Любимка Георгиева спечели първо място на Националния конкурс „Паметта за Левски днес“

29 юли, 2017 12:03 | Образование | Няма коментари

С радост съобщаваме, че ученик от Първа АЕГ – София постигна нов успех. Поздравяваме Любимка Георгиева и публикуваме текста, който ни изпратиха от училището.

Поредният успех на наш ученик е факт – Любимка Георгиева от 11. ж клас накара ръководството, преподавателите и своите съученици в Първа английска езикова гимназия да се гордеят, печелейки първо място на Националния конкурс „Паметта за Левски днес“. Есето на Любимка плени всички учители и общественици от родния град на Апостола, а журито единодушно присъди наградата на нашата ученичка.

Конкурсът бе посветен на 180 години от рождението на Васил Левски и бе организиран от община Карлово, Министерството на образованието и науката и Регионалното управление по образованието. Участниците бяха разделени в две възрастови категории – от V до VIII и от IX до XII клас.

Училищното ръководство поздравява Любимка за нейния успех и й пожелава и занапред да показва и изразява своята любов към България и националните ни герои със същата любов, с която е написала своето прекрасно есе! Освен това ръководството благодари на г-жа Румяна Даскалова за усиления труд и за предаването на любовта си към българския език и литературата на нейните възпитаници – учениците от Първа английска езикова гимназия.

На вашето внимание представяме есето на Любимка Георгиева.

 

 

Паметта за Левски днес

Есе

 

Две невинни очи гледаха умолително съсухреното лице на стареца и една малка ръчичка настоятелно дърпаше възрастния човек за ръкава.

 

Ела при мен, момчето ми. – и детето седна бързо в скута на мъжа. – Сега слушай внимателно…

Върховете на Балкана се огряват от последните лъчи на юлското парещо слънце, което изведнъж потъва иззад планината, а долу в самото подножие в мрак се губят къщичките на Карлово. Хората се прибират по домовете си, уморени от робското ежедневие, вратите са залостват здраво. Всичко сякаш е притаило дъх и чака с нетърпение появата на нещо ново. Внезапният плач на новородено нарушава вечерната тишина. Неговият силен глас се разнася из градчето, събужда народа, отеква в Балкана. Това е младият Васил Кунчев, който е изпратен като дар от Бог на българския народ, за да го поведе към една „чиста и свята република“, а хората като признание да носят спомена за това велико име вечно в сърцата си!

 

Дядо, кой е този човек? Разкажи ми още! – нетърпеливо каза момченцето.

И старецът отново пое историята:

 

…Васил Кунчев живее сред несгодите от тежкото робство в бедност, но с огромен интерес към знанието. Той рано губи баща си, но не и вярата в доброто. Мечтата на неговата майка да стане образован човек го тласка към замонашване под името дякон Игнатий при нейния брат йеромонах хаджи Василий с уговорката младият духовник да бъде изпратен да учи в Русия. И така Кунчев постъпва на вярна служба при вуйчо си в карловската църква „Св. Богородица“. Там той всеки ден се докосва до страданията, изписани по изкривеното от нещастия лице на народа, чува непрестанния плач на жените и неутешимите ридания на децата, слуша смирено отчаяните молби на българите, отправени към Бог за спасение. Дяконът не получава образование в чужбина, но пък осъзнава и намира своето призвание в живота. „Манастирът тесен за моята душа е.“ ще започне стихотворението на Вазов, посветено на спомена за младия карловец. Цялата тази сива и трагична картина на всеобщо страдание му въздейства страшно и той прави своя избор в живота! Васил разбира, че е дошло време да изостави бедното си семейство – клетата си майка, братята и сестрите си, да махне расото, за да облече революционните дрехи, да остави кръста, за да поеме пушката и да тръгне на дълъг път в устремено преследване на светия идеал.

 

И после, какво се случва? – очите на детето светеха от нетърпение.

Старецът леко се усмихна на това припряно любопитство, позамисли се за момент, сякаш да опресни спомените си, и продължи своя пламенен разказ:

 

Макар дяконът да бяга от храма на своя вуйчо, той никога не губи християнската си вяра. Още повече сега за него храмът е нещо по-величествено – това е България. Воден от националната идея, Васил Кунчев пристига в Сърбия, където става четник в Първата българска легия на Георги Сава Раковски. Прескачайки лъвски безстрашно един огромен ров, другарите му започват да го наричат с прякора Левски. Няколко години по-късно Васил гордо развява революционното знаме в предните редици на четата на Панайот Хитов. Постепенно в Левски назрява идеята за създаване на мрежа от тайни комитети, които да подготвят народа за общо въстание срещу врага. Той обикаля българските селища, настоява и убеждава без страх и без почивка: „ Да вървим всички на едно, братя! Ако горим, пак да бъдем заедно!”. Апостолът е погълнат изцяло от своята идея за изграждане на „чиста и свята република”, „храм на правата и свободата”. Надарен с изключителна революционна прозорливост и политически усет, с неизчерпаема воля и енергия, с необикновена смелост и хладнокръвие, въоръжен с пламенен патриотизъм, Левски се превръща в трибун и най-силното оръжие на народа в борбата срещу чуждото иго: „Ако печеля, печели цял народ. Ако загубя, губя само себе си.”. Кунчев излага на риск живота си в името на родината. Турците се страхуват от него, властите го презират и търсят под дърво и камък. Той е съобразителен и безстрашен до безразсъдство – в един миг се представя за беден селянин, а в друг – за богат търговец. Някои го намират за луд, други го боготворят. А той неусетно ги заразява със своя патриотизъм и свободен дух!

И всички му вярват? – попита момчето.

Бедният и изстрадал народ повярва в неговата идея до толкова, че той сам въстана срещу робството! Но Левски има и много врагове, дребни душици, които го предават в ръцете на османците. На връх коледните празници заптиета го залавят край Къкринското ханче, когато подготовката за въстанието напредва. Турският съд нарежда да бъде обесен край град София на 22 февруари 1873г. Актът е извършен три дни по-рано. Последните думи на Апостола още веднъж доказват неговата преданост и силна любов към всичко българско и родно: „Всичко, каквото съм сторил, сторих го за Отечеството!“. Целият български народ помръква, настъпват тежки дни на безверие и безнадеждност. Със своята смърт Апостолът сякаш изкупува греховете на българите, на тяхното робското минало! Левски завинаги остава в сърцата на своя народ като светъл пример, национална гордост и знаме в борбата за нов живот!

Дядо, ти разказваш за този човек сякаш го познаваш! – възкликна изумено детето.

Така е, познавам го! Познавам го така, както го знае всеки българин! – простичко му отговори старецът.

Ах, ето го Левски, виж го, дядо, как приветства свободна България от върха! – момченцето сочеше назъбените склонове на Стара планина, откъдето радостно се развяваше българският трикольор. – А сега сякаш го усещам и в сърцето си! Чуй, дядо, как бие моето сърце! То е свободно, то обича и пее все за България! Аз искам да бъда като Апостола! Нека да посетим гроба на Левски, да почетем неговата памет, да положим венец и тихо да му поблагодарим!

 

 

Любимка Георгиева,

 

Първа английска езикова гимназия

Подкрепете ни

Сподели   Facebook  Twitter  Google+

Още по темата