във Факултета по славянски филологии нивото на преподавателите е отчайващо. Всички стават професори без трудове. Тра-ге-ди-я! Какви тогава да са студентите им?

  3. Диана Иванова коментира на 10 ноември, 2015 г., 09:37 ч.

    Не зная точно кои преподаватели с отчайващо ниво визира Кела, може да бъде малко по-конкретна. Моите колеги от специалността славянска филология са отлични специалисти с дългогодишен опит, при това всеки един от тях е придобил научните си титли с труд, минал през критическо обсъждане, на което лично съм била свидетел.
    Бих казала, че една немалка част от студентите, които идват да се обучават тук, са отчайващо неграмотни, немислещи и мързеливи.
    Що се отнася до доц. Дарин Тенев, със сигурност е един млад, много талантлив учен. Дано да има повече такива колеги като него.