Ася Иванова: Без много работа и дисциплина нищо няма да се получи

Ася Иванова е едно от изградените имена на Университетския театър на НБУ – и като актриса, и като преподавател в департамент „Театър”. Завършила е бакалавърска програма „Театрално изкуство”, а през 2012 г. защитава докторска дисертация на тема „Музика – танц – театрално действие (Гранични сценични форми)”. Номинирана е за Икар 2013 за поддържаща женска роля в представлението „Ковачи”. На 25 февруари то ще бъде представено на откритата сцена „Сълза и смях”. Ето какво каза по този повод и специално за Академика БГ Ася Иванова:

Г-жо Иванова, какви емоции Ви донесе номинацията за Икар?

Изненада. Не толкова голяма както през 2005 г., когато получих Икар за поддържаща роля, но пак изненада и голяма радост. Също така удовлетворение и някакъв вид спокойствие, че когато си вършиш работата с много усилия, но и с удоволствие, това все пак се забелязва. Радостта ми е свързана и с факта, че съм номинирана в представление, създадено в един много млад театър (само на 3 години), театър който тепърва се заявява в театралната среда, намира се в периферията на София и не се бои да поставя едни до други професионални актьори и студенти в различни години на обучение. Това е възможно благодарение на защитената университетска среда, която НБУ предлага.

Вие сте преподавател в НБУ. Какво Ви дава преподавателската работа?

Не си бях „мечтала” да бъда преподавател и когато, малко след като завърших, доц. Възкресия Вихърова ме покани да водя пробно някои курсове в департамент „Театър”, мислех, че това ще е само временно, след което от тогава до днес изминаха 17 години. Изключително съм благодарна на НБУ като институция, защото подтиква и изисква от преподавателите нeпрeкъснато да се усъвършенстват и развиват. Ако бях оставена на собствената ми амбиция, сигурно никога нямаше да завърша магистратура, а сега вече и докторантура. От друга страна, срещата със студентите винаги е много зареждаща, всеки випуск, всяка група е различна и колкото и курсовете като съдържание да са в голяма степен фиксирани, все още не ми е станало скучно да ги водя, точно защото хората са различни. Преподавателската работа е един непрекъснат, взаимен обмен на даване и получаване. С всяка група този процес е различен и това е най-хубавото. В този смисъл преподавателската работа ми помага да се развивам като личност и професионалист.

Лесно ли разпознавате таланта сред студентите си?

Обикновено да, но имам немалко случаи на големи изненади. Студенти, които в първите две години са имали доста посредствено представяне, изведнъж в третата и четвъртата година правят невероятен скок в развитието си и откривам у тях неподозирани качества и умения. Обикновено т.нар. „таланти” усещат, че са харесвани и че се справят добре, и това ги прави по-мързеливи, след което на финалната права се оказва, че някой не чак толкова талантлив ги е изпреварил .

А във вашите среди успехът въпрос на талант ли е, или по-скоро на много работа и строга дисциплина?

Аз съм привърженик на „многото работа” и „строгата дисциплина”. Може би защото съм завършила Средно музикално училище , където от 6 до 18 г. е трябвало да свиря всеки ден по 2,4,6 … часа. Това е било нещо, без което не може. Това е и едно от нещата, които искам да проумеят както студентите, така и децата ми – че без много, много работа и дисциплина нищо няма да се получи.

„Ковачи” Ви дава възможност да работите със свои студенти. Какво Вие учите ежедневно от тях?

Че не бива да спирам самата аз да се уча, да не се задоволявам с това, което вече мога, да приемам всякакви предизвикателства, да продължавам да съм любопитна и незнаеща. И ми напомнят непрекъснато колко е хубаво да си студент.

От чисто женска гледна точка какво мислите за героинята си в „Ковачи”?

Идеята да заместиш вибратор с жив човек , работещ по европейска програма за задоволяване на сексуалните нужди на домакините, е забавна. За съжаление, колкото и широко да сме скроени, подобни неща нараняват и колкото и да е забавно, краят не е добър за повечето участници, както се случва и в самата пиеса. Трудно ми е да давам оценки, защото имам едва 10-годишен опит в семейния живот. Опитвам да се подготвям, че сигурно няма винаги да е така хубаво, както е досега, но никой не знае как ще реагира в определени критични ситуации.

Театърът е форма на общуване. Кое е най-силното послание, което сте въплъщавали чрез своя роля?

За мен е важно човек да прави това, което обича, да знае какво цени и какви са приоритетите му, да живее достойно. Ако трябва да свържа тези мои ценности с някоя роля, това може би е „Младата Коко” (Коко Шанел) от пиесата на Саня Домазет „Коко”.

С какви чувства ще стъпите на откритата сцена „Сълза и смях”?

Смесени, с малко страх от процеса на адаптиране на представлението в ново пространство. Надявам се само да спечелим от промяната на средата. От друга страна, се радвам на възможността да се срещнем с по-широк кръг публика, защото смятам, че това представление е едновременно комуникативно, благодарение на добрия сюжет на Алек Попов, и академично, предвид приноса в развитието на съвременния театрален език и форма. Надявам се с това представление да провокираме интерес към продукцията на Университетския театър на НБУ и да представим голяма чат от студентската продукция на откритата сцена на „Сълза и смях”.

Въпросите зададе Таня Петрова

Снимка: личен архив