„Хомър и Лангли“ е последният роман на американския писател Е.Л. Доктороу („Рагтайм“, „Езерото на гмурците“, „Жития на поети“, „Били Батгейт“, „Световно изложение“), който достойно се нарежда сред най-добрите му постижения.
В ръцете на Доктороу пресъздаването на действителната история на последните двама бездетни наследници на прословутото и баснословно богато нюйоркско семейство Колиър отеква с дълбоките резонанси на древногръцки мит, в който човек се изгубва като в приключение. Писателският талант на Доктороу включва и майсторски сюжет, и талантливо перо, но най-поразително е неговото проникновено, педантично населено с вещи и факти, напълно овладяно въображение.
Преводът е на Иглика Василева.
Откъс от „Хоумър и Лангли“:
А З С Ъ М Х О М Ъ Р, С Л Е П И Я Т Б РАТ. Н Е И З Г У Б И Х З Р Е Н И Е ТО С И внезапно, а по-скоро както става в киносалоните – постепенно пред очите ми се замъгли. Като ми казаха какво се случва, бях в края на юношеството си и у мен надделя любопитството, тъй като тогава всичко ми изглеждаше интересно. Това, което направих през онази зима, беше просто да стоя на разстояние от езерото в Сентръл Парк, където се пързаляха с кънки, и ден след ден да проследявам какво още виждам и какво вече не. Първо пропаднаха сградите, които се извисяваха над Сентръл Парк Уест – потъмняха, сякаш се разтвориха в сивото небе, след което напълно изчезнаха; после дърветата започнаха да губят очертанията си и последно – това беше вече в края на сезона, май преди да си отиде февруари през тази много студена зима, – единственото, което можех да виждам, бяха призрачните силуети на кънкьорите, преминаващи край мен по пързалката, а за финал и белият лед – последната светлина – първо посивя, после стана черен и така цялото ми зрение помръкна, въпреки че можех да чувам, и то съвсем отчетливо, как острите ръбове на кънките стържеха по леда – приятен, мек и същевременно целеустремен звук с по-дълбок басов тон, отколкото очакваш, че може да издават острите стоманени ръбове, но по всяка вероятност този плътен бас идваше от водата под леда: чжът, чжът, чжът. Чувах как някой се засилва, завърта се на място с едно по-остро чегъртане, последвано от леко дращене, когато кънкьорът прави още едно завъртане и се заковава на място. Тогава се изсмивах, зарадван от тази способност на кънкьора да спре на секундата – първо чжът, чжът, чжът и после отведнъж ссстоп!
Разбира се, бях и много тъжен, но все пак имах късмет, че това ми се случи, когато бях толкова млад и още не бях в състояние да си дам сметка какво е да имаш недъг, затова мислено се обърнах към другите си способности, например към изострения си слух, който успях да тренирам до такава прецизност, че носеше в себе си голяма доза видимост. Лангли казваше, че имам уши като на прилеп и дори подложи на проверка собственото си твърдение, защото той обичаше всичко да изпробва. Аз, разбира се, бях наясно с нашата къща, с всичките й четири етажа, и можех да я обиколя стая по стая и да се движа нагоре-надолу по стълбите съвсем уверено, тъй като знаех наизуст подредбата на мебелите. Познавах гостната, кабинета на татко, всекидневната на мама, трапезарията с нейните осемнайсет стола и дългата маса от орехово дърво, килерите за провизии, помещенията за сервизи и прибори, кухнята, салона, спалните, знаех точно колко са покритите с килим стъпала между етажите, дори не ми се налагаше да се държа за перилата. Ако се случеше някой да се загледа в мен, без да е наясно, че съм сляп, дори не би се усъмнил, че зрението ми е мъртво. Но Лангли заяви, че за да се види доколко са истински способностите на моя слух, трябва да се изключи паметта, и се зае да размести част от мебелите, след което ме въведе в музикалната стая – предварително беше бутнал рояла в съвършено друг ъгъл, а сгъваемия японски параван с нагазилите във вода чапли беше сложил в средата на стаята, и за да е още по-достоверна проверката му, ме завъртя няколко пъти още на прага, докато цялото ми усещане за посока се разцентрова, но тогава се изсмях от все сърце, тъй като, знаете ли, съвсем естествено заобиколих сгъваемия параван и седнах пред пианото, сякаш знаех предварително къде го е преместил. Истината е, че чувах повърхностите, затова казах на Лангли, че слепият прилеп издава звуци и по този начин се ориентира, докато на мен не ми е нужно да издавам звуци, нали така? Той направо се смая – Лангли е по-голям от мен с две години и затова толкова обичах да го впечатлявам с каквото мога. По това време той вече учеше в колеж или май беше първа година в Колумбийския университет.
– Как го правиш? – попита ме от чисто научен ин-
терес.
– Усещам формите, тъй като те избутват възду-
ха встрани – отвърнах му, – или пък чувствам топли-
ната, която отделят предметите. Можеш да ме вър-
тиш до припадък, но аз пак ще ти кажа къде въздухът е
зает от нещо твърдо.

11 февруари, 2011 14:36 | 

Теми:
Facebook
Twitter
Google+


Facebook
Twitter
Google+