Моят Ботев

22 май, 2016 10:55 | Моят Ботев | Няма коментари

Моят Ботев

В предишен живот сигурно съм била пътешественик. Не, не съм подвластна на различните поверия за прераждането. Но не е случайно, че имам страст към пътуванията. Обичам да гледам как пътят се развива пред мен и ,подобно на нишката на Ариадна, ме води към непознати места. Далече, далече… С всеки километър навлизам в неизследван свят. Такъв за мен се оказа районът на Враца и Козлодуй, където ме отведоха наши семейни приятели. За пръв път стъпвам по тези места. Невероятно! „Земя като една човешка длан” ,а все още криеща чудесни кътчета. Пътуваме. Пътищата се извиват като линии върху тази длан – България- и аз не гадая за бъдещето й, а се връщам към миналото. Назад към величави, но и страшни времена, когато тази същата длан земя е била окървавявана, но и се е свивала в мощен юмрук, издигнат в закана срещу ругателите – и наши, и чужди. Тази родна, попукана от работа длан, която е държала рало, но и пушка. Трила е вдовишки сълзи, но е плела и венци, везала е знамена с „две думи заветни: / свобода и смърт…” Земята на Ботев.

Тук, където стоя, преди повече от век той минава Дунава. И днес величествената река  тече в нозете ми, а тихият плисък на вълните нашепва приказки за степи и коне, за виенски балове, но над тях надделява писъкът на корабна сирена и долавям един мощен глас, повеляващ  на капитан Дагоберт Енглендер да спре на десния бряг на реката. На 20 май 1876 един войвода слиза и целува този бряг; синът целува майката земя, заклевайки се да превърне родината робиня отново в свободна държава. Един млад мъж с огнен поглед и горда осанка заменя перото със сабя, за да извърви докрай пътя от съдбоносния избор до безсмъртието. Синът на Ботьо Петков минава „тиха бяла Дунава” и поема към своята Голгота. Без колебание, нарушавайки заповедта на главния апостол Стоян Заимов, защото така повелява патриотичният му дълг. Геният му прозира духа на тази земя, гърчеща се под тежестта на бесилките и агонизираща под ударите на ятагана. Синът познава теглилата на майката, криеща поруганото си  лице под вдовишки чембер. Риданията заглушават свирнята на гайдите, а траурните процесии са повече от хората и сватбите… И  написаното в писмото до Венета става негова съдба. В подножието на връх Камарата  войводата доказва, че наистина най-много люби Отечеството. Земята майка приема в своите обятия верния си син. Завинаги!  А народната памет го съхранява  в душата си, оная човешка „светая светих”, където се кътат най-милите образи, най-свидните спомени. Пази го, защото ,когато се разколебае родолюбието ни , Ботев ни напомня, че то ни прави хора с корени, с история, а това значи и с бъдеще.

И днес, след 139 години,  стоя на този бряг. Няма кораб, няма четници в бели, украсени с гайтани униформи, няма го и великия калоферец… Но аз съм тук – едно българско момиче, което знае защо и как е загинал и „какви думи издумал / пред смъртта и пред дружина”. Знам  безсмъртните му стихове, не защото в училище го изискват от нас, а защото вярвам в техните послания. Затова искам да остана тук, не да премина Дунава, загърбвайки козлодуйския бряг. Там има широки хоризонти – работа, финансов просперитет, кариера…;има степи и коне, виенски замъци и катедрали; има много неща. Ала и в тази „земя като една човешка длан” има  – рози и буйни потоци, тъмни гори и зелени поля, писани гайди и буйни ръченици…Все неща, дето там отвъд  ги няма и към  които ни тегли сърцето. Свободна съм да избера и оставам заедно с онези, за които тук не  е краят на Европа, не е никому неизвестно място, където повечето хора едва свързват двата края. Тук е земята на Ботев.          Присядам върху нея и усещам как пулсира сърцето й, преливащо от мъка по загубените синове, но и от радост, че идват нови. Ние, младите, въоръжени не с „иглянки пушки”, а с вяра и хъс за промяна. „ Можеш ли да воюваш за България? Готова ли си да я браниш?” като ехо от отвъдното дочувам гласа на поета. Цялата природа замлъква – очаква моя обет. Изричам го не аз , а сърцето ми :” Не, не мога да воювам за България, но мога да направя така, че да бъде достойно да се воюва за нея”.

Симона Светозарова Георгиева, Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“ 

Подкрепете ни

Сподели   Facebook  Twitter  Google+

Още по темата