За един почивен ден повече

22 ноември, 2010 13:45 | Средно образование | Няма коментари

В последните дни образователната ни система се тресе от протести. Студентите издигнаха лозунг „Искаме да учим“, учените от БАН искат да работят, а учениците… да почиват.

Битката на тийнейджърите за един ден ваканция повече започна във Фейсбук и засега поне няма тенденции да се премести на жълтите павета. Тя обаче олицетворява нещо, което напоследък се е заселило в българското училище и все повече го превръща в разграден двор – пълната анархия. Всъщност и без този един ден ваканция десетки ученици посещават класната стая от дъжд на вятър
особено в горните класове. Къде с извинителни бележки, къде без, защото учителите вече не придирят особено много за отсъствията. И свенливо затварят очи пред поредното извинение – защото в противен случай ще им се наложи да се занимават с неприятни неща като изключване от училище, а от това държавната субсидия пада. И съответно – заплатите им. Дойде ли месец май пък, годината може да се смята за приключила – факт е, че оттук нататък никой няма да разтвори учебник. Защото просветното министерство измести и зрелостните изпити, и тези след седми клас именно в месеца на светите братя Кирил и Методий. Та, покрай празниците и датите, на които се почива заради изпити, надали на останалите ученици им се събират и две седмици престой на чина. Пределно ясно е, че и дума не може да става за някакво качествено усвояване на материала.
Който чел – чел до май Само дето, поне досега, не се е видяло някой да се вдигне на бунт за целия изгубен учебен месец, който очевидно се отразява доста пагубно на знанията на децата. Вместо това протестът на преуморените тийнейджъри е именно за един-единствен следпразничен ден, който по техните думи им се „полага“.

А би било добре, ако наистина бунтът им прерасне в дебат за съдбата на образователната система като цяло, както претендират организаторите му. Въпреки че не са успели да се аргументират както трябва. Очевидно децата искат гласът им да бъде чут, дори и когато не знаят какво точно да кажат и как.

Защото тяхното училище в крайна сметка е кривото огледало на цялото общество, в което се отразяват последните 20 години преход. И ако сме недоволни от децата, значи в крайна сметка сме недоволни и от себе си.

Атмосферата в клас няма да се промени с един почивен ден повече, нито от това ще станат по-качествени образователните стандарти. Но протестът показва, че кипящата енергия у сегашните ученици вероятно може да бъде канализирана за нещо добро. Че ако бъдат чути и ако им се позволи да направят нещо за собственото си бъдеще, от това всички само ще спечелим. Тийнейджърите ще повярват, че възрастните около тях са склонни да се съобразяват с мнението им и имат някаква воля за промяна. От години се говори, че училището е основно заради учениците, а те винаги са били най-безгласните букви в него. Затова и се спасяват – било в летаргията, било в анархията.

Ако обществото (и просветното министерство в негово лице) наистина протегне ръка за диалог с учениците, както обещава, те най-вероятно ще могат да впрегнат енергията си в нещо по-градивно, вместо в бойкот на първия учебен ден след ваканцията. И може би ще придобият съзнанието, че са били полезни за решаването на някакъв действителен проблем. Битката си струва. Стига да има кой да я започне.

в. „Стандарт“