Октомврийско дефиле из Дефилето

Искърското дефиле е най-достъпната дестинация за бързо бягство от София. То може да се осъществи с всички видове транспорт – личен автомобил, влак, автобус и маршрутка. Е, без самолет – засега…
Палим влака преди обед след обстойно проучване на влаковото разписание. По маршрута София-Своге БДЖ се представя повече от добре – на всеки час има влак във всяка от двете посоки.
Носим си сандвичи, вода и бисквити. Фотоапаратът е в бойна готовност. Замисълът ни беше да слезем на някоя от малките гарички преди Своге, да разгледаме каквото има и да го поснимаме. Но пропадна. Нацелваме точно бърз влак, който спира само на гара Север и после – в Своге.
Гледкатапо пътя е зашеметяваща. Не знаем на коя страна да гледаме – и от двете се разкриват чудни пейзажи. За жалост, бързо ги отминаваме. И тях, и къщите, и баирите…
Правим снимки, на които впоследствие забелязваме как се е отпечатала скоростта. Затова част от тях изглеждат като не съвсем на фокус.
Билетите са по 2,40. За пътнически влак вероятно са по-евтини. Почти няма хора, макар че крайната точка е Видин. Странно, в събота би трябвало да пътуват повече. Или са се отказали заради кризата, или си пътуват по друг начин.
Кондукторката любезно ни напомня, че сме се настанили в първа класа, а билетите ни са за втора. Извиняваме се. Но не си струва да се доплащат по още четири лева на човек само заради класата. Все пак сме предприели лоу кост пътешествие.
Минаваме прекалено бързо покрай някакви малки жп станции и се смеем на един стар случай из търновските села. Питали един дядо коя е тази гара. Той отговорил: „Ни йе гаръ, спиркъ’й!“
Спирките се отлистват една след друга и близо половин час след тръгването се оказваме на гара Своге. Снимаме за всеки случай акуратния гаров екип в лицето на един ръководител движение и поемаме към центъра на града.
Толкова е слънчево, че никак не прилича на октомври. Площадът в съседство с гарата е застлан с особени грапави плочки, доста приятни на вид. Чистотата впечатлява. Хората са насядали по пейките и в откритите кафенета, а за най-малките жители на града има детски кът на самия център.
Впрочем, как ли се казва жител на Своге? Свогенчанин – едва ли. Свогенлия – съвсем не звучи. Решаваме, че най-благозвучно е свогенец. Надписът на един паметник потвърждава, че сме познали правилното наименование.
Местните хора се движат тихо, никой не крещи, не се чуват нито клаксони, нито аларми. Рай!
Разглеждаме сградата на общината. Срещу нея е ловно-рибарското дружество. Улиците не се пресичат под прав ъгъл почти никъде, а къщите са буквално накацали по околните баири. Те все още са в преобладаващо зелено, но есенната шарка се вижда тук-там. Странно като за октомври. Би трябвало всичко да е в червено, жълто и кафяво. Но не е.
Пече. Обедно време е. Намираме две сенчести пейки в близост до шадраваните на площада. Има и рози. Боже, и миришат! Всичките!
Жълтата, както се знае, мирише най-загадъчно. Бялата ухае на невинност, а розовите са закачливи. Червената е най-шармантна, естествено. Ароматът им се усеща доста добре, вероятно поради близостта с водата.
Хапваме, каквото дал Бог и ни се иска да сме местни жители. Но не сме. И бидейки гости, се засилваме на втора обиколка в посока „където ни видят очите“. Любимата ни.
По улицата, която води към автогарата, ухае на бор и на здравец. Който и да е правил ландшафта на този градски център, е имал талант. Всичко е в хармония с планинските възвишения, оградили това райско кътче. Природата е слязла до хората. Или те са си останали да живеят в нея. Май по-скоро е второто.
Къщи с градини, къща с бръшлян. В краката ни се размотава единственият свогенец, с когото установихме контакт – малък уличен пес, доста дружелюбен. Но ни зарязва, след като научава, че сандвичите са изядени.
Мост, кръстопът и табела към Свидня. Само сме чували за това село, както и за Искрец. Решаваме някой ден и там да идем и обръщаме към автогарата. За наш късмет там чака маршрутка за София. Билетчето е 2,30. Има места. Сядаме с надеждата да снимаме по-добре, отколкото от влака.
Напразна надежда. Бяхме забравили колко много завои има по този път. Реброво, Луково, Владо Тричков…По-бързо от желаното се оказваме в Нови Искър, което е почти финалът.
Маршрутката, за съжаление, не ходи до по-централните части на София. Слизаме в „Толстой“, защото тя завива към гара Север. Оттам и потегля. Научаваме, че е също като влаковете на час-час и нещо. Последната била в 22 ч.
Всяко пътешествие все някога свършва. Особено бързо се случва това, ако то е замислено като кратко.
Доволни сме. Снимките са запечатали това малко бягство от мръсната и шумна София.
Дефилирахме през октомври из Дефилето почти като през лятото. Друг път ще слизаме на всяка гара, независимо дали е гара или ни йе.