Христо Бойчев: Няма кой да преведе пиесите ми на китайски

Христо Бойчев е писател, драматург и сценарист. Негови са пиесите, добили популярност из цял свят: „Полковникът птица”, “Оркестър Титаник”, “Районна болница”, “Подземния” и „Онова нещо” . Те са преведени и поставени в над 40 държави.
През 1989г. получава наградата Драматург на гоината, а шест години по-късно печели първа награда в международния конкуст на Британския съвет с пиесата си „Полковникът птица”.
Роден е през 1950 година в село край В. Търново в къщата на родителите си.

– Г-н Бойчев, какво си спомняте от родното село?

–   Имам чудни спомени от това село, не знам дали сте запознати със това, което аз наричам селско детство. Много работа имаше, но изобще не съм съм го почувствал като товар. Беше едно прекрасно детство и винаги ще се връщам към него.
– Как минаваха дните Ви, на какво играехте?
–   Най-често игрите на децата са отражение на реалността по някакъв начин. Правехме „тимуровски команди” , скривалища си строяхме, не бяхме контролирани, а и там нямаше риск да те прегази нещо. Единствената опасност беше някой да се удави в язовира, да кажем, или някъде другаде. Родителите ни заминаваха сутрин за работа към ТКЗС-то и ние оставахме цял ден вкъщи да храним животните. През останалото време се чудехме какви игри да измислим….Хубаво време беше, въпреки че беше комунизъм, децата от това не се интересуват.
– Как се разви животът Ви в младежките години?
–   Така както по общата схема хората се местят към по-големите градове, защото такава беше системата по онова време – окрупняваха ТКЗС-тата, така и ние окрупнявахме по-големите населени места. Преместих се от гр. Полски Тръмбеш, който преди това беше още село, през май 1962 г. го направиха град. Та град беше като се преместихме и отидохме в Горна Оряховица и завърших там механотехникума, помня всичките си съученици. Тогава техникумът даваше много стабилно образование, а сега чувам, че не можели ученици да си намерят. По мое време беше проблематично да влезеш с диплома под 4.90. Да не говорим за електротехникума, който беше по-елитен. След техникума какво правих – следвах, прекъсвах, работех, пак следвах.
– Какво правихте в паузите между следването?
–   Работех си по специалността – шлосер, фрезист – такива неща.
– А защо прекъсвахте?
– Прекъсвах не толкова по финансови причини, ами просто защото се колебаех дали има смисъл да уча за инжинер, понеже началната заплата беше 105лв., а аз 105лв, можех да ги взема за 2 дни работа като изчукам един автомобил като тенекеджия. Затова така много често имах колебания. Като войник бях преподавател в казармата по двигатели с вътрешно горене. След това работих като главен механик в завод, идвах в София да чукам автомобили за по една година, после пак се връщах и продължавах като механик и добре се справях, въпреки че беше безсмислена цялата система.
– Явно сте чувствали, че това не Ви е призвание.
–   Не, аз бях добър техник, тия неща ми се удават така по природа, занаятите въобще. В кръвта ми е това. Още повече обаче ми се искаше да чета книги. Веднъж ни заведоха колективно на театър от профсъюзите. Гледахме „Януари” на Йордан Радичков, прекрасна постановка на Русенския театър. Тогава разбрах какво означава театърът. Разбира се, аз четях много по това време и театърът ми беше страст. Както и при Горки, той също е имал страст към четеното преди да започне да пише.
– Как решихте да кандидатствате във тогавашния ВИТИЗ?
– Един прекасен ден реших да дойда до София и да кандидатствам във ВИТИЗ, полагах изпити четири-пет години една след друга и все ме късаха. То беше главно заради диалекта ми. Като свърши комисията , накрая питат: „От къде сте?” и аз отговарям: „От Полски Тръмбйеш”. „Това къде е?”, „Мйежду Русйе и Бяла” отговарям аз и те казват: „Добре, благодарим” и ме няма в списъците. И така стана, че първата ми пиеса „Онова нещо” се играеше, вече беше поставена, когато накрая ме прие проф. Канушев в неговия клас – „Театрознание“.
– Това значи, че вие вече сте имали написана пиеса, поставена, играна и чак след това са ви приели?
–   Да, той реши да ме приеме и трябва да ви кажа, че до последния момент (аз така и не завърших де), той се отнасяше с мен като с равен, а не като със студент.
– Разкажете за участието си в кокнурса на Британския Съвет.
– Конкурсът беше анонимен, то и да не беше, никой не е чувал за мен или за някой български автор. Беше върху петте континента. Станах победител първо за Източна Европа и страшно много се зарадвах! А накрая се оказа, че съм и световен победител. Харолд Пинтер ми връчи лично наградата в Кралския Театър в Лондон.
– Това ли е най-голямото признание, което сте получавали досега?
– Това беше огромно признание за моята работа, но по-голямото признание беше, че пиесата се заигра след това, и то съвсем не в Лондон най-напред. Пиесата тръгна по неведоми пътища. Първите постановки зад граница бяха в Македония и Сърбия. След това тръгна да пътува из целия свят. Постановките зад граница станаха много повече, отколкото в България, а сега са само зад граница. Тук мои пиеси не се играят вече, последната постановка е била преди не помня колко години. Сега в момента имам постановки в четиредесет страни и това са дефакто почти всички държави, в които има сериозен, професионален театър. Това е главно в християнския свят, но и в мюсюлманския свят има също. Има и в Китай, но няма как да ги запозная с моите текстове, защото няма кой да ми преведе пиесите на китайски…
Мина Цанева