Моят Ботев

О, мой боже, прави боже…

мен в сърцето и в душата…

Христо Ботев, „Моята молитва”

Личността, поезията и публицистиката на Христо Ботев, житейският и творческият му подвиг в най-голяма степен се припокриват с представата за гений. Неговото дело е еманация на Българското възраждане, пресечна и отправна точка в националната култура. Единството на думи и дела при Ботев е безспорно. Поезията му е върховен синтез на фолклорното и модерното. Той черпи от богатата съкровищница на народното творчество и я обогатява с неповторимата си поетична визия за света. Творбите му проблематизират основните дилеми на епохата. Неговата лирика е раздвоена между „вика и мълчанието” /Никола Георгиев/, между онова, което е казал, и онова, което активно е премълчал, а всъщност подсказал.

Захари Стоянов ни е завещал романтичен портрет на Ботев. Той е в основата на съвременния мит за поета, от него е трудно да се освободим и днес. Изглежда, че сам Ботев е търсел този образ, изграждал е съзнателно тази представа за себе си. Кой е наистина главният, последният, окончателният тласък, който решава и крайната стъпка на съдбата? Заложен ли е той у Ботев – поета, великолепния публицист, гения на българското слово, или сам той пристъпва към него, към сблъсъка със стихиите, които, макар и търсени, не са присъщи на духовната му изтънченост. Ботев е оставил достатъчно, макар и твърде завоалирани свидетелства за най-вътрешната си, най-съкровената си същност. Обикновено често се цитира последното му писмо – до Венета, но много интересно е и първото му – до Найден Геров. Според Борис Делче , младият Ботев, израснал в семейство на руски възпитаник, от най-ранни години е слушал разказите на баща си за Русия и вероятно е виждал руската действителност в много идеализирана светлина. Според условията за следване, както са му били представени от Найден Геров, той е очаквал да намери в Одеса не само съчувствен прием, а и необходимата материална обезпеченост. Вместо обещаното обаче, посреща го деловата уговорка на Тошков „видя щем” и една окаяна стипендия в проект, недостатъчна за нормално съществуване. Онова, което впечатлява в писмото до Н. Геров, е първият сблъсък между чакано и реалност. Реалността не отговаря на юношеските мечти на Ботев – отишъл в Одеса не за да става революционер. Този е главният сблъсък между воля и интелект, между вътрешна нагласа и външни обстоятелства, между желание и принуда. Принудата именно го намира и тук – далеч от поробеното отечество. Младият Ботев не намира в Одеса нито „съчувствен прием”, нито необходимата материална обезпеченост. Писмото, твърде гневно и невъздържано, завършва /”както често става с някои интелектуално устроени полемични натури” – Б. Делчев/ с примирително извинителното: „Да прощавате за писмото, защото нищо нямам наредено”. Ето и точния коментар, направен от Б. Делчев на този първи писмен документ, оставила ни святата Ботева ръка: „Както се вижда, този най-ранен текст свидетелства за езикова обща култура, подсеща за стремеж към независимост, дава да се разбере, че в младия Ботев назряват емоционални избухвания, съпътствани с усилия за обуздаване и волев контрол над онова, което върши”.

Ако обърнем поглед към поетическата лексика на Ботев, ще забележим, че в нея всъщност е заложен ключовият код на това противоречие. В едно терминологическо изследване американският българист Орин Фринк определя думите, носещи „основния смисъл на всяко от Ботевите стихотворения”. „След като обработих всичките седемнадесет превода – пише Фринк – направих честотна таблица за всичките творби – общо 899 стиха. Както и можеше да се очаква, честотното разпределение беше както и в отделните стихотворения. Най-срещаната дума е „майка” – 52 пъти. Следват „сърце”, „баща”, „бог”, „син”, „душа”, „братя”, „народ”, „песен”, „дядо”, „глас”, „сълзи”, „кръв”, „ръка” и т. н. Когато четох Ботевите стихове на свои приятели, колеги и студенти, те почти неизменно усещаха поезията му като призивно-бунтовна, мрачно-трагична, искрено-пряма, поезия на смелия жест и непоколебимостта. И колко голяма бе изненадата им, когато им показах резултатите от изследванията си върху лексиката на Ботевите стихове! Общото впечатление от тази войнстваща поезия се сблъскваше с факта, че тя е построена предимно върху онези думи, с които се назовават и приласкават най-близките хора? Изглежда, че тук се натъкваме на едно подводно течение в темите и моделите на Ботевата поезия: националните проблеми се визират чрез семейството, семейните – чрез националните…”

Поетът създава най-светлите страници за приятелството, чрез което вижда постижима саможертвата в името на отечеството. Той ще има тежкия дял да оплаче най-свидните си другари, но и волята да последва техния пример. Ботев знае, че в своята история имаме лошия обичай да изтъкваме предателствата, но чрез живота и поезията си предпочита да напише величавата ода за приятелството. Просто е пожелал да остане при светлите начала на духа, за да покаже и нашия път към тях. „Светът е колело – пише той до Димитър Горов. – Затова добре ще да бъде да си прощаваме погрешките и да гледаме човечески, ако не приятелски да се споразумяваме.”

В живота на Ботев има и романтика. Тя се проявява в идеализма, в непрекъснатите обрати на битието, напълно чуждо на прагматизма. Дори като войвода Ботев гледа на събитията откъм романтичната и идеалната им страна. Захари Стоянов споделя, че в Козлодуй момчетата взели една торба с бели меджидии /около 1000/ и я дали на касиера на четата Никола Обретенов да я носи. Като го съгледал, Ботев веднага се разпоредил: „Е, защо ви са тия пари? На панаир ли отивате? Махвайте ги на дяволите! – казал той на Обретенов, като развързва торбата и я хваща за едното кьоше, изтърсил на поляната съблазнителния материал.” Романтиката на борбата изисква да се скъса всякакава връзка със съблазните на мирския живот, за да не настъпи колебание при следването на заветната цел. При войводата дошъл селянин, на когото случайно убили вола, с молба да му го заплатят. Момчетата му направили абсурдно за неговото съзнание предложение:”Върни се по дирята ни, ще намериш на поляната повече от 1000 бели меджидии, набери си от тях, колкото желаеш.” Практичният българин не повярвал и „врат не пречупва даже да се обърне и погледне към поляната”. Така се срещат романтикът и прагматикът, единият по пътя на безсмъртието, другият по пътя към дома с мисълта за децата. Всеки със своята правда! Ботев не се е решил да бъде съдник, оставало му е време само да следва завета си.

Ботев изживява незаслужените страдания на народа си като свои. С тези възгледи Ботев ще тръгне към саможертвата и с възтрг ще сподели с другарите си, че молитвата му се сбъдва. Всъщност в живота си Христо Ботев е изпълнен с християнско милисърдие и обич към ближния. Лирическият му герой от „На прощаване в 1868 г.” ще иска да прегърне либето си с кървава ръка, а в „До моето първо либе” ще изпие кървавата напивка, но когато Ботев поема пътя на борбата като войвода на чета, той е милостив не само към своите, но и към враговете. Политическата пропаганда в творчеството му невинаги е в съответствие с неговия вътрешен свят и характер. Захари Стоянов, който познава строгите революционни правила на Бенковски, като биограф на Ботев отбелязва: „Това милосърдие ние никога няма да простим на Ботйова в качеството му на революционер и въобще разрушител. Той не разбирал истинското значение на един практически революционер, той бил огнен и горещ теоретически, в колоните на вестниците. В това отношение той е генерал, неподражаем, а долу на земята, между хората, в действителността, в Борован, той е солдатин, трябвало е да вземе уроци от Бенковски, един от неговите букурещки хъшлаци.” Когато се е налагало да се стига до накървяване, Ботев всячески се е опитвал да го избегне, служейки си с изразите:”Насила хубост не става”, по отношение на българите, и „Нима сме главорези да убиваме отделните хора по пътищата?”, ако е трябвало да наказва турски или черкезки изедници по молба на селяни. Получило се е странно разминаване – поетът и публицистът Ботев е стигнал до крайност в словото си на революционер, а войводата се е проявявал повече като поет с милосърдна и чувствителна душа.

Макар да проповядва незабавна революция като спасение за България, Ботев съзнава, че тя е зло начало, което ще разстрои и обърка живота на народа. В статия във в. „Знаме” от 12 януари 1875 г. поетът отбелязва: „Пред очите на нашия народ лежат две злини: или да остане под игото на турците… или да прегърне революцията и да излезе на неравна борба против своите угнетители. От тие две злини той ще да приеме последнята и ще се бори или за смърт, или за живот.” Дори и в най-силния си революционен плам Ботев си е оставал човеколюбец, който мисли за народа си и за съдбата му.

Замислям се и аз, по ботевски, и се питам: „Как живеем ние, българите, днес? Защо са толкова много просяците по улиците и онези, които ровят по кофите?! Защо е толкова ясно видно, че не съединението прави силата, а борбата за кокала движи системата?! Как е възможно докато културата се развива, културните паметници да се рушат, а образованието да бъде приоритет, заради който се закриват училища?! Каква е тази чудно хубава, приказна държава, която повечето хора искат да напуснат, за да търсят сигурност и перспектива, в която жизненият стандарт се покачва, както се покачва и броят на бедните?!”.

Въпреки че добрият живот е доста субективно понятие. Именно затова подлежи на безкрайно много интерпретации, свързани с личностната философия на всеки от нас. Най-общата логика, която може да бъде следвана в случая, ни отвежда към приоритетите. Човек има определен набор от ценности, въз основа на които извежда най-важните за себе си неща. Следвайки тази логика, добрият живот се определя от това, доколко успяваме да живеем според собствените си приоритети, и може да се изпълни със значение само когато бъде поставен в ценностната рамка на конкретната личност. Повечето хора разсъждават приблизително еднакво и се стремят към еднакви неща. Някои дори стават подвластни на тези неща. Вместо да се вгледат в себе си и да открият онова, което наистина ще ги зарадва, хората често се вълнуват и се терзаят от преследването на стандартни ценности и достигането до някакви общоприети блага. Това ги превръща в зависими. Те стават зависими от това да имат нещата, които имат другите.

Какво е Ботев за мен ли? Ботев е в душата на всеки българин, защото го провокира отново и отново към размисли. Какви идеали може да има един народ, увлечен по материалното?! И Ботевото “а вий – вий сте идиоти” звучи стряскащо.То ни извежда от спокойствието на ежедневието и ни кара да се замислим. В нашия съвременен живот се цени умът, а сърцето – кой оценява истинските силни чувства?

Този велик българин остава в нашия ден със силните и крайни чувства на любов и омраза. Той ни връща вярата в човека – човекът е в състояние да изяви себе си емоционално, идейно, физически. Ботев пише за любовта, за борбата, за свободата, за родното с ясното съзнание, че всички тези ценности изискват жертви. И той е готов на такава саможертва в името на своите идеали. Дори и в най-силния си революционен плам обаче, Ботев си остава човеколюбец, който мисли за народа си и за съдбата му. Идеята за свобода за него няма абстрактни измерения, тъй като я вижда през очите на обикновения човек.

Днес той все още е с нас, там, на Балкана, тук, в сърцата ни, изпълнявайки дълга си – да бди над България и нейния народ, да поддържа духа на Родината жив и да ни напомня за героите, направили „…ръцете си на чукове, кожата на тъпан и главата на бомба…“, излезнали „…на борба със стихиите…“, загубили живота си, борейки се достойно, за да имаме ние едно по-добро бъдеще. Ботев е дал всичко на своята страна! Завещал ни е и морални принципи – честност, борбеност, воля, търпение, трудолюбие, като нито за миг не е спирал да вярва в освобождението и смелостта на българите. Завещал ни е Словото си! А то ни води мислено да обърнем поглед към Балкана. Там, на Балкана, е най-доловима представата ни за вечност – поколенията си отиват, но скалите, гората остават. Остава и личноста на Ботев, която кара цял един народ повече от 130 години да търси у себе си неподозираните страни на българската душевност!

Анелия Крумова