Марин Бодаков: Училището отразява цялостния обществен фалш

25 май, 2016 18:24 | Гост | Няма коментари

Марин Бодаков: Училището отразява цялостния обществен фалш

Марин Бодаков (1971, Велико Търново) е поет, журналист и редовен университетски преподавател. Последната му книга е „Битката за теб” (Издателство за поезия „ДА”, С., 2016).

– Г-н Бодаков, кои според Вас са основните причини за неумението на учениците да пишат и да се изразяват правилно?

– Отговорът заслужава поне хабилитационен труд, както и трайни обществени дискусии. Моето текущо обяснение е, че учениците нямат достатъчно доверие в ценнноста на собствените си вътрешни светове. В тяхната „конвертируемост”. Нещо повече, децата ни нямат необходимите външни свидетелства, че ако изразят пълноценно себе си чрез писане, това ще подхрани тяхното усещане, че се развиват,напредват, подобряват и пр. И че ще бъдат оценени от т.нар. възрастни. И тук вече въпросът е на какво учат учителите? И най-вече  защо? Какво сочи тяхната авторефлексия?

– Не е тайна, че в университета младите хора идват с ниски познания по български език. Защо в училище не се акцентира повече върху грамотността?

– Училището отразява цялостния обществен фалш. Ако грамотността не е необходима, за да бъдеш министър на образованието, министър на културата или направо министър-председател, защо очаквате училището да акцентира на грамотността? То имитира. За мен вече няма монолитно училище – има отделни учители, които със собствения си пример могат да променят из основи един детски живот. И да покажат, скромно и вдъхновяващо, че смисълът у нас още може да бъде изработван.

– Трябва ли да се осъвремени списъкът с изучаваните български автори и как литературата  може да стане любим предмет в училище?

– Буквалното осъвременяване, разбира  се, е едно от възможните решения. Но кого да добавим в списъка? Кого още да убием чрез конюнктура при настоящите ни обстоятелства? Клетва между писатели гласи: да те добавят в задължителната програма  дано… (Още повече, че в разговора кого да добавим в списъка и кой да отпадне популистките медии вземат думата – и надвикват всички.) Един учител може да говори честно и задълбочено за съвременността и благодарение на вече канонични автори. Виждал съм радостната изненада на млади хора, които изведнъж научават, че текстът, който сме обсъждали подробно вече  два часа, всъщност е на Ботев. И тогава Ботев става доста повече от наш съвременник. Но върху въпросния текст сме разсъждавали свободно, със собствени сили, а не да възпроизвеждаме механично какво държавата  ни задължава да мислим за Ботев, когото щеще да унищожи със замах, ако се появи днес сред нас. Часът по литература не е тържествена заря-проверка. Нима задължителното е любимо?

– Къде остава ролята на семейството при изграждане на четяща и интелигентна личност? Като че ли сме склонни да виним само училището.

– А къде е мястото на юношеските приятелства, които са скрепени от едни и същи обичани книги? От едни и същи литературни тайни. Аз залагам на ”сродствата по избор”, а те са възможни навсякъде.

– Вие сте университетски преподавател. Какво най-много Ви радва в преподавателската професия и какво Ви отчайва?

– Най-много ме радва възможността да споделям с младите колеги ползите и щетите от собственото си лъкатушене в писането – и на литература, и на журналистика. И, изобщо, да им покажа как личното и професионалното безвъзвратно са се слепили в мен. Радва ме да открия тези даровити момчета и момичета, които се чудят защо изобщо са попаднали в аудиторията, при останалите –  и да им давам още и още, за да останат в  нашето достатъчно намъчено поприще.

И се отчайвам, когато те се отчайват, защото не могат после да си намерят работа, в която да изпитват удоволствие от елементарно спазване на правилата.

Отчайвам се и от принудата да изпитвам, следвайки система, в която не вярвам – хората не са цифри от 2 до 6.  За мен преподаването е изповед, не проповед. Затова си търпя и последиците, де.

– За какво пишат студентите, пише ли им се въобще?

– Пише им се, разбира се. Стига обаче да знаят, че после ще обсъждаш с тях и колегите им дума по дума написаното. Не когато курсовата им работа потъне недочетена в прахта при хиляди други курсови работи. Бих добавил, че повече им се пише дори, отколкото им се чете. Четенето е по-мъчната работа, изисква повече усилие – за разлика от писането.

– Имаме ли според Вас реална свобода на словото в България?

– Колкото попитани от Вас журналисти, толкова и отговори…  Когато преди 16-17 години казах на Копринка Червенкова, главен редактор на вестник „Култура”, че нищо не разбирам от журналистика, тя ми отвърна, че писането се учи, но най-важното е да бъдеш почтен. И така „Култура” стана моят втори дом. Знам, че в него се радвам на свобода на словото, на която надали бих се радвал другаде. Затова и нямам особен афинитет да водя битки, живеейки в една луксозна среда, в която да не се лъже си е направо освободително преживяване.

– Автор сте на 7 стихосбирки и на няколко други книги. Има ли среда за развитие на българската литература?

– Още един въпрос за голям докторат… Медиите у нас се свиват като прочутата  Шагренова кожа от романа на Балзак – колкото повече изпълняват нашите желания, толкова повече губят същността си на медии (и се превръщат в литература). Самата литература става крайно зависима от медийната среда, която се състезава с нея по производство на фикции… Объркана работа. Затова предпочитам нишата на поезията, от която нито медиите, нито пазарът, нито държавата особено се интересуват.  Затова поезията е най-живото и експериментиращо пространство днес. А аз обичам най-тихата му част.

– Кои са любимите Ви автори и какво четете в момента?

– Твърде много са, аз съм литературен флиртаджия. Но в сърцето ми има специално място за полските поети от Новата вълна – Херберт, Криницки, Липска… Милош и Шимборска.  Към днешна дата томчето на Адам Загаевски „Невидима ръка”, издадено от „Да”, не слиза от раницата ми…

– А каква Ваша книга да очакваме, над какво работите?

– Понеже през март издадох нова стихобирка, заникъде не бързам. Имам ръкопис, подреден в любимата ми Латвия, но съм го оставил да лежи встрани, тепърва ще минавам отгоре му с фината шкурка. И по следващата ми книга ще работим с художника Кирил Златков, с когото имаме не изпитано през годините творческо сътрудничество, ами направо творческо братство.

Въпросите зададе: Евелина Гечева

Фотография: Яна Лозева

 

 

 

 

 

 

 

Подкрепете ни

Сподели   Facebook  Twitter  Google+

Още по темата