Отличник по неволя

„За първи път в живота си съм бил отличник в студентските години“, чистосърдечно си признава просветният министър Сергей Игнатов. Преди време, по време на поредния дебат около матурите, той издаде – навремето е държал зрелостен изпит по математика, защото не можел да се похвали с високи оценки.

Сергей Игнатов игнорирал точните науки умишлено – решил, че няма да му трябват, след като още от втори клас стигнал до твърдото убеждение, че ще бъде историк. Израснал във Видин точно по времето, когато там започнали разкопките на древната столица на Мизия – Рациария, близо до село Арчар. Пътят му бил постлан с древна история в буквалния смисъл – само да копнеш по пътеките, където хората се връщали от полска работа, и излизали древни монети, остриета на стрели от римско време. Те предначертали избора му, а останалото свършила книгата на Морис Дрюон за Александър. „Още като я прочетох, останах завинаги в Египет“, разказва Игнатов. Освен историята естествено наблягал на хуманитарните науки, които според него създават ценностната система. С математиката обаче бил на „вие“ – стоплили отношенията си едва когато започнал да играе шах. „Имах един учител, който твърдеше, че явно съм добър математик, щом съм добър с пешките. За мен обаче тази игра е до голяма доза хазарт“, разказва Игнатов днес. Паралелно тренирал бокс и джудо. „Всъщност исках да се занимавам с източни бойни изкуства, но тогава у нас нямаше такава възможност.
Боксът обаче ми е древна любов,
практикувам го от дете. Запали ме, защото е гладиаторски спорт. Но е факт – и Платон, и Питагор са се боксирали“. И досега Игнатов изневерява на министерския стол с бокса поне един-два пъти месечно. Шах обаче не е играл, откак е влязъл в „кабинета на Иван Вазов“, както шеговито нарича работното си място Сергей Игнатов.
В ученическите години обичал да спори – при това, както сам казва: „Все за неща, за които не биваше“. В седми клас например им преподавали конституция. Игнатов я изучил много съвестно – установил, че всичките му права са нарушени. След това все ходел с документа в ръка и се жалвал от това, докато накрая извикали родителите му, за да ги предупредят да го пообуздаят малко. В шести клас пък без малко не разформировали класа му, защото учениците вдигнали бунт срещу учител, който ударил техен съученик. „Бил съм все лидер“, спомня си Игнатов и признава, че в училище е заемал и длъжността комсомолски секретар. В университета обаче спрял да се занимава с обществена дейност, защото установил, че е загуба на време, а не истинско лидерство.
Приели го да учи история във Велико Търново, но още след първата година заминал да учи в тогавашния СССР. „Открих, че любимата ми египтология има много сериозна школа в Ленинград, но за съжаление ми се предлагаше да замина само със специалност научен комунизъм“. Игнатов решил да рискува – да влезе научен комунизъм и след това да се прехвърли египтология. Руснаците му разрешили без никакъв проблем, позволил му и тогавашният просветен министър Александър Фол. От посолството ни в Москва обаче му вдигнали скандал, защото „страната ни има нужда от специалисти по научен комунизъм“, не от египтолози. След това преподавателите му го посъветвали да
скрие от посолството истинската си специалност
„Те ще се занимават с теб и ще пишат доклади само ако имаш нисък успех. В противен случай няма и да разберат какво учиш“, казали му. Игнатов действително завършил с отличен и с „червена диплома“, която в СССР дава право да заемеш веднага асистентско място и отваря много врати. Едва когато у нас му връчвали награда за отличния успех, разбрали какво е учил. „Тъкмо ме бяха приготвили да стана учител по разпределение някъде в страната. Като чуха, предложиха ми да преподавам българо-египетски отношения“, смее се Игнатов. Той обаче отказал с мотива, че всички египтяни, които познава, са мъртви отпреди векове.
Всъщност той въобще
не стигнал до Египет по време на следването си
Това тогава не било прецедент – един от гурутата му в науката, акад. Виноградов, също никога не бил стъпвал там. При все това му се налагало да чете лекции пред работници за личните си впечатления от Египет по линия на политпросветата. Игнатов си спомня за тези времена с носталгия. „Aко не бях отишъл там, със сигурност картината на света ми щеше да е друга. Ние, българите, бяхме свикнали да си мълчим и да не критикуваме. Там попаднах в среда на дисиденти, които говореха нормално за тези неща. Не бяха идеолози на промяната, просто нормални хора“, спомня си той. Един от компанията например, художник, бил арестуван за това, че нарисувал икона „Свети Георги убива змея“, но змеят бил с главата на Ленин. Някои от дисидентстващите артисти мизерствали, живеели с двадесетина рубли на месец и останалите приятели събирали пари да им купуват храна.
Тъй като вече бил изкарал казармата, за Игнатов състудентите му изглеждали като деца. За да не ходи всеки ден на лекции като ученик, той си издействал индивидуален план – всяка вечер след 18 часа ходел при преподавателя си акад. Виноградов и беседвали за Египет. Сред преподавателите му имало уникални учени – и като познания, и като индивидуалност. Четверухин например бил рожба на ГУЛАГ – роден и отгледан там до 15-ата си година. Солженицин говори за баща му в началото на „Архипелаг ГУЛАГ“. „Пишеше всичко с перодръжка, твърдейки, че така са постъпвали древните египтяни. Дори докторската си дисертация написа с нея и не му я приеха, защото не е на машина. Така си и умря, без да защити“, спомня си Игнатов. Друг от преподавателите му – Олег Берлев, бил израснал в дома за деца на народни врагове. До края на живота си се страхувал от контакти с чужденци. Първоначално се притеснявал и от Игнатов, а колегите му казвали: „Ама, какъв чужденец е Серьога“! След като се пенсионирал, се оттеглил изцяло у дома – четял древни учения за смъртта и карал жена си да казва на онези, които го търсят по телефона: „Той почина!“ За да разпознава Игнатов, се уговорили Сергей да му звъни по два пъти – едва тогава вдигал слушалката. „Това са хората, които са оформили картината на света ми“, признава днес министърът. За жалост не пази снимки от онова време – къта само една на проф. Виноградов, за чието погребение лично се погрижил навремето.

Стела Стоянова, в. „Стандарт“, 27.07.2010 г.