Моят Ботев

22 май, 2016 20:07 | Моят Ботев | Няма коментари

Моят Ботев

Моят Ботев е чувство. Онова, което се появява там някъде, дълбоко, в душата, когато неговите думи разтърсват съзнанието ми. Понякога то е бавно, не бърза, превзема малко по малко всяка част от мен, а друг път е внезапно, мощно, неудържимо. То е…то може да бъде яростно, разтърсващо, безпощадно, но и тихо, плахо, смразяващо и неразбираемо дори…Но най-вече то е мое. Точно така, лично мое! За мен това прави Ботев такъв гений – той вдъхва чувства у всеки. Ботев събужда едно лично и силно чувство у този, който го чете. У всеки, който го чете, смея да твърдя.

Един толкова далечен и различен човек, толкова непознат, успява да разплаче едно момиче, от което го делят почти два века. Но оставете това седемнайсетгодишно момиче с разклатено емоционално здраве и жадно за поезия. Вземете един старец, преживял войни, ограничения на мисъл и лишения от смисъл; вижте него, който стои на трети март пред стария очукан телевизор в стая, бавно предаваща се на влагата и мухъла. Той гледа парада, който от година на година става все по-нещастен, все по-недостоен да отбележи великия празник – свободата. Вижте как стария човек става бавно и отива до старата библиотека, вади протритата от използване тънка стихосбирка, отваря я и започва да чете. На глас, високо и ясно.  „Жив е той, жив е!…“ Гласът е ясен и отчетлив отначало, но после започва да трепери, докато чувствата нахлуват в съкровените кътчета на душата, пазещи българското. Отгръща страницата. Започва отново, с болка…“О, майко моя, родино мила,/защо тъй жално, тъй милно плачеш?…и твой един син,Българийо,/виси на него със страшна сила…“Гласът се пречупва и сълзите потичат, но старецът не спира.  Къде отиде всичко, пита се той. Къде е любовта към родината? Къде отидоха почитта, гордостта?

Но нека се придвижим от тези въпроси към една класна стая. Виждате ли групата ученици? Да, тези с размъкнатите дънки, слушалките, с голите кръстове и перфектните маникюри. Чуйте ги как мълчат, докато учителката чете. Вижте очите им, които за миг спират; вижте погледът им, които за момент светва; вижте мисълта, която се пракрадва зад фалшивото безразличие; усетете трепването на сърцата им, когато се сетят, че и те са българи. Красиво, нали? Но чуйте и потреперването в гласа на учителката и тишината в класната стая след последния стих.

Това е могъществото на Ботевите думи. Те вълнуват. Вълнуват всеки и различно, по множество причини. Те свързват поколения, водят обратно към един, често забравян, свят и към душата на един човек, на един народ. Те са за всеки и за всички, които ги пожелаят и потърсят. Ботев е единствен за всеки и единствен за всички. Той е чувство, неизбежно чувство, подчиняващо ума и родено от паметта на душата.

Ивана Пенева, 11. клас, 164 ГПИЕ „Мигел де Сервантес“, София

Подкрепете ни

Сподели   Facebook  Twitter  Google+

Още по темата