Отбелязваме 40 години от последната пилотирана мисия до Луната

Отбелязваме 40 години от последната пилотирана мисия до Луната – на „Аполо 17“. По време на мисията били изпратени трима астронавти – Юджийн Сърнан, Роналд Еванс и Харисън Шмит. Докато Еванс обикалял около Луната в Командния модул на „Аполо 17“, Шмит и Сърнан се спуснали на повърхността с лунния модул „Челинджър“. Всичко започнало с изстрелване на 7 декември 1972 година, лунното кацане било осъществено на 11 декември, а завръщането на Земята на 19 декември довело лунната програма „Аполо“ до успешен завършек.

Днес Юджийн Сърнан е на 78 години, но твърди, че паметта му е все още достатъчно ясна, за да си спомни какво се е случило през онези дни. Тогава той е знаел, че това е последната мисия до Луната към програма „Аполо“ и че са щели да минат години, преди да полети нов екипаж към естествения ни спътник. Но никога не е вярвал, че в продължение на следващите 40 години пилотираните космически кораби няма да полетят по-далече от ниската околоземна орбита.

Но след като Нийл Армстронг успешно довел „космическата надпревара“ до символичен завършек с победа за американците, трудно било да оправдаят наливането на още средства за амбициозни космически програми. Политиците са мислели: „Защо изобщо трябва да се каца на Марс – в политически контекст, това би било извоюване на същата победа на друга територия. Защо ни е?“ В продължение на следващите години парите за космонавтика били орязвани все повече и все повече – и така в продължение на цели 40 години никой не се завърнал до Луната.

Програма „Аполо“ е плод на редица политически фактори (един от които е Студената война) и благодарение на това била доведена до успех. В рамките на малко повече от едно десетилетие (от 1961 до 1972 година) космонавтиката на САЩ е вървяла с бурни темпове и е достигала все до нови и нови висоти – първи американец в космоса, първа американска космическа разходка, първи скачвания в космоса, първи човек около Луната, първи човек на повърхността на Луната. Измерено в днешни пари, за реализирането на лунните кацания са били заделени цели $150 милиарда долара – средства, които са били оправдани за тогавашния политически климат.

Но изследването на космоса продължило, макар и не с пилотируеми полети, а с роботизирани апарати. Години по-късно, през 1997, малкият самоходен апарат „Съджърнър“ с размер на детска количка беше доставен на повърхността на Марс. През 2003 година на Червената планета бяха доставени два по-големи марсохода, а през настоящата 2012 година и големият марсоход „Кюриозити“ с размер на лек автомобил кацна благополучно и вече започна научната си програма на Марс.

Успехите на роботизираните мисии, обаче, изглеждат да имат нежелан страничен ефект за привържениците на пилотируемите полети – роботите стават все по-добри и все по-добри с всеки изминал ден. Мнозина се питат защо изобщо да се дават пари за изпращането на хора в космоса, като роботите вършат добра научна работа и без човешко присъствие.

Все пак, дори и прикована към околоземна орбита, пилотираната космонавтика през последните години се характеризираше с някои интересни успехи – като например конструкцията на „Международната космическа станция“, доведена до успешен завършек миналата година. За строежа на станцията са дадени около $100 милиарда долара днешни пари – т.е. по отношение на цената проектът е сравним с „Аполо“. Но станцията не е самостоятелна инициатива на САЩ, а гигантски международен проект и много държави са вложили средства и са допринесли за осъществяването му. На станцията бяха направени някои интересни открития за космическите влияния върху живите организми – които ще са полезни за далечни мисии в бъдеще. Роботите, колкото и добри да са, все още не могат да изместят човешкия мозък и ето защо не бива да се отказваме от пилотираните полети.