Образованието - дъх по време на криза - Академика

Част от университетите ще обединят структурите си и така от 51 ще станат около 40. Новината, която дойде от просветния министър Сергей Игнатов по повод бъдещия закон за висшето образование, трябва да бъде приветствана.

Намаляването на университетите е стъпка, която отдавна трябваше да се случи. От нея качеството на висшето образование само ще спечели. Представете си: европейският стандарт е един университет на милион население.

Това означава, че по брой на университети на глава от населението ние сме световни рекордьори.

Друг е въпросът за начина, по който може да бъде осъществено намерението за намаляването на университетите. Голяма част от тях се създаваха по неестествен път. С други думи, по регионален патриотизъм, групов материален интерес, организиране на търговия с дипломи и куп други неща, които са крайно неприятни в българското образование. Но самото ликвидиране трябва да бъде постигнато с естествен подбор. С категорична акредитация, която да засяга финансирането. Така ще тръгнем по правилния път – самозакриването. Ресурсите на държавата трябва да отидат там, където има качества. При ниско качество не бива да се получава субсидия.

Признавам, че новината за намаляването на университетите леко ме озадачи. Та само преди месец се откри нов?! С цялата ми симпатия към амбициите на министъра, но пътят за съкращаване на университетите би трябвало да започне със закриването на Пернишкия. Впрочем, той не е и заработил. Не можеш да закриваш нещо, което работи, за да остане някакво обещание, което се подчинява на трите споменати вече правила за роене на университети. Звучи и несериозно като държавно усилие – когато нещо ни харесва, го създаваме, а в същото време съкращаваме. Ако пък се съкращават държавни университети, а се дава възможност частни да раздават дипломи, тогава образованието директно ще се

хлъзне към пропаст

Единият сектор не бива да се разгръща за сметка на другия.

Да се вгледаме и в каратите на дипломите. Дипломите от СУ „Св. Климент Охридски“ би трябвало да са най-ценни. И те са най-ценни. За Алма матер законът за автономията е аксиома – това е най-големият университет с най-ясно изразени европейски качества. Говоренето за образованието като цяло, в което СУ участва като една петдесет и една е дълбоко неправилно. През моя мандат на ректор воювах СУ да бъде признат за национален университет.

Тази форма на регламентиране на типа университети щеше да доведе до оздравяване на средата.

Обсъждането на проектозакона, който министър Игнатов ще предложи, предстои. Но отсега следва да се имат предвид няколко неща.

Първо, много хора споделят схващането, че големият проблем за все по-неуките млади започва от средното образование. Не, големият проблем е неуважението и пренебрежението към цялата сфера. Това трудно може да бъде решено с реформа. Интелектуалните нещастия на България, които се случват във всичките стълбици на образованието, идват и от омерзението и дълбоката обида, която се е натрупала в преподавателите. Реформите звучат като обвинение към преподавателите, които може би са най-малко виновни. Приветствам идеята за нов предмет в средните училища – предприемачество. Няма да затормози децата, а ще ги ориентира към пъргаво мислене и създаване на усет към икономическия тип живот. Защото има два вида грамотност – правописна и умствена. Умствено грамотен човек може да пише с грешки, но умствено неграмотен и да пише без грешки, полза няма.

Второ, в образованието трябва да се работи деликатно. То, колкото и да го ругаят, не се нуждае от ум, а от подкрепа и най-вече от финансовата грижа на държавата. Когато трябват пари, да раздаваш ум, не е най-добрата основа за реформа.

Наскоро се притесних от едно събиране на млади хора по политическа линия под надслов: „Да спасим висшето образование“. Господи, те още не знаят какво е образование, а искат да го спасяват! От кого? От преподавателите си? Това е дифузия на схващането, че студентът знае всичко. Мнение, което СУ като реномиран университет със задължения за съхраняване на националната свяст и националния културен пласт не приема. СУ смята, че за университета са еднакво важни и студентите, и преподавателите. Те са две неразделими страни на един и същ процес.

Трето, високият брой желаещи да бъдат висшисти не бива да е мотив за намаляване на университетите. В многото кандидати няма нищо страшно. Напротив. Казват, че сме произвеждали безработни. Възразявам – един образован човек винаги е по-добър, където и да работи, от този, който не е образован. През годините, когато студентът учи, той не стои без работа. Работи може би повече от мнозина, които са на служба. Работи върху себе си и създава продукт, който държавата може да ползва.

От качеството на висшето образование има какво да се желае. Но младите не бягат да учат в чужбина заради разочарование от преподаването у нас, а заради желанието навреме да се внедрят в друга държава. Това е обвинение не срещу образованието, а срещу българската държавност, която куца в много отношения. Куцаше и преди 10 ноември заради идеологическите патерици, и след 10-и – от овластения егоизъм.

Студенти има за всичко. Има такива, които желаят да си купят диплома. Има и други, които искат да научат нещо и да го реализират в живота. Те сами решават кой университет е подходящ за тях. Не бих казал, че най-добрите отиват да следват зад граница. Има деца, които по финансови причини не могат да учат другаде освен в България, печелейки място с ума си. Върху този проблем трябва сериозно да се помисли. Дълго време финансовите въпроси на университетите се решаваха с мълчаливо повишаване на таксата. Винаги съм бил против тази практика. Трябва да има диференциация. Най-интелигентните не трябва да плащат. Ако си имал лошия късмет да се родиш в бедно семейство, а си пет пъти по-умен от хората с пари, ти си осъден на липса на образование. Време е демокрацията на средния ум да бъде най-после заменена от диктатурата на българския интелект. Когато умният има възможност да се реализира, от това печелят и глупавите, но те надали ще го разберат.
Проф. Боян БИОЛЧЕВ, в. „Труд“, 10.03.2010 г.