„Тук съм преди теб“ – новото заглавие на "Колибри" - Академика

„Тук съм преди теб” е роман за любовта, любовта като единение на телата и душите, върховен дар, и за трудността да бъде постигната. Когато не знаеш коя си и се луташ между чаровна лудетина, веща изкусителка, корав боец и принцеса, застинала в очакване на мечтания принц. Когато един коварен вътрешен враг те преследва и непрестанно ти внушава: „Не този, той не е за теб”. Когато в съзнанието ти живеят парливи спомени за вечно недоволната майка, която възприема майчинството като принуда и тегоба, за бащата, циганин със скитнишки дух, за поколения жени, скланяли покорно глава пред мъжката воля… Емоционално бреме, което героинята на Катрин Панкол най-сетне съумява да осъзнае и да надмогне, да заглуши това обсебващо „Тук съм преди теб”, нашепвано в ухото й от всички онези, чиито житейски истории й пречат да прозре какво е истинската любов, да разбере и приеме себе си и другия. Роман за мъчните пътища към съкровеното аз и към интимния свят на човека насреща, към дълбините и висините на любовта, на щедрата, великодушна, освобождаваща любов.

Катрин Панкол

Катрин Панкол (родена 1954 г.) е завършила френска филология, преподавала е френски и латински, работила е като журналистка и е живяла е в Ню Йорк, където следва курсове по художествено писане в Колумбийския университет. Още първите два романа й спечелват известност и тя и се отдава само на писане. Издала е общо 15 романа, но най-известна е трилогията, която се открива с „Жълтите очи на крокодилите“, пожънала нечуван успех и изстреляла Панкол сред най-четените автори на нашето време. Следващите два романа с колоритни заглавия „Бавният валс на костенурките“ и „Катеричките от Сентръл парк са тъжни в понеделник“ затвърждават репутацията й. Панкол е преведена на 25 езика, а от книгите й са продадени над три милиона екземпляра.

Катрин Панкол – „Тук съм преди теб“

Не умея да обичам мъжете.

О, да, умея да ги съблазнявам, да ги оплитам,да се хвърлям в обятията им, да ги галя, да им подарявам дълбините на тялото си, но не ги обичам.Никога не ги допускам и на милиметър в моя интимен свят. Под интимен свят разбирам всичкотова, което съм аз, всичко тайно, заключено, забранено. Не проумявам тялото си. По-скоро съмщедра с него. Лесно го предлагам.

Мъжете… С тях съм, когато желанието да сепретопя в едно друго тяло, в други думи, в други начинания е прекалено силно, когато нуждата от ръцеоколо тялото ми е непреодолима и смразява мечтите и утробата ми. Устремявам се към тях, хващамги за ръка, обещавам им хиляди блаженства, хилядидомашни или екзотични щастия… за да се оттегля,без да се извръщам назад, щом се наситя.

Давам им всичко и много скоро си вземамвсичко обратно. Режа си вените, за да ги убедя вмоята искреност, и ги напускам още преди раните ми да заздравеят. Повтарям до втръсване, ченямам нужда от тях, за да живея, че и така ми емного добре. Сама. Без мъж. Не е вярно – мъжъте враг, без когото не мога.

Мъжете са навсякъде. Заемат цялото пространство. По телевизията например виждаме самомъже – в информационните емисии, на заседанията на парламента, в сериозните предавания. Перчатсе в костюмите си, обясняват и преправят света,който неуморно опустошават и експлоатират. Понякога сред тях изниква някоя жена, насадена катомушкато. На балкона. Цъфтящо алиби, което казва „не“, което казва „да“, което те почти не чуват.Или пък си я присвояват и я превръщат в мъж.

Най-често жените служат за това, да продаватдепилатори, парфюми, въздушни възглавници,пюрета на прах, перилни препарати на перличкиили, още по-прекрасно, да бълват готови информации през съблазнителните си надути устни, сдълбоките си деколтета. Дресирани да се усмихват, да падат на колене, да се пльосват като мекиспагети на пода или да възпроизвеждат малки еднакви човешки същества по зададен модел. Повдигат ги с пръсти, облизват се и ги мерят на ококато стока. Подсвиркват след перфектните им телас добре смазани части. Но само ако са хубави исе предлагат, иначе ги изритват с крак, използватги набързо, подиграват им се, наричат ги крави,дебелани, недочукани. Мъжете залепват устни похалбите бира, избърсват пяната с ръка и подмятатшеги, докато ги гледат как въртят дупета под летните рокли. Шепнат помежду си „тази си я бива“с мръснишки блясък в очите или им подвикват насветофара, че са кучки или кифли.

Не всички мъже, знам. Някои са нежни, внимателни, търпеливи и щедри.

Но…

Не умея да обичам мъжете.

Това е напредък, преди не обичах хората изобщо.

Никого не харесвах. Чуждото нещастие оставяше сърцето ми студено и безчувствено. Смъртта надядо ми? Бях на единайсет години. Видях майка мида плаче и да се облича в черно, но колкото и да ровех дълбоко в себе си, не успявах да изкарам нитоедна сълза, за да бъда в унисон с голямата болка,която, изглежда, съсипваше семейството. Беше сизаминал и какво? Това нямаше да промени животами. Той никога не ме бе поглеждал, нито прегръщал,не ме бе вземал на коленете си, не ми бе обяснявалПитагоровата теорема или сонетите на Шекспир.

Трябваше само да мълча и да слушам обедните новини от борсата или теориите му за състояниетона света. Баба ми? Отново никакви усещания. Притова смятах, че нея я обичам. Тя беше нежна, развеселяваше ме, учеше ме да правя трикове с карти, накара ме да харесвам ябълковата тарта и телешкотофрикасе. Ала когато умря, не пролях и една сълза.

Нито за леля Флави, нито за вуйчо Антоан,нито за Огюстен, нито за Сесил…

Дълго време живях така – заключена, заинтригувана от голямата любовна река, която очевиднозаливаше обществото, но не напояваше мен. Алюбовта изглеждаше нещо прекрасно, тя бе в основата на филми, книги, истории във вестниците,кръщенета, рождени дни, Свети Валентин, новогодишни подаръци, бебета, драми и мистерии.

Гледах на всичко това с любопитство, ала оставах хладна. Таях в себе си този недъг, наричах се чудовище, насилвах се да изпитам нещо,което да прилича на чувство, налагах си да изравям болезнени спомени, за да попадна в клубана нещастните, и когато успявах да отроня някоя доста солена и кръгла сълза, когато най-посленамирах повод да се развълнувам и ридаех свсичките сълзи, които ме бяха задушавали, изумена откривах, че плача за себе си. Единственомоята скромна персона можеше да предизвика умен неустоима тъга. Не бях в състояние да спра.Една стара болка се развихряше, без да мога дая овладея. Скривах се засрамена и се правех, чесъчувствам на страданието или споделям чуждото щастие. Много бързо се научих да се преструвам и никой не подозираше докъде стига безчувствеността ми.

Баща ми, майка ми, братята и сестрите ми, чичовците и лелите ми, братовчеди и братовчедки,баби и дядовци попадаха до един в гробището намоето безразличие.

Само едно същество ме интересуваше истински – братчето ми, с две години по-малко от мен.За него бях готова да преплувам океани, да пресуша морета, да се пусна по вълните върху ореховачерупка, да прегазя пожари, да избия възрастните, които се отнасят зле с него, да дръпна внезапната спирачка на летящ влак, да подхвърля тялотоси на страховити хищници. Щом забележех сянкана тъга да премрежва удивения му поглед, заемахнастръхналата поза на дебнещо животно в саваната, за да унищожа виновника за това безсрамие.Сърцето ми се свиваше, значи, имах сърце.

Никога не му казвах, че го обичам. Щипех го,сапунисвах косата му, залепвах дъвки по ученическата му чанта, поръсвах пъпеша му с черен пипер, препречвах му пътя, когато карахме колело,намирах всякакви начини да съм близо до него,без да заподозре нежността ми. Същото правешеи той. Държахме се на разстояние, с отпуснати дотялото ръце, така че в моменти на безредие, щомми обърнеше гръб, да мога бързо да извадя пушката и да покося злосторника с убийствен черен поглед.

Когато гореше от температура и родителитени отиваха някъде да се карат на спокойствие, азстоях на стража. Ако трепереше от страх, че не енаучил урока си за следващия ден, през нощта муго четях, за да го запамети в съня си. Щом пожелаеше да пусне сглобения от него самолет в дъждовен ден, придружавах го стоически и ръкоплясках при излитането. Той беше мъничето, за коетосе грижех, моята любов, единственият, който неме плашеше и когото бях способна да обичам.Само че тайно. Така ми беше по-добре. Не умеехда разтварям обятията си за любов.

Когато ми казваше, че плаша бухалите с грозотата си или че имам гърди като на канарче, се натъжавах и сядах съкрушена да си поема дъх. Избягвахмомчетата и огледалата, преструвах се на мъжкомомиче. А ако се случеше, рядко наистина, да ми направикомплимент, изправях гордо глава и се чувствах като Брижит Бардо. В такива моменти разбирахкакво щастие може да донесе любовта и жалех, чене мога да се потопя изцяло в радостта от този безплатен празник, за който мечтаех да е постоянен.

Така беше…

Татко ни бе напуснал, мама се трепеше да изкарва пари и не й беше до това, да ни обича, да нипрегръща, да ни дава основания за гордост. Никога не се питах защо е така, приемах го. Любовтаоставаше на заден план – след наема, данъците,сметките за електричество, дежурствата в яслата,сутрешната умора, вечерната изнервеност, пътуването с метрото, допълнителните часове работа,за да имаме брекети на зъбите, за да отидем в Англия и за уроците по пиано. Всичко дължахме нанея, нямаше да мрънкаме и за любов, я. Не бешеналежащо. Това занимание бе за тези, които разполагаха със средства или време. За мързеливитеи за богатите.

Беше претоварена, бедна и сама. Без мъж, който да я защитава, съпругът й безделник беше поелнанякъде, след като бе съсипал най-хубавите й години. Беше я зарязал да отглежда четири хлапета. Какъв подарък само! Мъжете са подлеци, бракът – лотария, любовта – моминска треска, коятопреминава, преди още да те е завладяла, момичето ми! Никога не се доверявай на мъжете или щеплащаш за това цял живот. Цял живот ще трябва да плащам заради него, заради тази младежкаилюзия, която трае колкото един махмурлук.

Тя се бореше неуморно. Разходи – приходи,разходи – приходи, цифрите се нижеха заплашително. Прекалено големи ми изглеждаха любовните й дългове.

Скоро от всичко това в главата ми остана самомузиката, омразата, която туптеше в думите й сглух, завладяващ ритъм. Учех се на насилие, което не бях желала. Хранех се с това горчиво и обилно мляко. Обичах я, бях загубена без нея, повечеот всичко исках да ме харесва и да й бъда вярна.Неволно заставах на нейна страна, превръщах сев нейна шампионка в любовния турнир. Развявахзнамената й наежена. Щяха да видят те.

Той не помръдва. Огромен и трагичен. Като откамък. Лежи срещу мен, ръката му обгръща кръстами. Не се нахвърля на тялото ми. Държи го в неподвижните си ръце. Възпира члена си. Събуждаглад у мен. Търси нещо различно от очевиднотоудоволствие. Сътворява една различна история.Би искал да знае дали съм готова да я сътворявамс него.

– Страх ли те е? – ме пита в мрака на стаята.

В мрака на моята стая.

Страх – психологическо състояние с подчертано емоционален характер, което съпътства осъзнаването на реална или въображаема опасностили заплаха.

Не го казвам аз, а речникът. Всички думи са верни.Психологическо, състояние, с емоционален характер, реална или въображаема опасност, заплаха.

Никога не ме е страх, в началото. Даже съм оттези, дето се озъбват и се хвърлят напред. Разкъсвам обекта на моето желание. Винаги той е първата ми жертва. Мирис на търкащи се една в другакожи, искрици изпод ръцете, хищни крайници,настръхнала козина, дрезгави въздишки, коитоизхвърлят в ухото на другия огнени думи. Тялото ми се отваря, предлага. Предизвиква. Всичко епозволено. То никога не се страхува. Не си спомня. Не си казва, че съм правила това вече стотиципъти, за какво му е? Глупаво и смешно е, по-добреда се стегнем, да се престорим на… То не сепреструва. Гордо и смело е, надава вик, извива се,безстрашно е, рисува гневни арабески, измисля,изследва. Изригва. Толкова щедро, така безразлично към „какво ще кажат хората“. Наслаждавасе и се раздава, без да се щади. Има апетит.

Страхът се прокрадва след това. Когато стане дума да открехнеш душата си, да позволиш наедин чужденец да проникне в интимния ти свят.Настъпва моментът на обмен, предоставяме парче от собствената си територия, за да настани тамдругият четката за зъби и колебанията си.

И чувствам как врагът броди наоколо, приближава се, надушва новото ми щастие и търси пукнатина, за да се провре и да нанесе удар. Прединападаше, без да успея да го засека. Хващаше менеочаквано, оставяше ме объркана. Сега усещамвълчите му стъпки. Съвсем тихи, съвсем тихи. Залъгва ме. Имай доверие, имай доверие. Не искамда ти причиня зло, само да погледам, да преценяновия мъж в живота ти. Да ти предоставя свояпоглед, за да не се обвържеш лекомислено. Знам,знам, че го намираш перфектен, преливащ от качества. Но… взри се по-добре. Нищо ли не забелязваш? А е толкова очевидно.

Врагът сочи детайлите, незначителните неща,опитва се да спука балона, който съм надула. Вдигам рамене и се съпротивлявам. Любовта не обръща внимание на детайлите. Да обичаш, значи даприемеш другия изцяло. Никой не е идеален. Хубава максима, казва той дяволито, ала ти никога неси се придържала към нея. Сигурно има някаквапричина… Може би всичко това не съществува?Или този не е точният мъж? Може би не е за теб?Доволен е, успял е да хвърли отровната си стрела.Понякога си тръгва. Ще се върне по-късно. С негосме стари приятели. Няма нужда от формалности.

Невинаги греши…

Тръгва си, но е забил стрелата. Отровата серазтваря в кръвта ми, изостря зрението, изтънчваслуха, обонянието, осезанието. Всичките ми сетива са нащрек. Що за мъж е този? Той има малкиръце, подсвирква си, крачейки, живее във Везул,държи ме за врата, поти се… Кожата ми настръхва,устните ми се изкривяват. Закривам очи, уши, нос.

Съпротивлявам се. Съпротивлявам се. Събирамвсичките си сили. Цялата ми енергия се съсредоточава в съпротивата срещу опасността, която мезаплашва, в резетата, които съм спуснала, та да непроникне врагът. Разполагам се извън тялото си,за да го прогоня. На стража съм ден и нощ. Дебна.Напрегната, с опънати нерви. И когато мъжът медокосва с ръка, подскачам и крещя. Не ме пипай,не виждаш ли, че съм заета. Не трябва да се оставям да ме разсейват. Нуждая се от всичките сивойнствени сили. Ако е настоятелен и пита защо,ако ме преследва с нежното си внимание или пъксе натъжава, на свой ред и той се превръща въввраг. Бързо трябва да бъде унищожен. Не мога давоювам с двама наведнъж. Предпочитам стария сивраг. Него поне го познавам. Ценя постоянствотому. Привързана съм към неговата жестокост. Тъйче ти, който хленчиш до мен, понеже изведнъж сипрестанал да ме разбираш, изчезвай.

Изчезвай…

Винаги свършва така.

– Страх ме е от самата мен – отговарям в мракана стаята.

В мрака на моята стая.

Страх ме е от тази луда, която не позволява данавлязат в интимния й свят. Която на драго сърцедава тялото си, но нито грам от душата си. Днесне е кой знае какво да дадеш женското си тяло.Даряването на тялото е заместило намигането нанашите баби.

Нещата се скапват после.

Когато вече не става дума да отдаваш тялотоси, а да сториш място на другия в съкровеното сиАз. Да се взреш в него, да го видиш наистина ида даваш. Да даваш любов. Да получаваш любов.Даваш, получаваш, даваш, получаваш – едно напредназад, много по-опасно от плътския акт.

Интимният ми свят е добре охранявано миннополе, в което не допускам разни хора да се вмъкват.

Спомням си, когато те срещнах за първи път,не те видях…

Не те видях.