Потресаващите резултати от НВО в 7 клас – нехаризматичното лице на провалената интеграция

1 юли, 2016 21:15 | Гост | Няма коментари

Потресаващите резултати от НВО в 7 клас – нехаризматичното лице на провалената интеграция

Скромен опит за анализ на две от причините за резултатите от НВО в 7 клас – такива, каквито са

Румен Петков

Авторът е магистър по педагогика, магистър по психология, СДК по клинична и консултативна психология. Бил е областен управител на Враца, общински съветник, началник на инспектората по образование. Сега е директор на на ОУ „Васил Левски“ във Враца. За себе си казва, че се гордее с постиженията на колегите и учениците си. Един от тях седмокласникът Иван Николов, когото лично подготви за националния кръг на олимпиадата по гражданско образование тази година във Велико Търново, е станал национален шампион.

 

„Никой не искаше да каже, че не вижда нищо,

защото никой не искаше да мине за глупец или за некадърник.

Нито едно царско облекло не бе извиквало досега толкова голям възторг.

— Гледайте, гледайте, царят е съвсем гол! — извика изведнъж едно дете.”

                                                                                              „Новите дрехи на царя”- Ханс Кристиан Андерсен

 

Отново е юни, и отново след приповдигнатото настроение около честванията, посветени на подвига на Ботевата чета, следва емоционалният спад, предизвикан от резултатите от „малките матури” при седмокласниците. Загрижени и сериозно разтревожени педагози, психолози, административни и политически фактори ще поомачкат темата седмица, две, месец… Ще позавъртят темата за начина на оценяване, от там пък ще „изникне“ неприятната тема, как се преподава, а от там още по-неприятната – какво се преподава… От там пък ще се стигне до вече сакралните отговори на въпросите кой и на кого преподава…  И кръгът от въпроси с висящи отговори ще се затвори. Съвсем ще се изпообъркат отговорности, грешни или изобщо липсващи управленски решения, канцеларски стратегии и кухи „фундаментални европейски и световни“ подходи. …И всичко ще приключи с гузното замитане на очевадни истини под килимчето, като в крайна сметка ще го отнесе клетият български учител. Ще му се заканят и най-вероятно от есента ще го скъсат от проверки. И толкова… До догодина, когато резултатите трайно и необратимо ще са по- лоши и от сегашните. Без да имам каквито и да е претенции за компетентност от последна инстанция, или за непогрешимост на базата на опита си на човек, който животът е поучукал от всички страни на образователния „фронт“,  с настоящия текст си позволявам да изкажа само скромното си мнение и само отчасти да аргументирам две от сериозните причини за наистина лошите резултати от изпитите в седми клас.

Тези причини, според мен, са в основата, както на тези резултати, така и на други  негативни тенденции в системата, които тепърва ще се засилват. Те са взаимно свързани, влияещи се и солидарно, допринасящи за това, което някои колеги, кой знае защо, наричат срив, а то си е просто очаквано и закономерно следствие на процеси, набиращи страшна и като че ли необратима сила през последните години.

Демографската катастрофа, за която всички политици охотно и с лицемерна загриженост говорят преди избори и дружно, и като по команда забравят след избори, и тоталният провал на така наречената интеграция на малцинствата в България, от една страна и перверзното, партизирано и безконтролно приложение на системата на делегирани бюджети в системата на средното образование, от друга страна, безспорно са в основата на големите беди в съвременното  българско училище.

Демографската катастрофа в България и трайно, и необратимо променящият се етнокултурен, социален, а вече и религиозен статус на децата, а оттам на цялото население, е тъжен феномен и срамната емблема на отчаяното и обезверено от вечен преход, кризи и реформи българско общество. Това от своя страна води до тежки и негативни  ценностни промени в светогледа и ценностния мир не само на тези, но и на всички деца.

Трагичните резултати от НВО тази година би трябвало най-после да бъдат достатъчният и така дълго подценяван и отлаган повод за сериозен обществен дебат – за това какво се случва с българското училище, с децата ни, с обществото ни, с държавата ни?… Въпреки новия Закон за предучилищно и училищно образование и гузното и срамно снишаване на отговорни институции, пресирани от измислени  НП Ота и защитници на човешки права, обилно финансирани и „усвояващи” огромен ресурс, за да се изживяват като флагмани на интеграцията на етническите малцинства в България, все някога трябва да се отговори на висящи със страшна сила в публичното пространство въпроси. Те са породени от фрапиращо очевидната истина, че в началото на 21 век в Европейска България в българската уникално ефективна в края на 20 век образователна система, вече съществуват паралелни и взаимно изключващи се, водещи до трагични резултати и провал образователни модели и светове – просто учениците в тези училища вече са толкова различни, че унифицирана система, макар и взаимствана от най-успешните европейски и световни образователни практики, просто е неприложима в България. Време е най-после отговорните български институции – правителство, ресорни министерства, институти, центрове, агенции да пренебрегнат конюнктурността и политическите си целесъобразности  и да признаят фактите такива, каквито са и да потърсят консенсус и воля в цялото българско общество за справяне с този фундаментален за всяко отговорно общество проблем. Категорично и ясно отговорните държавни фактори трябва да оповестят официални данни за етническия статус на родените през последните /поне/ петнадесет години  деца, и да отговорят на въпросите:

  1. Колко от родените деца са с майчин език небългарски?
  2. Колко от родителите на тези деца са станали родители малолетни и непълнолетни?
  3. Колко от родителите на тези деца са необразовани – нямат завършен нито начален етап /4 клас/, нито основно образование, за средно и дума не може да става?
  4. Колко от родителите на същите тези деца, са „специализирани“ във виртуозно усвояване на социални фондове, помощи, пенсии, изборни бонуси, хранителни банки, енергийни и всякакви други помощи, за които обикновеният гражданин и не предполага, че съществуват?
  5. Колко от тези родители са вече трето и четвърто поколение безработни и нежелаещи да работят, и колко от тях са получавали заплата за извършен какъвто и да е труд, освен за „труда по отглеждането” на собствената им многобройна челяд?
  6. За колко от родителите на тези деца, ученето като процес, изискващ усилие и труд, в крайна сметка е ценност, водеща до образованост и възпитание, гарантиращи просперитет на децата им?

Ще си позволя да дам два примера, които са типични и които може в различни варианти да срещнете във всяко едно от училищата в двата паралелни, и взаимно изключващи се свята в нашата образователна система. Единият свят, е светът на училищата от  дъното на печалната /НВО/ класация, училища за които гузно се мълчи, че са сегрегирани, или на път да се обособят като  сегрегирани, с ученици с майчин език небългарски, с родителска общност, трайно незаинтересована и отричаща смисъла на интеграцията, престъпно безотговорна към бъдещето на своите деца, а те са деца като всички български деца и като всички български деца заслужават своя шанс да се развиват като успешни български граждани. За тази общност интеграцията е схващана  само като загуба на права и привилегии.

Другият свят, е светът на училищата, за които е създаден новият Закон за предучилищно и училищно образование. Този пример е класика за ценностната бездна във възприемането, оценката и преживяването на един христоматиен пример за гражданско и доблестно поведение на ученици, учещи в различните училища в паралелните светове.

 

  1. Второкласникът Никола намира изгубен портфейл на „богат“ български пенсионер с документи и 200 лв. в него. Детето, което учи в училище в квартал „Драгалевци” в София, предава портфейла на класната ръководителка. Тя от своя страна, го връща на разсеяния и докаран до пълно отчаяние собственик. Следват поздравления и поощрения от училищното ръководство, родители и съучениците на детето. Снима се и едноминутен клип за национална телевизия – добрият пример е повод за гордост. Родителите се гордеят, а бабата на ученика, пенсионирана учителка със сълзи на умиление и гордост, разказва на всички в квартала за доблестната постъпка на детето.
  2. Второкласникът – „с типично българското име” Пахраман, чийто майчин език не е български, но вследствие на колосалните усилия на своите учители, почти може да чете, намира същия портфейл и след сериозно колебание го предава на своята учителка. Следват поощрения, награда с илюстрована книжка от директора и прочитане на специална наредба за доблестната постъпка на детето пред смутените съученици на детето в сегрегираното училището в малко селце от северозападна България. Следва и оценката у дома- малкият Пахраман е пребит брутално от 21- годишната си майка за глупостта да върне толкова пари /за толкова пари, тя трябва да преръшка няколко пазара във Враца, Монтана и Лом за цели три дни и да бърка в джобовете и чантите на всякакви агресивни идиоти и селяни/ на някакъв балък пред одобрителния поглед на зрялата / 34 г./ и образована /все пак трети клас – втори срок е сериозен повод за гордост/ баба Изаура и въодушевеното дюдюкане на всичките седемнадесет /но дали не бяха осемнадесет/ деца- внуци, правнуци и братовчеди.

Безпределно е ясно какви ще са резултатите на НВО в четвърти, а после и в седми клас на Никола и на Пахраман. И причината не е в малкото момче, имало малшанса да се роди в неподходящото време, на неподходящото място и неадекватни управници. Щеше да е смешно, ако не беше тъжно, а някой ден и трагично за всички ни като нация, като общество.

На второ място със сериозни заслуги за обезличаването, омаловажаването и в крайна сметка, обезсмислянето на труда на българските учители /колосалният брой слаби оценки могат да демотивират и най-добрите от тях/  е башибозушкото и абсолютно безконтролно прилагане на системата на делегирани бюджети в българските училища. Разбирайки делегираният бюджет като балкански капиталистически прийом за управление на една априори непазарна система, „фактори“ на управленски позиции дискредитираха системата на делегирани бюджети. Усвояването на огромни за мащабите ни публични средства, в името на създаването на лъскави, но кухи от към съдържание образователни структури, ускори диференциацията между училищата на принципа – богатото училище още и още по-богато, бедното училище – бедно, и още по-бедно, сегрегирано… обречено училище.

Безкомпромисната битка за ученици, носещи ЕРС /единен разходен стандарт- пари/ се изражда все повече и придобива на места патологични измерения. Училищните ръководства прибягват  от гениални до идиотски и откровено уродливи прийоми, за да рекламират училищата си и да ги направят примамливи за бъдещите ученици /разбирайте – родителите им/. Една от съществените причини сегашните седмокласници да се представят толкова слабо, е и силно надценяваното им представяне на НВО преди три години, когато същите тези ученици са били в четвърти клас. Публична и отново срамна истина е, че вследствие на силен натиск от страна на директори, настоятелства и в стремежа си да направят училищата си примамливи, като училища с отлично подготвени деца при провеждането на изпитите в четвърти клас, много учители са принуждавани да „подпомогнат” децата, при провеждането на най- малките матури. Ако си начален учител и ти се каже, че ако децата не постигнат отлични резултати на изпитите, трябва да си търсиш друго училище, където да си играеш на принципност и преглътнеш професионалната си гордост, при отсъствието на външни квестори – няма нищо по-лесно да постигнеш такива „отлични” резултати в четвърти клас. Кой в крайна сметка е излъганият, става ясно сега – на външното в седми клас и след няколко години, когато системата ще избълва поредната солидна малограмотна общност на пахрамани, годни само да преживяват на социални помощи. Това е лесно проверимо и си струва на тази порочна практика да се сложи край –  или като престанат да се провеждат тези на практика безсмислени след в четвърти клас изпити, но стресиращи децата, или като влязат външни /от други училища/ квестори на изпитите, поне в училищата с „отлични” резултати. И ще стане ясно, че децата имат нормални и съизмерими резултати – и слаби, и средни, и добри, и отлични, защото просто са деца. Болните амбиции на учителите и родителите им са последна грижа, т.е. отново ще стане ясно колко натоварващи и безсмислени са такива изпити след четвърти клас.

Политическите и административните протекции при рекламирането на определени „правилни” училища и директори осигурява сериозни  допълнителни финансови ресурси по национални и секторни програми.  Ласкавото побутване от сериозни политически фактори гарантира реализирането на солидни проекти в образователната инфраструктура на тизи училища и директори. Разрешават се неконтролирани приеми във фрапиращ разрез с физическата възможност на сградния фонд на въпросните училища. И в момента, в разрез с новоприетия закон, всички училища приемат в отчаян последен напън всякакви деца – езиковите гимназии, чиито директори са с актуална политическа ориентация, необезпокоявани продължават с приема „гимназисти“-петокласници /законът си е закон, стандартите са си стандарти, но …/ Деца са свирани в мазета, тавани, сервизни помещения и хранилища, където бавно гаснат амбициите и се стопяват успехите им. Голяма част от тези деца, които буквално са жертвани в името на ЕРС, са от училища, в които са учили с деца с различни етнокултурни и социални характеристики. Те обикновено са отличниците в училищата, от които идват. Там са отлични примери за подражание, великолепни поведенчески модели, благодарение именно на тях, част от децата от малцинствата успешно се интегрират и са също успешни и можещи деца, които могат да намерят своя път в живота. Когато напорът на все повече увеличаващият се брой ученици с различен етнокултурен и социален статус стане неудържим, тези отлично подготвени деца са вече малцинство, а децата от малцинствата – мнозинство /може да звучи абсурдно, но е факт – малцинствените деца са мнозинства във все повече училища в България/, на родителите им писва и просто ги преместват, за което никой не би трябвало да ги съди. Ако тези деца получават стипендии за отличен успех, родителите им получават бонуси за отличните резултати на децата си, безплатен обяд, безплатен транспорт, ако са обучавани от мотивирани и добре платени учители в перфектна образователна среда – т.е. това, което родители, нехаещи и нежелаещи децата им да се интегрират, получават като право и привилегия за своите деца и което в крайна сметка е фатално за социализацията им.…  Да, тогава много родители ще преценят, че си струва да оставят децата си в „смесените“ класове, където да бъдат задължителния позитивен модел на своите връстници от етническите малцинства и тогава резултатите не само на НВО ще са други. Но, след като на държавата на практика нехае дали тези деца ще се интегрират, защо точно техните деца да се жертват в името на интеграцията им.

В същото време благосъстоянието на „правилните” училища и ръководствата им чувствително се променят в позитивна посока. Делегираният бюджет роди и феномена директор – феодал.  Той е виртуоз в „усвояването” на делегирания бюджет. Зад него обикновено стоят поне шест политически партии и коалиции, три инспектората и два синода и самата мисъл за освобождаването му е ерес, която се смазва още в зародиш. Този типаж е концентрирал в нездравите си характеристики подобаваща арогантност, чувство за недосегаемост и всемирна значимост. И как да е иначе – в малки и смазани от демографската катастрофа и икономическа криза общини /училищата от тези общини са с най-ниски оценки от НВО/, тези персони се изживяват и са най-големите инвеститори, работодатели, рекламодатели. Те са фактическите началници, без чието одобрение не се случва нищо в системата, с тях се съгласуват план-приемите, назначенията и уволненията, одобряват се издателствата при избор на учебници, а дойде ли време за избори – се редят като кръстници, заедно с ромските барони по президиумите на всички партии и коалиции. Ще си позволя да дам пример за безумно харчене на публични средства и нищоправене, в името на създаването на кухи, но лъскави образователни структури, в която една част от децата – тази на родителите неголемци на практика плаща „масрафа“ за „просперитета“ на този тип училища. До- като тези деца, срамежливо са укривани в мазета и тавани, публичният имидж на „топ училището“ се подхранва обилно от причудливи, скъпоструващи и безсмислени рекламни хватки и трикове. Така децата от останалите училища се всмукват като в черна галактическа дупка, където са обречени да поднесат на тепсия средствата от ЕРС. В едно от най-големите /напук на демографската катастрофа училища в северна България, печално известно с тъжния факт, че учениците/чиито родители, разбира се, не са местни големци/ са свирани във всевъзможни дупки и отверстия, с мълчаливото и срамно съгласие на всички отговорни фактори, в името на все повече и повече средства от ЕРС, директорът построи гробищна алея в двора на училището /с помпозното име „Алея на славата”/. В стил – заупокоен  късен ромски барок в училището,  достолепно и целокупно бяха поставени скъпи надгробни плочи на известни починали съграждани. Притеснителното е, че директорът е оставил празни плочи, без снимки и имена, най- вероятно изкушен от собствената си значимост, която неизбежно трябва да бъде увековечена някой ден. Ако някой ден се приберете у дома и с ужас установите, че в двора на къщата ви ваш близък, ви е спретнал такава алея с надгробни плочи на наистина обичани от вас починали хора, Вие деликатно, но настоятелно ще потърсите специализирана помощ за вашия близък, и в същото време – с почит и уважение ще изнесете надгробните плочи там, където им е мястото – в гробищния парк. Нищо подобно не се случва с гробищната алея във въпросното училище… Големци от всякакъв цвят и калибър изпадат в транс пред директорския танатосов гений, снимат се в захлас и възхваляват училището – да разберат всички граждани и да нямат никакви съмнения – това е училището, тук трябва да доведат децата си и парите, които носят… Директорът знае как да ги „усвои”! Да се чуди човек, как Ханс Кристиян Андерсен преди толкова много години е могъл да види тези, иначе съвсем нормални извън тази ситуация хора!?

Завършвам, ясно давайки си сметка, че това, което написах, вероятно ще ядоса определени хора и среди, други отегчено ще забравят преди да са го дочели. На трети  ще им допадне. Но искрено ще се радвам, че ако написаното поразчупи клиширания дебат, това ще е знак, че провалът на децата на НВО ни е провокирал да потърсим максимално честно и отговорно причините за него, без да омаловажаваме собствената си отговорност за състоянието на българската образователна система. Надявам се да съм бил убедителен в тезата си, че „ръка за ръка”, провалената интеграция и порочното приложение на системата делегирани бюджети, са част от значимите причини, които трайно вредят децата ни, а с това разболяват и цялото ни общество.

 

 

 

 

 

 

 

Подкрепете ни

Теми:
Сподели   Facebook  Twitter  Google+

Още по темата