Доц. д-р Пламен Митев, декан на Историческия факултет в СУ: Без 3 март нямаше да има нито Съединение, нито Независимост

– Доц. Митев, като историк според вас коректно ли е определена датата 3 март като национален празник на България?

– Споровете дали 3 март трябва да бъде национален празник на България продължават повече от две десетилетия. Вина за това носят не само историците, но и журналистите, които в стремежа си за оригиналност, непрекъснато търсят „скандала” и „жълтото”. За обикновения българин отговорът на този въпрос е повече от ясен и еднозначен – 3 март е датата, символизираща отхвърлянето на петвековното чуждо владичество. По подобен начин и други народи по света (включително и на Балканите) са избрали национален празник.

Някои от търсачите на сензации веднага ще репликират, че случилото се на 3 март в Сан Стефано е добре режисиран от руската дипломация ход. Важен според мен е символът. Нима 14 юли (националният празник на Франция) не е подобен символ? Всички знаят, че революционните събития в Париж не започват с падането на Бастилията, нито пък е имало щурм за нейното превземане.

Разбира се, в богатата ни и изпълнена с драматизъм история има и други дати, достойни да бъдат приети за официален национален празник на България – 6 септември или пък 22 септември. Но едва ли някой ще отрече, че без 3 март нямаше да има нито Съединение, нито Независимост.

– Какво точно отбелязваме – освобождение от турско робство или от османско владичество?

– От самото му зараждане дебатът по този въпрос е белязан с прекалено много политически страсти. От научна гледна точка коректният термин за състоянието на подвластното християнско население е „чуждо/османско владичество”. Робството в класическия смисъл на понятието е изолирано явление в Османската империя. Ако излезем от рамките на чистата наука обаче, не може да не се вземе предвид, че за нас, българите, „турско робство” е наситено с много силен емоционален заряд и това не трябва нито да се подценява, нито да се игнорира. Поколение след поколение нашите предци са били третирани като „рая” (стадо), целият им живот е преминавал в борба за оцеляване, в страх и унижения, в насилие и беззаконие. Това не може и не трябва да се забравя. Прочее, българите от ХVІІІ и ХІХ в. сами са оценявали статута си като „робство”, като „иго”. Аз лично не виждам основателна причина да се отказваме от употребата на тези думи.

– Подлежи ли историята на все нови и нови тълкувания?

– Като всяка наука и историята непрекъснато се развива. Откриват се нови свидетелства, променят се интересите на обществото. Този естествен за всяка наука процес обаче не трябва да се превръща в самоцел. У нас за съжаление се наблюдават точно такива рецидиви. В годините на т.нар. преход под благовидния предлог за „нов прочит” на националната ни история започна подмяна на ценности, заклеймяване и омаскаряване на едни личности за сметка на други, омаловажаване или дори отричане на очевадни факти, стари идеологеми и митове се смениха с нови.

-Защо непрекъснато се люшкаме между русофилство и русофобство дори за събитие като Руско-турската война?

– Метастазите на тези политически пристрастия откриваме в цялата си следосвобожденска история, но в началото на 90-те години на ХХ век русофобските настроения у нас се засилиха. Да се отрича ролята на Русия за освобождението на България е несериозно. Подобна теза няма нищо общо с реалностите от ХІХ в. Разбира се, че мотивите на правителството на княз Горчаков, когато взема решение за военни действия срещу Турция, не се свеждат само и единствено до състраданието към българския народ. Разбира се, че като всяка велика сила и Русия си преследва своите интереси в голямата политика около съдбата на Балканите, Близкия и Средния изток. Но така е било, така и ще бъде – великите сили рядко действат по морални съображения, а дори когато го правят, те никога не пропускат да се възползват от всяка ситуация, за да спечелят нови предимства, за да гарантират влиянието си в по-далечна перспектива и т.н. В същото време обаче никой не би могъл да отрече, че тъкмо действията на Русия довеждат до решаването на българския политически въпрос. При това с цената на десетки хиляди живота, с цената на пролятата по бойните полета кръв, с хилядите военни инвалиди, с осакатените съдби на хиляди семейства, изгубили своите бащи, синове и братя. На фона на суровите цифри, очертаващи грозния лик на войната, напъните на днешните русофоби да омаловажат ролята на Русия за освобождението ни си е чиста проба политиканстване. Не трябва, разбира се да залитаме в другата крайност – че свободата ни е дарена. Ние българите също плащаме скъпо и прескъпо. Статистиката за жертвите от страна на мирното население показва, че близо 50-60 хиляди българи са избити в сраженията и в изстъпленията над мирното население от страна на башибозука и местните власти.

– Колко време ни е нужно да се освободим от робската си покорност пред силните на деня – чужди и свои?

– Бих бил по-предпазлив в употребата на израза „робска покорност“. Съдбата ни като народ и държава не е била лека. Преживели сме много драматични промени, които оставят своя отпечатък върху народопсихологията. За да оцелеем на Балканите, е трябвало да усвоим много житейски уроци, между които са и прословутите ни търпеливост, предпазливост, склонност към политиканстване и дребен тарикатлък, байганювщината, незачитане на държавата и институциите.Тези черти предопределят и облика на политическия ни елит, при който пък взема връх точно тази сервилност към силните на деня, към великия брат. Трудно се променят качества, формирали се със столетия и закодирани дълбоко в нас, тъй като са се предавали от поколение на поколение. Но аз не съм песимист. Живеем в едно все по-глобализиращо се общество, в което никой не може, слава Богу, да държи монопол над информацията.

Интервюто взе Емилия АНТОВА