„Колибри” издават най-смешната пародия на „Шифърът на Леонардо”

Романът „Чудните патила на Пърдоний Флат” на Едуардо Мендоса е най-смешната пародия на „Шъфърът на Леонардо”, категорични са от „Колибри”.

Мендоса е един от най-значимите писатели на съвременна литература в Испания. Автор е на 14 романа, множество студии и театрални творби. Творчеството му носи особен заряд, заради неподражаемото преплитане на стилови и художествени похвати.

Новата му книга ни връща в началото на I век от нашата ера, когато римският философ и естествоизпитател Пърдоний Флат странства из Империята в търсене на извора на мъдростта. Озовава се в Назаред, където са осъдили на смърт градския дърводелец. „Убеден в невинността на баща си, невръстният син на дърводелеца моли Пърдоний да открие истината. По чиста случайност неговото име е… Исус.”

Предлагаме ви откъс от книгата:
–

Пет дена пропътувах с тия люде със скитническо битие, които на никое място не принадлежат и на никое не спират, освен за да купуват и продават стоките, които карат. Керванът се състои единствено от мъже, ездитни животни и товарни добичета. Ако при краткотрайните им спирки някой стане близък с жена, на тръгване я оставя там, където я е срещнал, дори тя да настоява да я вземе. Въпреки това са моногамни и твърде верни на жените, които са познали, навестяват ги и ги отрупват с дарове, щом странстванията им ги отведат обратно при тях. При тия случаи, и все така за кратко, възобновяват мимолетните си връзки, макар жените да са се събрали с друг – и това го разбират и приемат. Ако от такъв съюз се появи отроче, оставят го на майка му, ала се грижат за неговата прехрана. Щом детето навърши седем години, си го вземат и го причисляват към кервана. Понеже момчетата, родени по тоя случаен начин, са малко, етносът им би загинал. За да попречат това да се случи, крадат деца, отглеждат ги и се грижат за тях като за свои собствени. Така броят им не намалява, но пък всички се боят от тях. Ако някой заболее тежко или от старост не смогва да води суровия живот на тия хора, го оставят в някой оазис с мех вода и шепа фурми с надеждата оттам да мине друг керван, който да попълни скромните запаси на техния другар. И понеже това рядко се случва, в оазисите, осеяли пътя им, често се намира по някой скелет с костилки от фурми наоколо.
Подобно на всички набатейци почитат Хубал, когото понякога наричат Аллах, както и трите му дъщери – като считат и тях за богини, макар от по-нисък ранг. Молят се всички заедно на изгрев и заник слънце, коленичейки, според собствените им изчисления, по посока на Йерусалим.
В ежедневието си са любезни и приказливи, обичат да се смеят и да разправят истории. Ала не помнят миналото, нито пък чертаят планове за бъдещето – и ако почнат нещо да разказват, държат да се знае, че всичко, случващо се в разказа, е плод на тяхното въображение. Понеже са принудени да живеят заедно ден и нощ, от люлка до гроб, съблюдават стриктно принципа да не допускат близост, която несъмнено би довела до неразбирателство и би се изродила във вражда. Ето защо извеждат до крайност формалностите и сдържаността и са извънредно церемониални. Ядат и спят отделно и винаги като се уважават отзад, го вършат с хиляди официалности, интересуват се от здравето на другия и как вървят делата му, като двама другари, срещнали се след дълга раздяла. Гостоприемството за тях е свещено, ала не се доверяват на непознати, независимо дали са от собствената им раса, или от друга. Ако видят насреща си керван, пътници или пастири, се съвещават помежду си как да постъпят. Понякога поздравяват странниците и продължават по пътя си – друг път ги избиват. Не ядат свинско. Ако могат, се къпят. Никога не се бръснат.
По здрач на петия ден от пътуването съгледахме римски лагер. Арабите решиха да не приближават, но пред молбите ми склониха аз да си тръгна без откуп – ясно им бе, че нищо не притежавам и предполагаха, че няма кой да даде пукната сестерция за мен. Благодарих им и обещах следващия път, когато провидението ни срещне, да се отплатя за това великодушие. На което те отвърнаха:
– В името на Аллах, тая работа е малко вероятна, ако не престанеш да пиеш нечистотии.
След което продължиха по пътя си, а аз се отправих пешком по посока на лагера, надавайки викове на латински, за да не ме помислят за враг и да метнат по мен някое копие. В лагера намерих една кохорта от Дванайсети Мълниеносен легион с двайсет конници и малък помощен корпус под командването на Фин Лютий – човек на почтена възраст със смирен нрав и голямо шкембе. Обясних му кой съм и как съм се озовал там. Той ме изслуша и след като го осведомих за целта на моето пътуване, ми отвърна, че макар да е в Сирия от няколко години – където бил преместен с Квинт Дидий малко след битката при Акциум, в която се сражавал на страната на Марк Антоний и Клеопатра, не е чувал за води, притежаващи подобни необикновени свойства. Каза ми, че само веднъж близо до Александрия мярнал някакъв пощръклял хипопотам във водите на Нил. Сетне ме осведоми, че той и хората му отиват към Севастия да осигурят подкрепление на местните, които в бушуващите от известно време размирици там са останали верни на Рим.
На следващата сутрин, преди да вдигнат лагера и да продължат своя поход, домакинът ми се обърна към войската и произнесе кратка реч. Изпълнява това ежедневно, понеже така видял да прави Марк Антоний, и вярваше, че дори след толкова време поддържа високия боен дух и чувството за дисциплина у войниците. При все това с течение на годините словото му бе позагубило свежест и убедителност. Поради пълнотата си Фин Лютий в туника и тога го докарва на патриций, ала стегнат в ризница и гащи добива леко комичен вид. Докато им обещаваше слава в замяна на тяхното безстрашие и всеотдайност, войниците не криеха смеха си – Фин Лютий забеляза това и се наскърби, но довърши речта си със стоическия вид на човек, изпълняващ тежка мисия, за която не чака отплата, провикна се обичайните три пъти, на което войската отвърна с нежелание, и колоната потегли.

–

Десислава Пътева