Моят Ботев

22 май, 2016 20:24 | Моят Ботев | Няма коментари

Моят Ботев

,, Житното зърно в земята не умира. Там то преноси повече плод.”
Никола Вапцаров на към майка си на последното им свиждане преди разстрела

Христос Воскресе! Христо… Не. Но тоз, който не умира, няма нужда да възкръсва.
Ботев е житното зърно, което се е сляло със земята, с родната земя, и то се е сляло на драго сърце в името на плода. В името на бъдещето.
Ние сме това бъдеще. Но къде са плодовете? Виждаме ли ги? Ами Ботев? За колко от нас това име е повече от футболен отбор?
Никога не съм си падала по футбол…
Не мога да кажа същото за литературата.
Дали това е причината да чувствам Ботев близък? Затова ли усещам ритъма на неговите стихове да пулсира в гърдите ми?
Може би.
Но това не значи, че Ботев ще си остане непознат за хората, които нямат афинитет към литературата. Не е нужно и да обичаш историята, за да усетиш връзката с него. Защото преди да бъде поет и войвода Ботев е човек.
,,… преди сичко трябва да сме човеци, после вече българи и патриоти…”
Моят Ботев е преди всичко човек, и то пример за човек.
Според първия му биограф, Захари Стоянов, Христо Ботев е ,, роден и предназначен от необяснимите стихии да води подире си тълпите, да заповядва и да прави епохи”.
Но този първи биограф не описва просто воеводата Ботев, който руши всичко старо, за да създава нови епохи. Да, синът на даскал Ботьо има буен нрав. Затова и ритъмът на стиховете му в мен често кара кръвта ми да бушува. Но човекът не е само разрушителна и съзидателна сила.
Човекът Ботев е състрадателен и принципен, какъвто всъщност трябва да бъде всеки. Човекът Ботев е примерът, който всеки би трябвало да следва. Но не можем да следваме нещо, което не виждаме, а по тържествените чествания ни представят героя, войводата, рушителя, създателя, великата личност, която лесно можем да сметнем за чужда. Но моят Ботев не е тази личност…  Той не се вълнува от венците и сирените. Не за тази награда е жадувал…
Но… стига ми тая награда –

да каже нявга народът:

умря сиромах за правда,

за правда и за свобода…
Човекът Ботев умира във войводската униформа и въпреки че никой не документира последните му думи, той сигурно е мислел за житното зърно и плодовете. Защото ги е видял още в 1868г. – при първата си несъстояла се среща със смъртта. Защото сиромахът умрял за правда и свобода е примерът, който трябва да пусне корени сред народа, за да преноси в някой утрешен ден плодовете – правдата и свободата…
Можем ли да си наберем от тези плодове днес?
Това е въпрос, който би накарал моя Ботев да се намръщи… Той не обича ситите и доволните, защото само те налитат да берат наготово. Трябва да отвикнем да осребряваме чуждото, без дори да сме го осмислили… Поне така казва моят Ботев.
Той може да е пример, но е човешки. Плът и кръв – белите кости и черните кърви, които са част от земята, която ни е родила, и от земята, която може да роди правдата и свободата. Житното зрънце е посято. Ще се погрижим ли за него?

Александрина Димова, 17 години, ЕГ ,, Иван Вазов“, гр. Пловдив

Подкрепете ни

Сподели   Facebook  Twitter  Google+

Още по темата