15 септември в Класическата гимназия в София

15 септември, 2011 16:10 | Средно образование | Няма коментари

Човек и добре да живее, ваканцията свършва. В цялата празничност на първия учебен ден винаги е имало някакъв особен парадокс. Никой не се радва, а в същото време очакваш от някъде да гръмнат фойерверки в небето. Подозирам, че те липсват само поради ранния час и делегираните бюджети.

Още с влизането си в двора на НГДЕК (Националната гимназия за древни езици и култури) разбираш, че нещо не е съвсем както трябва, или поне не както всеки предполага. Шареният транспарант „Добре дошли, ученици” в забавен шрифт е заменен от елегантното „Помогни ми да те возвися”. Кварталът е по-скоро село – къщички, кучета, кокошки, кози, кончета-вихрогончета, ромчета… И там – насред целия рурален пейзаж – гордо и напълно нелепо виси този надпис.

Докато се усетиш къде си, вече един поп си мрънка нещо в далечината и ръси с вода младите надежди на българското класическо образование. Тук-таме се чува някой друг писък във връзка с накъдрени коси, но те не успяват да заглушат въпроса в главата: „Какво прави поп в светско училище?” Не ме разбирайте погрешно – нямам нищо против църковните лица, но нека си баят на откриването в Семинарията. Те нямат място в останалите училища. Ако ще има поп, да има също така и равин. Нали все пак трябва да сме модерни, толерантни, глобализирани…

За старите кучета душевни трепети предизвикват само новият павильон за бързо хранене, сменените плочки и първата откриваща реч на новия директор. За наше щастие словото бе кратко и едва дочуто из глъчката.

Любимата ми част обаче е речта на първенеца. (или иначе казано, ученикът с най-висок успех след изпитите в седми клас) Тази година Елица Кирова и Любомира Гъркова бяха с най-висок (и еднакъв) резултат. Поздравления, момичета! Не че ги слушам. Просто на последния ми 15 септември си припомням как аз преди 4 години седях на тяхното място и умирах от притеснение, изтукана пред цялата (съвърешено непозната) тълпа.

След още малко празни приказки по стаите всеки си хваня пътя. И без това има да се гледаме всеки ден още 8 месеца…

Ралица Никифорова
снимка: авторът