Доц. Екатерина Борисова: Физиката открива невероятни хоризонти пред човешкото любознание

Доцент Екатерина Борисова се занимава с научна работа в областта на фотониката – разработва неинвазивни методи за ранна диагностика на рак. Тя получи Голямата награда „Питагор“ тази година в категорията „Млад учен“. Доц. Борисова бе любезна да отговори на въпросите на Академика БГ.

– Доц. Борисова, Вие получихте Голямата награда „Питагор“, какво означава тя за Вас?
– На първо място за мене беше една голяма изненада, че бях така високо оценена от журито на конкурса за награди „Питагор”. Естествено приемам тази награда с много радост и дори с малко гордост. Все пак усещането, професионалисти в науката да ти кажат, че те смятат за един от най-добрите млади учени в държавата е много ласкателно и приятно. А това, че има и парична премия към това признание го прави още по-приятно. Тази награда означава, че нашият труд, моят и на колегите, с които съвместно работя в Националния Център по Биомедицинска Фотоника към ИЕ-БАН се цени и колегията признава, че от него има научна и обществена полза. Това е награда не само за мене, а е едно доказателство, че трудът ни, научните ни и практически разработки в областта на оптичната спектрална диагностика на злокачествени новообразувания се цени и се приема за една перспективна и полезна дейност от МОМН, от научното жури, оценило кандидатурата ми, от колегите в страната.
Подобен тип награди винаги са признание и голяма отговорност. Сега ще се наложи да съответствам отново и отново на тази оценка, а това не винаги е лесна задача.

– Опишете накратко за нашите читатели това, върху което основно работите – неинвазивни методи за ранна диагностика на рак.
– Ще се опитам да го обясня възможно най-обобщено и популярно, за да не се вмъквам в дебрите на научните термини, свързани с физиката, биохимията, биологията и медицината, криещи се зад тази разработка. Това е силно изразен пример за интердисциплинарен метод, където опитът и познанията в тези научни области са необходимост, за да се постигне резултат, приложим в ежедневната клинична практика. С използване на оптични спектрални методи се определят специфичните диагностични критерии, в детектираните от нас флуоресцентни и дифузно-отражателни спектри, получени от човешките тъкани – „здрави” и „болни”. Всяко патологично изменение се характеризира и със специфични изменения в тези спектри – променят се интензитет, форма на спектъра, изместват се максимуми на флуоресцентния сигнал – по тези характеристики може да се съди за това – кое е заболяването, както и за степента на неговото развитие, за някои от видовете тумори, които сме изследвали. Сравнявайки спектралните характеристики, може да разграничим типовете тумори, доброкачествени от диспластични (преканцерози) и от злокачествени новообразувания. Тези спектрални изменения са еднопосочни за определен вид тумор при различните пациенти, което позволява да се извършва диагностицирането на новообразуванието, имайки спектралната информация за тумора. Използваните методи са неинвазивни, бързи, високо-чувствителни, могат да се извършват многократно при необходимост (например за мониторинг на терапии), да се сканират големи площи от тялото, да се използва ендоскопска техника, за да може оптичните влакна, които се използват като фиброоптични сонди да достигнат повечето участъци от човешкото тяло. Когато е трудно да се определи с висока точност типът на образуванието само по неговите флуоресцентни характеристики, може да се измерят допълнително отражателните спектри на тумора, да се определят спектрално негови колориметрични характертистики и по този начин да подобрим диагностичната точност.
Не напразно говоря в множествено число – ние сме голям екип от физици, медици, химици, инженери, биолози, които допринасят за разработката на апаратурата, за клиничните изпитвания, за предварителните лабораторни апробации и анализ на резултатите – определяне на специфичните особености, свързани с биохимичния и морфологичния състав на даден тип тумор, влиянието, което неговите свойства могат да окажат върху оптичните му спектрални характеристики. Аз съм един от тези учени. Имах удоволствието да завърша навремето Физически Факултет на Софийски Университет с две специалности – „Медицинска Физика” и „Лазерна физика” – и успях да намеря работа, където да съчетая знанията, получени в тези две толкова различни специалности. И колкото и да звучи патетично, лекциите, изслушани от мене навремето по анатомия, физиология, биохимия са ми потребни практически всеки ден в работата ми като физик, занимаващ се с приложения на оптични спектрални методи, а знанията ми по лазерна физика, квантова електроника, оптика, атомна и молекулна спектроскопия ги прилагам почти всеки ден в битието си на медицински физик, разработващ системи за начална диагностика и мониторинг на терапевтични приложения в медицината.

– Как избрахте да се занимавате с наука?
– Вече от няколко места ваши колеги журналисти са ми задавали този въпрос. Отговорът му не е труден, но изглежда донякъде несериозен. А той е простичък – от малка исках да стана физик. Поради това си желание след седми клас кандидатствах и се записах в Софийска Математическа Гимназия, профил Физика, след това – Физически Факултет на СУ, дипломната работа я разработвах вече в Институт по Електроника към БАН, където след това защитих и степента „Доктор” по физика. В този институт работя и до днес, защото тематиката, с която се занимавам е завладяващо интересна и много продуктивна. Практически по-голямата част от живота ми до момента е преминала или в обучение по физика, или в работа като физик. Това е страхотна професия и аз много си я обичам. Физиката е наука, която открива невероятни хоризонти пред човешкото любопитство и любознание. А аз не страдам от липсата и на двете.

– Доколко е вярно твърдението, че младите хора в България не искат да се посвещават на науката?
– Младите хора в България искат да живеят добре. Да получават достойни заплати за техния труд. Колкото по-високо квалифицирани са те, толкова по-високо би трябвало да се цени и труда им. Те са хора, които имат малки деца, семейства. Когато половинката ти съще е учен – от една страна те разбира и не се оплаква, че носиш мизерна заплата у дома, но от друга- с две мизерни заплати дом и деца не се хранят. Когато другарят ти в живота не е учен, а е човек с друга професия – то и проблемите от типа „защо ти е тази наука? Какво ти даде досега? Имаш дете за гледане, как с твоята заплата ще му купиме храна/дрехи/обувки/учебници…..” и т.н. – това е ежедневие, което аз често виждам сред младите колеги. Не че младите хора са толкова лоши и мързеливи, или търсят само леки длъжности с високи заплати, но няма условия за достойно заплащане на труда на младите учени, за достоен труд. Има лаборатории, където апартурата е стара, пари за консумативи се дават от джобовете на сътрудниците, които продължават да работят, да търсят възможности за реализация, да пишат проекти и да се надяват, че идеите им ще бъдат оценени. Такива условия трудно се издържат и дори младежът да е дошъл в началото на кариерата си след завършване на висше образование с мечтата да стане учен и да работи като такъв, рутината на живота често е по-силна и след година-две хората се отказват или търсят реализация в чуждестранни научни лаборатории, където условията за труд и заплащане са на по-достойни нива.
Ако някой от колегите ми прочете това, ще си каже – „….точно тя ли се оплаква – те си имат хубава и нова лаборатория….”….Така е – имаме си. Създали сме я с много труд, не всеки проект е печелил, не всяка научна дейност е била лесна, не всеки резултат се е получавал от първия път. Много труд, много време е необходимо за да се създаде хубава, съвременна лаборатория. Аз съм от „късметлиите” – работя в такава – Националния Център по Биомедицинска Фотоника към Институт по Електроника – БАН. Само че тези колеги, които ни завиждат сега трябва да имат предвид, че тази инфраструктура беше създадена с огромен, къртовски труд, и аз съм участвала във всеки етап – от писането на научни проекти, до почистването на полусрутени помещения и лепенето на подовите настилки за тази лаборатория…… Може да се каже, че познавам „в лице” всеки филтър, всяка леща, всеки прибор в тази лаборатория, защото са минали през ръцете ми, защото заедно с моя ръководител съм писала планове за тяхното закупуване, за тяхното използване.

– Какво може да ги привлече към работа в тази сфера – повечето пари ли са решаващият фактор или има и други неща?
– От една страна никъде по света учените не са най-високо платените специалисти, но и никъде обществото не се отнася толкова пренебрежително към техния труд. През последните няколко години възникна странен феномен в обществото, когато кажеш, че работиш като учен, повечето хора те гледат с известна доза съжаление, а други направо ти заявяват, че си един паразит, който им харчи данъците….На мене например са ми го казвали. Знам и от други познати колеги, че са получавали подобни коментари.
Човешката глупост е неизтребима, и не може да отговаряме за всеки хвърлен по учените камък, но и подобно отношение е също недопустимо. Професията ни винаги е била уважавана, дори и когато не е била материално оценявана високо. Това е по отношение на т. нар. обществено мнение – то трябва да се промени и обществото да осъзнае ползата от научната дейност.
Липсва и добре структурирана държавна политика по отношение на науката. Правят се някакви опити, единични и непълни решения, говори се много, а се върши малко.
Финансирането е само част от т.нар. държавна политика в областта на науката. Забелязахте ли, че през последните две години липсваха сесии на Фонд „Научни Изследвания”? Един от основните, да не кажа единственият източник на средства за национално финансиране на научно-изследователски проекти. И когато тази година най-накрая Фондът обяви сесия – всички – от университети, институти, изследователски лаборатории се втурнаха да подават своите проекти, с което създадоха невиждано ниво на конкуренцията. Нормално е в един фонд за научни изследвания успеваемостта да бъде 25-30 процента в една сесия, дори по Европейските Рамкови Програми успеваемостта е около 10-12 %. При текущата сесия на Фонда се подадоха толкова проекти, че неофициалната оценка – очакване за успеваемост е 2-3 %, което е ужасно недостатъчно за да се подкрепи българската наука, независимо дали става въпрос за университетите или БАН.

– Какви качества трябва да притежава човек, за да успее в изследователската работа?
– Да бъде ентусиазиран и упорит, да има знания и да не се бои да се учи. Това е професия, където цял живот се учиш, ако не го правиш – за година-две знанията ти вече ще са недостатъчни и други колеги, ще са те изпреварили – със знанията си, с уменията, с новите си разработки.

– Смятате ли, че в България трудно се прави научна кариера?
– Определено не е от най-лесните от гледна точка на т. нар. „благоприятна околна среда” – малко фондове за наука, неоформена и често негативна политика спрямо инициативите на учените. От друга страна самата аз съм пример, че може да се прави научна кариера. За годините си и за времето, прекарано в научна организация, имам нелош „кариерен ръст”. В нашия Институт това е политика от много години – има силна подкрепа на ръководството към инициативите на младите учени. Подкрепят се и в тяхното израстване по научни степени и звания. До голяма степен това е благодарение на предишния ни директор, но и новата директорка, която отскоро е ръководител също поддържа и вероятно ще развива тази политика за подкрепа на младите учени. Нашият институт е със сравнително ниска средна възраст на научния си състав – под 45 години с което сме един от „младите” институти в Академията. Затова – силно зависи каква среда се осигурява за развитието на младите учени – такава и кариера ще направят те в научната организация.

– Според Ваши колеги един от големите проблеми пред научната дейност е бюрокрацията. Вие споделяте ли това становище?
– Бюрокрацията е проблем навсякъде в обществото, не само в науката. Разбира се бих се радвала, ако бумажщината, с която се занимавам е по-малко. Много време ми се налага да отделям не за научните си експерименти и измервания, а за писане на доклади, отчети, всякакви документи и справки, и това е валидно за дейността на много от колегите.

– Какво можем да си „внесем“ от чужбина като добър опит?
– Повече локални фондове за подкрепа на научната дейност – има дори градски, общински фондове за подкрепа на научно-приложни проекти в повечето Европейски държави.
Програми за подобряване на научната инфраструктура – както се случи в съседна Румъния. Техните учени също се оплакват, че в момента учените им са с намалени бюджети, но в същото време от присъединителните фондове за наука те получиха изключително добро финансиране – и навсякъде в научно-изследователските им организации са извършени ремонти, закупена е нова, ултрасъвременна апаратура. А за нас апаратурата е инструмент – с нейна помощ учените реализираме идеите си и доказваме, че бихме могли да извършим определен тип изследвания. Тази инфраструктура в Румъния ги направи по-високо конкурентноспособни при кандидатстване за Европейски проекти за наука.
В Полша проекти на екипи, кандидатствали в Европейските Рамкови Програми, оценени с висок бал, но не достигнали до нивото на Европейското финансиране се финансират от държавата. Защо? Защото са показали, че са висококачествени и заслужават да бъдат подкрепени. По този начин Полша ще създаде база от висококачествени научно-изследователски лаборатории, на Европейско ниво.

– Какъв според Вас е пътят за справяне с недостатъчното финансиране на науката?
– Труден въпрос. Аз получих „Питагор” като млад учен в областта на естествените науки, а не във финанси и научна политика. Ако можеше да се отговори с няколко думи – досега колегите от Академията и Университетите да са го предложили като панацея на настоящото правителство. От друга страна – отправяни се толкова много покани за дискусии, за кръгли маси, за привличане на обществени организации към отношенията между научните организации и държавните структури от страна на учените, и на толкова малко от тях имаше отклик до момента.
Времето ще покаже как ще се развива държавната политика към учените и към научните изследвания в България. Да се надяваме, че ще има какво да се развива след 10 или след 20 години.

Въпросите зададе Евелина Гечева

Снимка: Личен архив