„Деликатност“ - откъс - Академика | образование, наука и култура

Натали бе по-скоро сдържана (нещо катоособеност на швейцарската женственост). Бепрекосила пубертета безпроблемно, спазвайкипешеходните пътеки. На двайсет години възприемаше бъдещето като обещание. Обичашеда се смее, обичаше да чете. Рядко съчетавашедвете занимания, защото предпочиташе тъжните истории. Тъй като литературната ориентацияне й се струваше достатъчно конкретна, бе решила да следва икономика. Зад вида й на мечтателка се криеше човек, несклонен да се задоволява с приблизителното. С часове наблюдавашесъс странна усмивка на лицето кривата на развитие на БВПна Естония. Когато на хоризонтазапочна да се очертава животът й на зрял човек,все още й се случваше да мисли за детството си.

За онези моменти на щастие, събрани в няколко, винаги едни и същи епизоди. Спомняше сикак тича по плажа, как се качва на самолет, какспи в скута на баща си. Но никога не изпитвашеносталгия. Което бе нещо твърде рядко за еднаНатали.

Повечето двойки обожават да разказват историята на своето запознанство, вярват, че тое било наистина нещо изключително, и безбройните бракове, осъществени по възможнонай-баналния начин, често се украсяват с подробности, предлагащи все пак известен дребенвъзторг. В крайна сметка за всяко нещо търсимнякакво красиво обяснение.

Натали и Франсоа се запознаха на улицата.Винаги е деликатно мъж да заговори жена. Тянеизбежно се пита: „Дали не прави така с всички?“. Мъжете често казват, че им е за първи път.Ако ги слуша човек, внезапно са били поразениот необичайно просветление, позволяващо имда преодолеят изначалната си стеснителност.Жените отговарят машинално, че нямат време.Натали не направи изключение от правилото.Бе доста тъпо: нямаше кой знае какво да правии й харесваше мисълта, че са я заговорили потози начин. Никой никога не си го бе позволявал. Многократно се беше питала: дали изглеждам твърде намръщена, или твърде безинтересна? Една от приятелките й бе казала: никой нете спира, защото имаш вид на жена, преследванаот отлитащото време.

Когато някой мъж пристъпва към непозната,то е, за да й каже нещо хубаво. Дали съществуватакъв мъжки камикадзе, който би спрял жена, зада й подхвърли: „Как може да носите подобниобувки? Пръстите ви са като на съветска лагеристка. Срамота, вие сте истински Сталин за вашите крака!“. Кой би казал това? Със сигурностне Франсоа, благоразумно избрал страната накомплиментите. По-късно се опитваше да обясни най-необяснимото нещо – вълнението. Защобе спрял точно нея? Ставаше въпрос най-вече запоходката й. Усещането бе за нещо ново, почтидетско, нещо като рапсодия на коленете. От неясе излъчваха трогателна естественост и таковаизящество в движенията, че той си помисли:това е точно жена, с каквато бих искал да замина за уикенда в Женева. Тогава събра цялатаси смелост – в този момент му се щеше да бъдедори по-голяма. Най-вече защото за него тованаистина бе първи път. Двамата се срещаха туки сега, на този тротоар. Напълно класическонавлизанев същността на темата, често обуславящо началото на неща, които впоследствие неса толкова класически.

Бе измънкал първите слова и внезапно всичко стана пределно просто. Думите бликнаха,изтласкани от малко патетичната, но толковатрогателна енергия на отчаянието. Такава е магията на парадокса: положението бе толкова неудобно, че нямаше друг избор, освен да не сеизмъкне от него по възможно най-елегантнияначин. След трийсет секунди дори успя да я разсмее. С което направи пробив в анонимността.

Тя прие да пият кафе и така се разбра, че не бърза за никъде. Стори му се безкрайно странно, чеможе да прекара известно време с жена, коятотоку-що е забелязал. Открай време обичаше дасе заглежда в жените на улицата. Дори си спомняше романтичното си юношество, когато беспособен да следва момичетата от добри семействачак до вратите на домовете им. В метротому се случваше да се прехвърля в друг вагон, зада е по-близо до някоя пътничка, която бе забелязал отдалече. Бидейки роб на чувствеността,той все пак си оставаше романтик и вярваше, чесветът на жените би могъл да бъде сведен до една-единствена жена.

Попита я какво иска да пие. Изборът й щешеда е определящ. Помисли си: ако си поръча безкофеиново, ставам и си тръгвам. Никой нямаправо да пие безкофеиново кафе на подобна среща. То е възможно най-безсърдечната напитка.Чаят също е лош избор. Току-що срещнали сеи вече се чувствате като в домашното огнище.Предусещате, че ще прекарвате неделните следобеди пред телевизора. Или по-лошо: при тъстаи тъщата. Да, чаят безспорно създава семейна атмосфера. Какво тогава? Алкохол? Не, не едобра идея в този час. Човек може да се уплашиот жена, способна да се запие ей така, отведнъж.Дори чаша червено вино не върви. Франсоа чакаше тя да направи своя избор и продължавашеда измерва в течности първото си впечатлениеот жената насреща му. Какво още? Кока-колаили някаква друга газирана напитка… не, невъзможно, изобщо не е женствено. Остава и сламкада поиска. В крайна сметка реши, че сок би билонай-подходящо. Да, сокът е нещо симпатично.Дружелюбно и не особено агресивно. Усещаш,че момичето е спокойно и уравновесено. Нокакъв сок? Най-добре е да се избегнат съвсемкласическите: никакъв сок от ябълка или портокал, твърде познато. Необходима е известнаоригиналност, но без ексцентричност. Папаятаили гуавата плашат. Не, най-добре е да се избере нещо средно, като кайсия. Да, точно така.Сок от кайсия е чудесно. Ако избере това, ще сеоженя за нея, помисли си Франсоа. Точно в тозимомент Натали вдигна глава от менюто, все едноизлизаше от дълъг размисъл. Същия размисъл,в който бе потънал непознатият пред нея.

– Ще взема сок от…

– ?

– Май сок от кайсия.

Погледна я, все едно бе нахълтала с взлом вдействителността.

Бе приела да седне с непознатия, защото сеподдаде на неговия чар. Веднага й се понрависмесицата от непохватност и увереност, нещосредно между Пиер Ришар и Марлон Брандо.Физически той притежаваше качество, което тяценеше у мъжете: леко кривогледство. Многолеко, но забележимо. Да, странно бе да откриетози детайл у него. Пък и се казваше Франсоа.Винаги бе харесвала това име. Беше елегантно испокойно, подхождаше на представата й за петдесетте години. Вече разговаряха все по-свободно. Нямаше никакви недомлъвки, никаквопритеснение, никакво напрежение. За десетминути първоначалната сцена на заговарянетона улицата бе забравена. Имаха чувството, чевече са се виждали, че са заедно, защото са имали среща. Държаха се смущаващо непринудено.Непринуденост, която липсваше на всичкитеим предишни срещи, когато се налагаше да сеопитват да бъдат забавни, да се стремят да сепредставят добре. Всичко бе толкова просто, чеим ставаше смешно. Натали гледаше момчето,което вече не й беше непознато, чиито частицианонимност постепенно изчезваха пред очите й.Опитваше се да си спомни закъде се бе запътила, преди да го срещне. Губеше й се. Не бе отхората, които се разхождат безцелно. Дали ней се бе приискало да имитира романа на Кортасар, който бе прочела наскоро? Литературатасега бе тук, между тях. Да, точно така, бе прочела „Игра на дама“ и особено й бяха харесалисцените, когато героите правят опит да се срещнат на улицата, докато обхождат маршрути, родени от изречението на един клошар. Вечертаповтаряха пробега си по карта, за да разбератв кой момент биха могли да се срещнат, в коймомент със сигурност са били в непосредствена близост. Ето къде бе искала да отиде: в единроман.

Трите любими книги на Натали

„Дамата на сърцето му“ от Албер Коен

„Любовникът“ от Маргьорит Дюрас

„Раздялата“ от Дан Франк

Франсоа работеше в областта на финансите. Достатъчни ни бяха пет минути с него, зада разберем, че това поприще е точно толкованеуместно, колкото търговското призвание наНатали. Вероятно съществува някаква диктатура на конкретното, която постоянно противодейства на призванията. Трудно би било обачеда си представим какво друго би могъл да прави. Макар и да ни се бе сторил почти свенлив вмомента на срещата с Натали, той бе изпълненс жизненост, преливаше от енергия и идеи. Истински ентусиаст – би могъл да работи всичко,дори да рекламира вратовръзки. Човек лесно биси го представил с куфарче – как стиска ръце,надявайки се да стисне вратове. Притежавашеизтощителния чар на онзи тип хора, които могатда ви продадат какво ли не. С него бихте отишлида карате ски през лятото и да плувате в исландските езера. Бе от мъжете, които един-единствен път спират жена на улицата и попадат наподходящата. Май успяваше във всичко. Така чезащо пък не финанси. Беше от онези начинаещиброкери, които разиграват милиони, разчитайкина неотдавнашните си спомени от играта „Монополи“. Но щом напуснеше банката, ставашедруг човек. САС 40оставаше в своята кула.Професията не му бе попречила да продължис увлеченията си. Най-много обичаше да редипъзели. Може да изглежда странно, но нищоне канализираше така душевните му вълнения,както прекарването на съботата в сглобяване нахиляди късчета. Натали обичаше да наблюдавагоденика си, клекнал в хола. Тиха гледка. По някое време той внезапно се изправяше и извикваше: „Хайде, излизаме!“. Ето и последното нещо,което трябва да уточним. Не бе привърженик напреходите. Обичаше резките промени – от спокойствие към буйна страст.

С Франсоа времето течеше с умопомрачителна скорост. Той като че ли притежаваше способността да прескача дните, да създава чудноватинепълни седмици. Едва-що се бяха запознали ивече празнуваха своята двегодишнина. Две безоблачни години – има какво да смути всичкитрошачи на чинии. Възхищаваха им се като нашампиони. Бяха жълтата фланелка на любовта.Натали продължаваше блестящо следването си,опитвайки се да облекчи всекидневието на Франсоа. Фактът, че бе избрала мъж, малко по-възрастен от нея, който вече работеше, й бе позволилда напусне семейния дом. Но тъй като не искашеда живее на негов гръб, бе решила няколко вечери седмично да работи като разпоредителка втеатър. Работата й бе приятна, защото компенсираше малко строгата обстановка в университета.Щом зрителите се настаняха, сядаше в дъното насалона. Гледаше представления, които вече знаеше наизуст. Мърдаше устни заедно с актриситеи поздравяваше публиката при аплодисментите.Преди да продаде програмата.

Тъй като познаваше в подробности пиесите,развличаше се, като изпълваше с диалози всекидневието си, обикаляше хола, мяукайки, чекотенцето е умряло. Напоследък играеше „Лоренцачо“ на Мюсе, подхвърляйки наляво-надясно безразборни реплики без никаква логичнавръзка. „Ела тук, унгарецът има право.“ Илипък: „Кой е в калта? Кой се влачи пред стенитена моя замък с тези ужасни викове?“. Ето товаслушаше Франсоа този ден, докато се опитвашеда се съсредоточи.

– Може ли да не вдигаш толкова шум? – помоли той.

– Да, добре.

– В момента редя изключително важен пъзел.

Натали млъкна, зачитайки заниманията нагоденика си. Пъзелът изглеждаше различен отостаналите. Нямаше никакви мотиви, замъци,лица. Представляваше бял фон, на който се открояваха червени ченгелчета. Ченгелчета, коитосе оказваха букви. Това бе послание под формата на пъзел. Натали остави книгата, която току-що бе отворила, за да види докъде е стигнало подреждането на пъзела. От време на времеФрансоа извръщаше глава към нея. Разкриването на буквите отиваше към своята развръзка.Оставаха само няколко парченца и Натали вечеможеше да отгатне посланието, старателно изградено с помощта на стотици късчета. Да, сегаможеше да прочете написаното: „Ще станеш лимоя жена?“.

Световен шампионатпо редене на пъзели, проведен в Минскот 27 октомври до 1 ноември 2008 година

1. Улрих Войгт – Германия: 1464 точки

2. Мехмет Мурат Севим – Турция: 1266 точки

3. Роджър Баркан – САЩ: 1241 точка

За да не се разваля с нищо красивата завръзка, празненството мина много успешно – семплои приятно, нито екстравагантно, нито скромно.Имаше бутилка шампанско на поканен, наистина практично. Доброто настроение бе неподправено. На сватба човек трябва да се чувствапразнично. Много повече, отколкото на рожденден. Съществува йерархия на задължителнатарадост и сватбата е на върха на пирамидата.Трябва да се смеете, да танцувате, а по-късное редно да подканите старците да си вървят да спят. Нека не забравяме и красотата на Натали,която бе работила върху появата си във възходяща линия, подготвяйки от седмици теглото ивида си. Съвършено овладяна подготовка: бев апогея на красотата си. Този несравним мигтрябваше да се запечата, както Армстронг безабил американското знаме на Луната. Франсоая гледаше развълнувано и точно той най-добреот всички запечата мига в паметта си. Пред негостоеше жена му и той знаеше, че именно тозиобраз ще види в момента на смъртта си. Такае, когато изпитваш върховно щастие. Тогава тясе изправи, взе микрофона и изпя една песенна „Бийтълс“. Франсоа бе луд по Джон Ленън.Впрочем в негова памет се бе облякъл в бяло.Така, когато младоженците танцуваха, белотатана единия потъваше в белотата на другия.

За жалост, заваля. Това щеше да попречи нагостите да дишат под небето, да се наслаждаватна наетите за случая звезди. В такива случаихората обожават да цитират глупави пословици, като например: „Дъждовна сватба, щастливбрак“. Защо постоянно сме подложени на подобни безсмислици? Нямаше нищо страшно, естествено. Валеше, бе малко тъжно, но толкова.Отказвайки им възможността да си поемат дъхнавън, вечерта бе загубила част от очарованието си. Гостите щe се потиснат, наблюдавайкивсе по-усилващия се дъжд. Някои щe си тръгнат по-рано. Други щe продължат да танцуват,точно както и ако валеше сняг. Трети пък щe секолебаят. Нима това наистина бе важно за младоженците? В щастието има един момент, когато си сам сред тълпата. Да, те бяха сами средвихъра на мелодиите и валсовете. Трябва да севъртим възможно най-дълго, казваше той, да севъртим така, че да не знаем къде сме. Тя вечене мислеше за нищо. За първи път изживяваше живота в неговата уникална и тоталитарна плътност: тази на настоящето.