Периодично се възражда идеята за приемане на студенти в държавните висши училища (ДВУ) срещу заплащане извън т.нар. държавна поръчка. Този въпрос обичайно възниква при всяка смяна на правителството, като се разчита на късата памет и на неопитността на новите управляващи.
Защо според мен платеното обучение в бакалавърската степен на държавните университети не трябва да се възстановява. Ето моите 10 аргумента „против“.

1. Създава се неравнопоставеност още при приема на студенти, опорочава се състезателният елемент. Неявното послание е, че който е недостатъчно подготвен, може да си „купи“ мястото в университет. Като се изключат някои постсоциалистически държави, няма (поне аз не познавам) европейски държавни висши училища (ДВУ), които да имат подобна практика.

2. Създават се по-благоприятни условия за корупция . Налагат се двойни стандарти – отношението към студентите „държавна поръчка“ и „платените“ студенти е различно. И днес в редица ДВУ подобни двойни стандарти се прилагат при т.нар. платени магистри.

3. Непрекъснато се увеличава броят на студентите като най-лесен източник за доходи за държавните висши училища. Това е една от тревожните тенденции в образованието ни.
Чрез „платеното“ обучение енергията в държавните университети ще се насочи още повече към преподавателска дейност като единствен и най-лесно постижим начин за по-добър бюджет. Така научната компонента отива на заден план. Един престижен университет би трябвало да се стреми да привлича повече средства чрез научната си дейност и обслужване на бизнеса. И държавната политика трябва да стимулира тази дейност.

4. Висшите училища имат и една неизползвана у нас ниша за получаване на допълнителни приходи – обучението за цял живот.

5. Приемането на студенти извън държавната поръчка води до увеличени държавни разходи (макар и в скромни размери), тъй като държавата е длъжна да поема здравното осигуряване на всички учащи се.

6. Ако приемем, че неуспелите да се класират за държавна поръчка студенти са „наказани“ за лошото си представяне и за да учат трябва да си платят мястото, възниква следният въпрос: как трябва да се постъпи, ако след първата година се окаже, че този „наказан“ студент има по-висок успех от свой колега, приет по държавна поръчка? Справедливостта изисква да има прекласиране, но дали това е рационално?

7. Анализ на съществуващото платено обучение на магистри (а и платеното бакалавърско обучение преди) в държавните структури ще установи, че на много места то се извършва по финансови правила, различни от тези за студентите „държавна поръчка“ (напр. заплащане на часовете и тяхното отчитане). Заобикалят се законови разпоредби (като изискването за минимален успех от бакалавърската степен). Изобщо, като изключим финансовия кяр за висшите училища, вредите са повече от ползите.

8. Твърди се, че това е искане на ректорите. Съмнявам се. По-скоро е искане на някои ректори и с оправдание, че е временна, антикризисна мярка . Защо ли обаче това ще е антикризисна мярка точно за най-търсените специалности, в които има свръхпроизводство на кадри и които и сега привличат най-голям финансов ресурс.
А какво да кажем за техническите, природоматематическите и някои други по-екзотични специалности, които изискват специални грижи, за да не загинат. С тази „антикризисна“ мярка те ще затънат още повече.

9. Искането за платено обучение се омекотява с твърдението, че ще се прилага само там, където университетът има „незапълнен капацитет“. Справка показва, че сумарният капацитет, определен за висшите училища, е от порядъка на 320 000 студенти. Според последните данни на НСИ (до 2007 г.) у нас са се обучавали 273 573 студенти (през 2003 г. броят им е бил 236 420). За сравнение през 2007 г. преподавателите са били 14 998 (15 265 през 2003 г.). Т.е. броят на студентите расте значително, докато на преподавателите намалява, макар и с малко. Ако теоретично приемем, че се запълнят тези 320 000 места, това ще е увеличение на студентите от 17% спрямо 2007 г. В полза на качеството ли е това?

10. Таксата за „платеното“ обучение би трябвало да е равна на субсидията, получавана за един студент „държавна поръчка“ плюс семестриалните такси, които той плаща.
Нито повече, нито по-малко! Ако някой ректор поиска по-ниска такса, това означава ощетяване на подготовката на студентите, приети по държавна поръчка, защото с отделените за тях средства трябва да се дофинансират „платените“ им колеги.
От друга страна, това би било признание, че тази сума е достатъчна за нормално обучение, а мнението на всеки ректор е, че средствата, които държавата отделя за висшето образование, са недостатъчни.
Исканото „платено“ обучение има и положителни страни:
– ще повиши приходите на някои висши училища;
– ще реши някои въпроси с мобилността на студентите в рамките на страната;
– ще разшири достъпа до висше образование.

Всичко това може да бъде постигнато и чрез други мерки, дори и в рамките на съществуващия Закон за висшето образование.
Ректорите се надяват с платената форма да увеличат приходите. Тази цел може да се постигне примерно и като се увеличат сега плащаните такси от студентите с 10%.
Нека отговорните фактори се запитат защо през 1999 г. въпреки силния натиск от страна на академичната общност Народното събрание отмени платеното обучение за бакалаври в ДВУ.

Като компромис се допусна платената форма само в магистърската степен с изискване за минимален успех от бакалавърската степен. Нека управляващите да видят какви са били тогава аргументите за това решение преди отново да пуснат „духа от бутилката“.

Доц. д-р Марко ТОДОРОВ, Русенски университет, trud.bg