От някои учебници не е ясно, че в Османската империя е имало дискриминация  

3 март, 2015 11:23 | Мнения | Няма коментари

От някои учебници не е ясно, че в Османската империя е имало дискриминация   

Проф. Илия Тодев е директор на Института за исторически изследвания при БАН, доктор на историческите науки. (от 2012). Интересува се от църковна история, нова история; руска история, османска история, балканска история; Източен въпрос, Танзимат (период на реформи в Османската империя); Просвещение, Българско възраждане, национална идея. Специализирал е в Русия, Англия и Франция.

Проф. Тодев, тази година посрещаме 3 март с много страсти около Левски – такъв, какъвто е в представите ни, и какъвто го описват някои филми и учебници. Нужен ли е съвременен поглед към събитията около 3 март, или те имат еднозначен прочит?

– Подходът ни към Левски не е адекватен. Надпреварваме се в дитирамбизъм, но търпим логични въпроси да имат само наплевателски отговори, които като че ли много допадат на еретичните ни заложби. Например как да се тълкува убийството (авг. 1872 г.) на чирака на ловешкия търговец Денчо Халача? Това беше повод в нарочна книга Левски да бъде наречен „крадец” и „детеубиец”. Обективната и компетентна интерпретация на този факт би звучала така: българската държавност започва да се възстановява още преди 3 март 1878 г. в легален (Екзархията, 1870) и нелегален (ВРО, 1869-1872) вариант. В качеството си на държава и двете институции започват да събират данъци. Денчо Халача е един от онези, които не искат да плащат, и затова ВРО взема решение да прибегне към принуда, като с нея се нагърбва лично Левски. Това кражба ли е? Или доказателство, че Левски заради свободата на България е готов да изпълнява и неприятната – но колкото законна, толкова и важна! – бирническа роля? Смъртта на чирака (нещастен случай, за който Левски горчиво се разкайва и при който той е в ролята на нещо като днешен пилот, който трябва да избира къде да блъсне повредения си самолет – в ядрен реактор или в детска количка) трябва да се интерпретира във връзка с проблема за отговорността на бореца, който знае, че и при най-справедливата борба има страдания на невинни; че или трябва да се примири със злото, или да се бори с него с риска сам да извърши злини. Левски решава този проблем в съгласие с Ботев, който смята, че бунтарят е длъжен не само да победи, но и да изкупи пролятата чужда кръв със собствената си смърт. И затова (в „На прощаване”, което Левски специално записва в тефтерчето си ) Ботев издига не познатия ни, формулиран от Патрик Хенри през 1775 г., утилитарно-революционен лозунг “Свобода или смърт!”, а свой нравствено-изкупителен императив “Свобода и смърт юнашка!”. В такъв контекст злощастният ловешки инцидент е най-вече свидетелство за трагизъм и величие, показвайки ни какво морално бреме е бил готов Левски да понесе – и изкупи! – в името на свободата.

За 3 март е говорено и писано много – и много по-адекватно, отколкото за Левски. Разбира се, ние ще продължим обсъжданията на тема „Освобождение”, в които ще има и крайно негативни мнения, но аз съм категоричен, че Санстефанският мир е велико дело, което заслужава да бъде помнено, прославяно и тачено във вид на наш национален празник.

– Благодарни потомци ли сме за случилото се тогава – и към нашите, и към чуждите, които са помогнали да сме това, което сме днес?

– Общо взето, да.

– Вие сте един от учените, които искат пълна ревизия на учебниците по история. Защо според Вас се налага това?

– Учебниците са твърде разноречиви, има неточности, неясноти (които според някои наблюдатели са преднамерени, с цел прокарване на ненаучни внушения). Например от някои учебници изобщо не може да се разбере, че в Османската империя е имало дискриминация – нещо, срещу което Левски воюва и затова е преследван. Съответните текстове по-скоро внушават, че Османската империя е «бяла и добра», а за Левски е оставена едва ли не ролята на обикновен престъпник. Освен тов, историческият материал се нуждае от стандартизация – главно що се отнася до термини, дати, названия (лични и географски имена, имена на събития, институции, идеи, титли и пр.). Трябва също така да е ясно кой носи отговорност за един или друг текст – сега обикновено МОН прехвърля топката към издателствата, те я препращат към авторите, които се позовават на своя суверенитет и на наличието на съответната рецензия, а и на изискванията на МОН. Формално процедурните изисквания са спазени, но проблеми в учебниците има и за тях като че ли няма кой да бъде държан отговорен.

– Кой трябва да участва в дискусията за съдържанието на учебниците по история?

– Според мен трябва да се създаде център за компетентност по история, главно по българска история, защото именно в тази област най-вече са проблемите. Естествено е този център да се оформи около Института за исторически изследвания при БАН, защото там е най-добрата концентрация от специалисти, защото там има съответната традиция, защото ролята, която искаме да изпълнява този център, най подобава именно на един академичен институт. Каква ще бъде тази роля? Най-напред там ще бъдат привлечени специалисти от цялата страна (а и от чужбина), от университети и училища, от музеи и архиви, както и представители на обществеността, на медиите, на съответните държавни институции. Центърът ще се занимава най-вече със стандартизация на историческото знание, ще провежда дискусии, ще изразява становища, ще отговаря на въпроси. Той би могъл освен това да се нагърби с провеждане на лятна школа по история, където да се демонстрират иновации, да се правят класирания, да се раздават награди. Центърът за историческа компетентност ще изразява мнения относно научността на учебния материал по история. Ще допринася за оживление на общуването в сега атомизираната българска историческата колегия. Ще бъде преди всичко авторитет; неговите становища няма да бъдат задължителни, той ще осигурява прозрачност и обратна връзка в процеса на писане на история и ще разчита преди всичко на убеждението.

Яна ИВАНОВА

Подкрепете ни

Сподели   Facebook  Twitter  Google+

Още по темата