Моят Ботев

Мила бабо Иванке,

Пиша ти това писмо, защото вярвам, че няма друг човек, който по-добре от теб да разбере какво точно ме тревожи. Родила, отгледала, възпитала, преживяла смъртта не само на първородно чедо, но и на още седем деца, аз някак имам чувството, че трябва да разкажа не на друг, а именно на тебе.

Нощта тъкмо спусна черния си воал над големия, мрачен, мъглив град. Вечерта превзема всяка една частичка от неговия примамлив блясък, създавайки усещане за мимолетност, за заблуда, за престореност. Дори иначе красивият, загадъчен силует на Витоша изглежда призрачен и смътен, надвесил се над града като демон в настървено очакване да опустоши каквото може, да вземе всичко и да не остави нищо. С всяка следваща минута вятърът се засилва все повече и повече, а разтърсените от него клони яростно атакуват стъклата на прозорците, сякаш с ударите на човешка злоба.

Пламъкът от свещта в ръката ми потрепна, докато го оставях върху масата. От него като че ли извира единствената светлина, не само в дома, но сякаш и в целия студен, мрачен град. Предида започна това писмо, дълго се взирах в нейния блясък, скептично настроена. В него изглежда е концентриран абсурдът на битието. Колко странна, забавна почти е тази утеха, това пречистване, което изпитват хората, когато извършват този простичък, незначителен в действителност ритуален акт – да запалят свещ, да се помолят с надеждата, че това ще отмие всичките им грехове, че може би от отломките й като феникс за тях ще изгрее нова надежда, нов свят. Вярват, че това, което в крайна сметка ще извиси душите им, е не нещо друго, а смирението. Смирението за тях е това, което ще ги възнесе към небесата, ще ги въздигне. Смирението, което постепенно се превръща в безразличие, в една неизлечима, дълбока апатия. А по – страшно от това няма, по – надолу от това няма. Хората тогава започват да съществуват единствено, защото така изисква природата. Животът им се превръща в един порочен кръг, белязан от тежкото ежедневие, денят им започва и завършва с него. Без мечти, без цели, без велики идеали. А светът така се нуждае от велики идеали сега, повече от всякога. И някак ми става тъжно, когато се огледам наоколо и осъзная, че моето време… всъщност е време на историческо безвремие. Време, в което сякаш нищо не се случва, в което няма за какво да се умре. И някак ми е празно и самотно. Няма идея, в която да се вкопча, няма нещо, в което да мога да вложа усилията си или за което си струва да дам живота си. Единственото, което има, са съмнения и неяснота, които разяждат съществото ми и които оковават съзнанието ми. Така тежко е, когато станеш роб на собствените си мисли.Робство е, когато загубиш възможността да се радваш на живота, робство е, когато не чувстваш никаква естетическа наслада от света около теб, робство е, когато не изпитваш никакво вълнение от каквото и да е. Осъзнавайки това, си мисля, че робството е изначално заложено в нашия свят, че то е непреодолимо.Изглежда, че всички сме роби – едни на битието, други на себе си.

Ето защо изпитвам някаква странна, непреодолима завист към твоя Ботев. И в същото време още по – силно възхищение. Силно мразещ, безкрайно обичащ, приел съдбата си на жертвеник за родината, следващ пътя на безсмъртието гордо и достойно. Защото той без значение от времето, е бил свободен на едно дълбоко, духовно равнище. Защото свободата никога не е била физическа категория, тя не е нещо, което можеш да видиш, да чуеш, да усетиш сетивно. Тя е нещо, което се чувства, тя е състояние на духа.

Понякога си мисля, че моментите, които наистина имат значение, са най – краткотрайните моменти.Онези, в които разбираш за какво искаш да умреш, онези, в които прегръщаш майка си и любимата си, завърнал се като победител след тежка битка, онези, в които поглеждаш в очите на дъщеря си и знаеш, че ще е за последен път, онези, в които пишеш последното си писмо и най – вече онези, в които разбираш, че животът те напуска, но знаеш, че си заслужава, знаеш, че е зарадиедна свята кауза, знаеш, че каквото и да си направил, колкото и грешно да е било то, пак би го направил, защото е в името на най – висшия ти идеал, в името на онова, което обичаш най – много. И тогава осъзнаваш, че не християнското смирение, не запалената свещичка са това, което отмива греховете ти и те извисява нагоре, към Бога, а всички онези краткотрайни мигове и жертвоготовността да дадеш всичко, което имаш. Това те прави безсмъртен.

Сега гледам отново почти догарящата свещ пред мен и смятам, че нито греховете ми, нито желанието за извисение са достойни причини тя да гори. Мисля, че никой не заслужава повече неиния пламък от някой дал живота си за родината, от някой, запазил своите идеи, своя плам, своя свободен дух до самия край. Ето защо искам да я посветя не на друг, а на Христо Ботев с надеждата, че съвсем скоро вечният огън от неговия подвиг, ще запали искра в мен самата.

С най – дълбоко уважение и

поклон пред паметта на твоя син,

Косара Иванова

Косара Иванова, студент по право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“