БУЛЕВАРДЪТ НА ЗАЛЕЗА от А. Л. Уебър

20 януари, 2017 13:46 | Афиш | Няма коментари

Режисьорски бележки на Пламен Карталов

 

БУЛЕВАРДЪТ НА ЗАЛЕЗА е история за един забравен кумир, голямата филмова звезда Норма Дезмънд велика актриса от епохата на нямото кино.  Като е избрала  живот  в самота, тя приема собственото си заточение, но никога няма да приеме, че е остаряла и че за нея няма да има път за връщане във филмовия Олимп.

Тя винаги би предпочела смъртта, отколкото мисълта, че е забравена. Носена  на ръце през двайсетте години на миналия век, днес двадесет години по-късно, никой вече не я познава.

Мечтата й е още да се снима, макар че в новата епоха киното е вече със звук – но тя казва, че за големите като нея звезди, тези филми са много малки.

 

Още е пред очите й светът на легендарното златно време на Холивуд. Като актриса в стремежа си към съвършенство, тя на никого не е прощавала, затова страданието й, че е самотна, я прави още по-властна да търси нов шанс да се снима, като написва собственоръчно сценарий за филма си „Саломе”.

 

В първата постановка на БУЛЕВАРДЪТ НА ЗАЛЕЗА в България, като принцип в режисьорската си концепция избрах  не типичния забавен за мюзикъл стил, а прийома на филмовия „ноар”, т.е. жанра на черния филм.

 

Затова и произведението на Андрю Лойд Уебър, можем да наречем не просто мюзикъл, а черен мюзикъл. Сюжетът, характерен за него, е криминален. Бих го нарекъл и мюзикъл – трилър.

 

Прекрасни са сцените на главните герои, истински живи хора, с трепет, страст и безконтролна енергия на емоциите си, но тук е и объркаността в отношенията им. Такива изпълнени с възбуда от недоизказаност, тревога и опъващи нервите им постъпки.

 

Търся в повечето сцени съспенса, който в един спектакъл, представян на живо, не е само създаван от нагнетявано напрежение, но също така прицел, който важи в адресирането му за предизвикване нарастваща възбуда и в емоциите на зрителите.

 

Така тревогата трябва да важи и за тях, потопени не само в драмата на героите и техния текст, но и в досега им и увличането им в интерпретиране на подтекста на музиката, движещия и най-съвършен за мен двигател на емоции и страст в едно представление.

 

Ако ролята на Норма Дезмънд можем да наречем грандиозна, в творбата на Уебър, има и една друга женска главна роля, която обаче е  със задачи на контраст, протиположен, интересен и дълбок в душевността си – елегантна, мила, чуствителна, наивна, любяща с деликатност прекрасна малка Бети.

 

Толкова сила и енергия има в нежното тяло на тази героиня, която е раздвоена в отдадеността й към профсията си на начинаещ сценарист, но и към приятелчето й Арти, един повърхностен кинаджия. Но Бети е динамична и борбена. В нея струи  друг различен от Норма пример за живот в света на киното, да пише сценарии за него. Да се извая този образ е друга много интересна и режисьорска и вокално-актьорска задача.   На енергията й с мисъл, сърце и воля да постигне своя връх към съвършенство в професията си на сценарист, зрителят ще е потресен от  тъгата и унижението й, дошли много скоро. След първата й успешна стъпка в мечтания и от нея филмов свят на Холивуд, разочарование и горчивина последват миговете й на първо професионално щастие и споделена човешка обич към Джо. Но след като попада във водовъртежа на деградирането му, Бети въпреки усилията си, не успява да го спаси, и намира сили да се махне от него.

 

Двата основни мъжки характера, на младия и неизвестен сценарист Джо, и Макс – опората и двигателят в живота на Норма, са роли с мощна драматургична контрастност и музикални багри в драматургията на „Булевардът на залеза“. Случайно попаднал в дома на една велика актриса, Джо получава невероятния шанс да изгрее под нейното покровителство и блестящ пример и уроци за самочуствие и битки, без никога да се е предавала пред трудностите. Но за Джо,  дарен от съдбата случайно да попадне в този дом в квартала на холивудските звезди е място за разкош и живот, далеч от бедността и дисконфорта на скапаното му жилище със скъсани матраци. При Норма има всичко, тя е готова да му даде всичко, имоти, луксозни екскурзии, всичките си пари, за да бъде само нейн и на всяка цена той и тя да живеят заедно. На скъпите подаръци, които му прави и разкоша, който му е осигурила  една холивудска звезда и господарката на този дом, той отговаря с подигравка и ирония, че на този булевард на залеза, на нейния едва ли не – нещастен залез, той самият пък в своя живот е намерил своето щастие и възход.

 

Макс, обратно, посветил е живота си на най-голямата звезда. Избрал е доброволно да живее сред мрачната атмосферата на пустия й дом, в който  великата и горда Норма живее сама и в самота. Той е бил не само първия й съпруг, но и първия нейн режисьор. В генезиса на характера, това е Ерих фон Щрохайм, много известно име между тримата най-големи режисьори от епохата на нямото кино, между които са Грифит и Де Мил. Той сега се е отдал на нея, в ролята си на иконом, шофьор, всичко в името на спокойствието й, и за да поддържа самочувствието й с писани лично от него писма, сякаш са от почитателите й.

 

В центъра на сцената поставям доминиращата мощно изкачваща се и слизаща

S-образна стълба, чиято символна метафора е възходът и падението в живота на всяко живо същество. Голямата стълба, която присъства в сценичната среда за игра във всички обстановки на действието е и един лабиринт, който постигаме при ротацията на стълбищната конструкция.

 

От дълбочината на подстълбищните пространства и околността им изскачат терени за игра, стаи, павилион от филмово студио „Парамаунт” и други. Точно като кадри от филм, изграждани в ярък и въздействащ монтаж, са и епизодите в хронологията на действието.

 

Търся постигането на динамично контрастно криминално усещане в диханието, както на сцената, така и в зрителната зала. Нощните и дневни сцени, мрачната атмосфера, звуковите ефекти от гонитба с коли, гръмотевици, дъжд, осветлението, са не само част, но вплетена в драматургията значима картина за  напрежението на пулсиращо действие, което се изгражда от подтекста, изваден от музиката на Уебър.

 

Нашият спектакъл започва с фрагмент от трагичния финал на произведението. Целта ми е той да закове и фокусира още от самото начало вниманието на зрителя към трагичния живот на главната героиня. В оригинала това става доста по-късно и за мен бави появата на главната героиня и съществения смисъл в експониране на личната драма на самотната и отдавна забравена велика актриса Норма Дезмънд – всъщност, това е в генезиса си легендарната актриса от нямото кино Глория Суонсън.

 

Благодарен съм на моите колеги, артистите от Музикалния театър и целия екип на постановката, да отговорим на големите предизвикателства на драматургията, като се постарахме да сътворим наш собствен авторски прочит в стила на един ноаровски характер на представлението. Както и във филмовия жанр, и тук има престъпление, разказ на главното действащо лице от моргата, жестоки в разговорите на героите сцени, има и чиста любов, тънка ирония и хумор, падение с убийство, извършено от ръцете на велика, но и жалка звезда, която не разбира, че умира по-рано от телесното си съществуване.

 

Отдала се на увлечение и самоотвержена любов към младия и никому неизвестен сценарист, дала му гостоприемство и разкош, тя посяга към пистолета си и го убива, веднага в момента, когато я напуска – за да сложи така край на унижението си и изгубената надежда да вярва в безсмислието на живота…

 

Подкрепете ни

Сподели   Facebook  Twitter  Google+

Още по темата