„Пощальонът на дъжда” на Магдалена Абаджиева

22 ноември, 2016 23:58 | Книги | Няма коментари

„Пощальонът на дъжда” на Магдалена Абаджиева

Силвия Томова

Някой някъде бе казал, че за да се анализира една поетична творба, да се прави опит нейното внушение да бъде преведено на език, различен от този, на който е била създадена, е необходима повече от дързост. Нужно е самочувствие, а вероятно и една щипка хладнокръвие, че няма да подведеш хората, на които ще говориш за чуждите светове и видения, за чужди метафори, за пространства, отдалечени от теб. Към сбирка с поетични творби, която е мислена концептуално, с почти симфонично внушение, образи, които преливат, трябва да се подхожда като към природен феномен, като към магия, която настоява да промени твоята нагласа, да те откъсне и вероятно запокити завинаги далеч от ежедневието. Стихосбирката „Пощальонът на дъжда” на Магдалена Абаджиева е именно такава. Тя само пръв поглед се вглежда в природата, в един парк, над който вали, в един спътник, с когото прекосявате алеите. Всъщност „Пощальонът на дъжда“ създава описаната преди секунда вселена в мига, в който я изговаря. В тази книга нещата – и видимите, и невидимите, нивата – и горе, и долу, картините – замъглени като пред пелена от дъжд или ясни като след буря, се създават чрез самия акт на творчество. И това се усеща още в първата творба – в стихотворението „Врабче“ авторката Магдалена Абаджиева казва: „Ако не съм те срещнала, аз никога не бих била…“, а след това разбираме, че това сътворение на безкрайното сегашно продължително време, на битието, съхранено в това да сме, съществуват паралелно с езика. Те са създадени от езика и съществуват може би само там. „Не бих била дори усилие на първата си сричка“, пише Абаджиева, а в следващите строфи пояснява, че сричката се разгъва до стих, той полита към „значение“, но друга е „граматиката, която не разбирам“. Тоест, ако трябва да погледнем на езика не само като средство, огледален образ на мисленето, с което само сме способни да овеществим света, то тук, още в първото стихотворение ние получаваме шперц за разбирането на цялата книга. Тя трябва да се чете като свят, който съществува само в своя език – едновременно сътворител, тоест творец и сътворен, тоест творба. Той, езикът е субстанцията, от която изтегляме смисъл, но извън него и свят е невъзможен. Темата за езика, сътворен и сътворяващ, пронизва книгата от край до край. И макар в едно друго свое стихотворение Магдалена да казва: „защото думите са крайно недостатъчни“, почти всички творби играят, импровизират, композират върху езика – „но ти сгъни това стихотворение“, пише Абаджиева, а на друго място ни намига с почти въпрос: „как всяко камъче да стане запетая“, или пък: „с водни пръсти си ми писал“, а в същото време „глаголът ходя е несъстоятелен“.  В този смисъл за тази книга вероятно точно биха прозвучали думите на Пенчо Славейков, който казва: „Поезията е граматика на мистерията на вселената“, защото ние виждаме, долавяме с всичките си сетива, че Абаджиева рисува един свят, дъждовен или не, обитаем с орехчета върху тревата, врабци и ухание на билки, планина в далечината, който свят обаче съществува само в сричката, уголемена до стих, натежала от емоция, разгърната „страница по страница по стръмното“. Разбира се, всяка книга, независимо дали тя е с разкази, есета, дали е роман или поезия в проза, не може, а и не бива да се тълкува само с един окуляр. Особено що се отнася до книги, които боравят с изворите на езика, които изпитват думите в тяхната субстанция, а не само в тяхното означение. И тук може да се направи една смела асоциация с Божието сътворение. Дали пък видимият свят не е станал възможен, не когато е бил създаден, а когато е бил изговорен? И видя Бог, че бе добро… Вероятно именно тази фраза премахва мрака пред очите ни, защото съдържа оценка… Всъщност, когато говорим за дъжда, както ми сподели в личен разговор поетесата – за „единственото нещо, което получаваме от небето и можем да пипнем”, библейската асоциация е неизбежна. Но каква е разликата?! В „Пощальонът на дъжда“ спасените не са повече от двама. Като не съм сигурна дали става дума за спасение, тъй като героите, казано фигуративно, не изглеждат като хора, които бягат, нито пък, които се намират, те просто съществуват, защото са. И така минаваме през вторите порти и получаваме още един ключ за достъп в тази поетична вселена. Кой е другият, защото тази книга е и цялостна любовна творба, това всъщност е класическа любовна лирика. И кой, но кой, кой, по дяволите, е другият.

И още във второто стихотворение, след като светът е бил създаден от езика, ние го срещаме. Той, другият, е изведен, създаден не къде да е, а в църква. „В тази църква” – пише Абаджиева в стихотворението „Само теб“ – „изографисана от човките на птици – дадох клетва. Обичала съм само теб.“ И се връщам отново в началото, там, откъде започнах. След като думите в първата творба на Магдалена са сътворени едновременно със света, те вече са свят, именно тук, във второто стихотворение те вече влизат в употреба, но как?! С клетва. Светът е започнал със заклинание, но никога не забравя, че е обозначен от думи. „И се подписвам”, казва Абаджиева – „кичурче трева или пък трепнало врабче”. Другият е може би времето, „защото времето е минало, любов“… Или пък другият е стихия, нещо повече, той е четирите стихии, както разбираме от стихотворението „Тяло“, което ни превежда през огън, и вятър, и земя, пък и вода, защото какво ли бихме били без нея. Другият, любимият в света на тази стихосбирка, е толкова еднакъв на лирическия аз, че те са невъзможни за възприемане като две отделни личности. В „Твоята врата“ Абаджиева разслоява любовта, вгражда я във всичко видимо – гълъби, облаци, шум, който ромоли: „и всяка глътка вятър е вкус на жадните ти устни“.  В стихотворението „Ехо“ пък е обратното – обичащият се разтрошава, той вече е парченче, прашинка, отсъствие, но такова, че „всичко на мен да прилича“. В „Родилен дом“ пък любимият е повик: „Искам да се родим в една и съща стая“. Във „Въздух“ възлюбеният е дори дъжд, който „върви по вятъра отвесно“. А от стихотворението „Очи“ разбираме, че двамата, спътниците по дъждовните алеи, не могат да избягат по-далеч от своите извивки.  Тази обич, тази разходка в тази стихосбирка е симфония за двете половини. Може би обречени един на друг в езика и никъде другаде.

И накрая, но не по значение, в тази книга е азът. Имаме език, имаме „ти”, другия, любимия, и „аз”. Който обединява тези три вече стихии. Това е почеркът, това е личният белег, оставен чрез метафората, в един свят, в който няма кал, както след всеки дъжд, няма обещание, няма магия, различна от поетичната, азът ни връща в един всъщност обикновен свят, с измити от дъжда очи. И накрая цитирам думите на един друг поет, който казва: „Както магията, поезията е черна или бяла, според това дали служи на ниското или възвишеното“. За мен черна е поезията, която руши света, която създава грозни или гротескни картини, докато тук, в „Пощальонът на дъжда” на Магдалена Абаджиева имаме среща с един свят и поет, реален, както е реална любовта, от която не искаш да се откъснеш, и дъждът, който в библиейския смисъл обещава.

 

 

 

 

Подкрепете ни

Сподели   Facebook  Twitter  Google+

Още по темата