Крепостни даскали

17 февруари, 2011 14:00 | Средно образование | Няма коментари

Хилядо гроша плата за пъдаря, 500 – за даскала. Така навремето селските старейшини определяли заплащането на този, когото ще наемат да учи децата им. Не знам колко би взел пъдарят днес, но е факт, че в малките общини и особено в маломерните селски училища учителите се разписват на едни от най-ниските заплати за съсловието. Които сигурно стигат за месеца само ако се комбинират с приходи от домашната градина, кравата и нивата. Само дето не е ясно кога даскалът, който след работа тича да обере лозята, ще има време да се готви за уроци по електронен учебник и да въвежда интерактивни методи на работа, както го призовават отговорните фактори. Повече от сигурно е, че не успява. И така лека-полека неговият клас, випуск, училище все повече изостават от стандартите, които се пишат за тях в стерилната атмосфера на министерските кабинети.

Ножицата в учителските заплати, появила се благодарение на въвеждането на делегираните бюджети, е страшна – 450 лева. Приблизително една минимална учителска заплата. А по-лошото е, че тя по никакъв начин не зависи от качеството на труда на учителя, от това дали той върши работата си с любов и успяват ли учениците му да си вземат матурите, или да влязат в университет. Зависи от простия факт дали живее на село и в малък град или в столицата. Дали децата са повече, отколкото е нужно, за да сформират паралелка. Или пък едвам успяват да заформят маломерен клас, от който никой не смее да изключи и най-отявлените хулигани, за да не се стигне до закриване на училището. Нищо общо с идеята заплатата да оценява реално и по достойнство труда на учителя – той е просто крепостен на училището и общината и зависи изцяло от демографията на региона, в който работи. Повече от сигурно е, че това демотивира преподавателите, както сочат и резултатите от матури и всякакви международни проучвания, ако се разглеждат по селища. Неизменно малките училища са далеч от челните десетки, с най-ниски резултати от изследвания като PISA и с десетки двойки в резултат на външното оценяване. Не защото директорите не са добри мениджъри – при една шепа ученици всеки опит за мениджмънт е обречен на пълен провал.

Нещо подобно се случва и с професионалните училища, които готвят по-непопулярни специалности – тъй като се предпочитат от по-малко ученици, директорите и там са изправени пред ситуацията да намаляват заплати, за да оцелеят. И са доволни, ако въобще успеят да си платят парното. Следствие на лош мениджмънт ли е това? Не, чисто и просто деца няма. А там, където ги има, те всички искат да учат в езикови или икономически гимназии. Никой не иска да става примерно асансьорен техник.
Може би затова е крайно време да се промени, поне частично модела на финансирането на подобни училища. Да се измислят финансови механизми, които да компенсират недостига на деца, за който директорите не са виновни.

Поне в повечето случаи. Иначе в скоро време ножицата между селото и града ще се разтвори с пълна сила. Не само по отношение на заплатите, а и на грамотността.

Стела Стоянова, в. „Стандарт“