20 години 15 септември във Виена

За 20 пореден път ще обява началото на поредната учебна година – би трябвало да се е превърнало в рутина, а аз се вълнувам като за първи път. Повтарям наум какво още трябва да се направи – списъците са готови, децата са разпределени по класове и дни, определени са часовете на учителите, украсата както винаги в последния момент се довършва, но затова пък двете пити са донесени и ухаят замайващо, медът и чубрицата са по-местата си, децата с готовност помагат – подреждат столовете за многобройните гости, берат от двора на училището здравец, с който заедно ще украсим училищния звънец, чието езиче чака с нетърпение да оповести началото. А някога мислех, че никога няма да стана учител! А днес !? Мога ли без тези вълнения, без детската глъчка около мен, без усмивките на прекрасните ни ученици !? Ето ги идват – малката Алина, смело пристъпва напред и ми подава букет от прекрасни червени рози. Не се крие вече зад полата на майка си – че как, та тя вече е втори клас. А след нея едно след друго децата се надпреварват да подадат и те своите букети ( някои по-големи от тях) на мене, Краси, Анета, Сълзица. Само Лора я няма, но по-късно и тя ще се присъедини към нас, за да се запознае със своите мъничета – 4-5-годишните Моливковци. А те тази година са като че ли най-многобройни и най-нетърпеливи да се запознаят със своята нова учителка.

Тревожно поглеждам часовника си, време ли е да започвам. Залата е като кошер и продължава да се пълни. Имам още малко време да подредя речта си, грамотите, които днес ще раздам на децата, участвали в двата конкурса на ДАБЧ (Държавна агенция за българите в чужбина) – за изобразително изкуство „България в моите мечти” и литературния конкурс „Стефан Гечев” и конкурса „ Моят детски свят”, организиран от сдружението ни. Торбичките с подаръци за отличилите се деца също старателно са подредени и чакат нетърпеливо своите получатели.

Налага ми се да бия звънеца, за да ми обърнат внимание. Изведнъж настъпва необикновена тишина и в мен се вперват стотици очи – на ученици, на неспокойни баби, щастливи майки, горди бащи – всички чакат с трепет първото звънче в Българското ни училище във Виена!
Моментът е настъпил. Гласът ми пак ми изневерява и издава вълнението ми, с което изричам поздрава си “Добре дошли, скъпи Моливковци, скъпи първокласници и по-големи ученици! Учете буквите, сричайте думите, редете пъзела! Опознайте България и не я забравяйте! Знанието на българския език ще ви даде не само безценния дар да четете и пишете на него, но ще ви помогне и да откриете хиляди нови интересни неща за света и за самите вас.”

Скъп гост на нашето тържество е г-жа Елена Шекерлетова, пълномощен министър, временно управляващ посолството на Република България в Австрия. С топли думи тя поздравява всички ученици, родители и учители с началото на учебната година и с умиление припомня годините, когато синът й е посещавал нашето училище и ни пожелава още дълги години да сеем знания и любов, за да се запази жива връзката с България . За моя най-голяма изненада г-жа Шекерлетова ми връчва почетното отличие „ Неофит Рилски” на МОМН , с което тази година за първи път се удостояват преподаватели и директори на български училища в чужбина и изразява радостта си, че именно аз съм сред първите пет, които я получават.

Е, цялата ми увереност и старание да не се поддавам на емоциите се изпарява за миг – явно и този път няма да мине без сълзи – сълзи на благодарност към моите самоотвержени колеги, към всички ученици и техните родители, към скъпите ми приятели от българските училища по света, към семейството ми. Някъде от дъното на залата разпознавам сред аплодисментите възторжените възгласи на моите момичета от 12 клас – млади, ентусиазирани, красиви. Колко ги обичам! Не искам да мисля, че скоро и те ще поемат по своя път, но дотогава има още малко време – цяла учебна година пълна с учение, разговори и смях. Едва успявам да благодаря за отличието и бързам да продължа, за да прикрия все по-нарастващото в мене вълнение. Приключвам речта си с обобщението на колежката Диана Маркова, че „да учим български език, да говорим и пишем на него, е възможност и привилегия, защото:

– той ни сближава – учи ни как да се разбираме по-добре един-друг, кара ни да се чувстваме уютно , когато се срещаме с близки и приятели;
– дава ни сила да разбираме другостта, а заедно с това да съхраним собствената си уникалност и културни традиции;
– българският език е предимство за бъдещето – още една възможност за успех, за развитие и лична реализация;
– той е светлинката, която ни води по широките пътища на света, носейки в сърцата си България.”

В края на тържеството ни четем поздравителните адреси от г-н Лазар Додев, директор дирекция „Организация и координация в МОМН” и от Асоциацията на Българските училища в чужбина, на която Българско училище във Виена е съучредител и член. Думите в тях успяват да развълнуват младо и старо, а след финалния цитат от писмото на г-н Додев
«Аз бях от даскалите скромни, чието име няма да се помни,..»
поглеждам тайно към колегите си – и те не могат вече да скрият сълзите си. Е, сега поне няма да съм само аз …

Със звъна на училищната камбана възвестявам началото на новата 2011 -2012 учебна година и повеждам цялата дружина навън, където плискам вода от писана стомна ( защото в последния момент не открихме менчето), украсена със здравец, за да ни върви по вода и първа преминавам под златната шестицата, носена от 12-класниците, за да имаме спорна учебна година. А след мен едно след друго децата, шумни и неудържими , бързат най-после да си чупнат от вкусната питата и да я топнат в меда или шарената сол, както повелява българската традиция!

Напред и нагоре, скъпи ученици, прекрачили прага на родното училище “Св.Св. Кирил и Методий” във Виена – една малка българска духовна територия в глобалния свят!

Д-р Ирина Ботева – Владикова
директор и учител в българско училище “Св.Св. Кирил и Методий” Виена,
зам.председател на АБУЧ (Асоциация за българските училища в чужбина)