Една македонска роза

За разлика от обичайното ми придвижване със самолет, този път пътешествам с автобус. Никак не ми допада това клатушкане в продължение на шест часа, но така съм решила. Самолетът за Скопие е сложно нещо – имаше вариант да летя през Прага, но не ми се видя разумно.
Платих си за този гяволък още на автогарата в София. Автобусът, за който имах билет, просто не тръгна. Не стана ясно защо. Пренасочиха ни за следващия – след 3-4 часа. Когато той дойде и се качихме, искрено се помолих на Бога да стигнем живи. Беше си някакво пенсионирано возило от 60-те години вероятно. Молех се така, както в никой самолет не съм се молила.
Както са ме предупредили, изтърпявам обстойната проверка на границата. Още не подозирам, че на връщане направо ще ни разкостят. След дълги обяснения и щателно преравяне на багажа се оказвам на македонска територия. Първото ми впечатление е разочарование. Очаквах съвсем други гледки, а срещу мен се вие тесен път, който минава през почти безлюден регион.
До Скопие вече съм сто пъти съжалила, че не заобиколих през Прага. Но както и да е. Радвам се на топло посрещане. Тук е като у нас и това не ме учудва – с пристигането ме слагат на софрата и ми поръчват обяд.

За Охрид тръгваме в ранния следобяд. Не се изненадвам от пейзажа – прилича си на нашенски. Красиво е и има слънце, слава Богу. По пътя виждаме бензиностанция на Лукойл и клон на Прокредит Банк.

Пътувам в компанията на всички балкански народи и усещам комфорта да си сред свои.
Охрид ни посреща с почти празни улици, защото работният ден е приключил. Наистина не очаквах толкова дълъг да излеез пътят от София до тук. Но си струваше.

Атмосферата на града е неповторима. Не само архитектурата. Хората са спокойни и усмихнати. Не мога да кажа дали обичат или мразят българите. Към мен никой не се отнесе с неприязън, но знам, че определени среди, поддържани по политическа линия, подклаждат вражда между българи и македонци. Не знам защо. Вечерта с братята от всички съседни страни пием и пеем. И те са много изненадани, че знам „техните“ песни. От край до край. Ами израсла съм с тях, без да подозирам, че и те ги знаят.
След вечеря домакините са приготвили изненада – разходка с корабче. Малко ме е страх след инцидента с българите, но се качвам все пак. Разходката е доста приятна. Показват ни и президентската вила, и богаташките къщи по брега. Времето е приказно, светлината – много подходяща за снимане.

Водата мами и добре че е студено. Иначе като нищо бих поплувала в тези спокойни води. От езерото градът изглежда великолепно. Къщите са накацали /не се сещам за друга дума/ на отсрещния баир и освен да им се любуваш, друго не ти остава. Имат хармонично архитектурно звучене и няма мутробарок.

Охрид впрочем е близо до албанската граница. Населението му е около 45 000.

Преди хиляда години е бил столица на Първото българско царство – между 992–1018 година.

Днес е икономически, културен и религиозен център на югозападния регион на Македония. Има и летище – второто в страната. Защо няма полети от София до Охрид, така и не разбрах.

Старата част на града води до средновековна крепост. Разгледахме я почти през нощта. Беше си тъмно и на качване, и на слизане. Домакините ни устроиха това приключение и много се радвам, че участвах. За пръв път разглеждам крепост нощем.

Слизането е екстремно – нищо не се вижда – камънаци и храсталаци препъват групата ни, наброяваща двайсетина ентусиасти от Балканите. То откъде ли другаде може и да са хора, обикалящи крепост нощем…

На сутринта Охрид отново ме пленява със своите църкви, манастири и джамии. Неслучайно и градът, и езерото са обявени от ЮНЕСКО за световно културно и природно наследство.

В един архитектурен комплекс с училище, който посетихме, ме заговори българка. Казвала се Красимира и била омъжена тук. Много ми се оплака, че македонците мразят българите. Пак недоумявам защо.

Аз си се разбирам отлично с колегите. Те са толкова сърдечни и искрени. Не допускам да ме мразят, просто няма за какво.

Красимира ми подарява една роза. Ето кое пропуснах – Охрид е пълен с рози. Всякакви цветове и аромати.

Щастлива съм, че съм улучила времето, в което цъфтят. От градините се носи ароматът на моето детство. Красимира ме моли да взема розата, която бях съзерцавала по време на разговора. Откъсва я и ми я подарява.

Това ми остава от посещението – една македонска роза, която пазя и до днес.

Евелина Гечева
Снимки: Авторката