Да се изгубиш сред 8 милиона тома

„Много е студено днес”, потръпва зиморничаво една от служителките, докато минаваме през фоайето на път към хранилищата. Зад нас остават няколко каталога, където читателите търсят книги, някъде вдясно е гардеробът – задължителен за всички посетители. Там се оставят връхни дрехи, чанти и ако някой си носи, книга или вестник. В дъното на фоайето са работните гишета с компютрите, на стената има рафтове с книги, а зад тях са хранилищата, където не се допуска никой. Освен служителите.

Вътре е тихо и студено

Тишината не е характерна за тези помещения, обикновено между рафтовете с книги сноват хора и изпълняват заявки. Сега обаче е санитарен ден, правят се проверки на фонда, двама мъже преглеждат противопожарната система, пръскат някакъв спрей на един от сензорите и бързо излизат. Въпреки че няма хора, тук-там се виждат знаци за човешко присъствие – телефон, бутилки с минерална вода, найлонова торбичка. Книгите са навсякъде, дори на земята – наредени в криволичещи пътеки, обикалят рафтовете. „Ами нямаме достатъчно място”, усмихва се една от служителките. След това бързо добавя: „Може да са на земята, но са подредени както всички останали”.

В хранилището пускането на електрически печки е забранено. Изобщо върху всичко, което може да предизвика пожар е наложена строга забрана

Пушенето е немислимо. Явно правилата се спазват строго, защото никой не си спомня досега да е имало пожар или подобен инцидент. Слава Богу.

Националната библиотека „Св. Кирил и Методий” пази над 8 млн. тома в хранилищата си. Сградата, открита официално през 1953 г., има осем етажа със складове, един от тях е под земята. Буквално месец след подписването на Санстефанския мирен договор – на 4 април 1878 г., софийският учител и секретар на Градския съвет Михаил Боботинов дава предложение да бъде учредена „публична библиотека, нужна за развитието на София в културно и образователно отношение”. На 28 ноември (нов стил – 10 декември) същата година е избрана временна библиотечна комисия, която би се наела да уреди и отвори библиотеката според „съществующий неин Устав”. Това е официалната рождена дата на библиотеката. За да се стигне до днешния й вид обаче, трябва да минат десетилетия. Строежът на сградата започва през 1939 г., но по време на бомбардировките през Втората световна война все още незавършена тя е разрушена. Строителните работи са подновени след войната.

За човек, стъпващ за първи път в хранилищата на най-голямата библиотека у нас, цифрата 8 млн. тома звучи стряскащо. Кара те да се замислиш колко бързо би се изгубил сред този океан от знания. И колко е невъзможно да откриеш това, което ти трябва. „Какво толкова сложно има, ето тука на рафта си пише – от номер 19 236 до 20 236, това си е много конкретно казано”, смеят се библиотекарите, сочейки един от огромните рафтове.

В подземните хранилища лавиците стигат до тавана. Навсякъде има стълби, които служителите използват, за да стигнат до нужната книга. Вратите са метални, с мрежи. Като цяло пропускателният режим в библиотеката е много строг. Всички посетители трябва да оставят връхните дрехи и чантите си в гардероба и никой не се допуска в хранилищата. Според библиотекарите складовете са затворени за достъп не само от съображения за сигурност. „Ако пуснем читател тук, никога не би могъл да се оправи”, казват те. Затова посетителите трябва да открият книгата, която им трябва в един от каталозите, след това да напишат заявка и да изчакат в някоя от читалните, докато изданието бъде открито сред безкрайните рафтове. Читател не може да изнесе книга от Националната библиотека. „Имаме само по едно издание, затова не заемаме”, казват библиотекарите. По принцип всички издателства са задължени да предоставят копия от всичките си издания, но има и такива, които не го правят. Въпреки всички мерки за сигурност има опити за изнасяне на книги.

„Спомням си едно момиче – опита се да изнесе стихосбирка на Пенчо Славейков, така и не разбрах защо искаше да го направи, книгата не беше нищо особено, явно е решила, че й трябва”, споделя една от служителките. Други пък късат страници. Това библиотекарите не могат да проумеят. „Като че ли е много скъпо да отидеш на ксерокса и да си преснимаш пет страници”, казват те. Освен обикновения фонд библиотеката пази и много уникати. Едно от уникалните й притежания е джобното тефтерче на Христо Ботев. Пазят се и много ръкописи. В тези хранилища достъпът е още по-ограничен – влиза се само след специално разрешение на директора.

На 1 ноември предстои откриването на дигиталния център в библиотеката. Процесът на дигитализация започва през 2006 г., а през есента на 2007 г. дигиталните издания вече са достъпни за ползване чрез уебстраницата на библиотеката. До момента са дигитализирани около 1200 гигабайта информация – ръкописи, старопечатни книги, портрети и снимки, графични и картографски издания, български вестници и списания от периода 1844-1944 г. Според директора на библиотеката проф. Боряна Христова центърът ще има претенциите да е най-големият на Балканите.

Самуил Димитров, в. „Монитор“