Димитър Пеев: Без коментар Паисий е труден, защото се е сменил културният код

Димитър Пеев е главен асистент в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Води курс по старобългарски език на студентите медиевисти към Историческия факултет на СУ. Негов е последният превод на Паисиевата „История славянобългарска“.
АкадемикаБГ/akademika.bg го потърси, за да научи нещо повече около изданието, посветено на 250 г. от написването на творбата.

– Г-н Пеев, колко превода на „Историята“ има досега?
– Преди 9 септември 1944 г. има 3 превода и два след това – на акад. Петър Динеков от 1955 г. и на проф. Божидар Райков от 1972 г. Текстът на акад. Динеков е силно литературен, на места доста свободен, докато на проф. Райков е близък до Паисиевия текст, като лексика и синтаксис често следва фразата на Паисий, което го прави неразбираем за съвременния читател. Аз съм ползвал основно последните два превода.
– На какъв език е написана?
– На църковнославянски с елементи на разговорен български, и то в онези части, където се говори за положението на българите под турско робство и за гръцките духовници, които потискат народа. Тогавашния разговорен език е бил близък до съвременния, но с повече турцизми. Църковнославянският е висок стил за православните славяни по онова време – общ славянски език на базата на старобългарския, но през неговата руска форма. Всъщност това е напълно естествено, защото тогава Русия е била единствената свободна православна държава.
– Какво означава точно „славянобългарска“?
– Още проф. Рикардо Пикио казва, че „славянобългарска“, респ. „славянобългарски“ означава общия славянски език в неговата българска писмено-книжовна форма. Написана по този начин „Историята“ се е разбирала във всички славянски страни и е имала за предмет историята на българския клон от славянството. Има два преписа на Паисий, правени в Русия през XIX век. В тях има по-малко от 10% неточности.
– Вие работите за подреждането на библиотеката в Зографския манастир. Имаше ли нещо, което беше чест за вас или ви изненада?
– Изненада – не, чест – да. Такива бяха например Зографските листове от XI век. За всеки, занимаващ се със старобългарски език, е чест да ги види, докосне и работи с тях.
– Превеждате „Историята“ на годините, на които Паисий я е писал – на 40. Какво означаваше за вас това?
– Истината е, че за мен това беше работа. Работехме с монасите и говорехме, че е редно да се направи по-адекватно издание на Паисий. През март 2012 г. те поискаха това да стане за 250-годишнината. Книгата (преводът без коментар) в съвременен вариант е ок. 120 страници. Аз имах визия как трябва да изглежда, за да е по-различна от всички досегашни издания. През последните десетилетия са правени основно фототипни издания с приложен превод на Петър Динеков и общо взето никакъв коментар. Това не прави текста интересен, защото човек, като го чете, не го разбира. Казва: „Да, това е една велика книга“ и толкова. Работихме екип от четирима души, практически денонощно. Нямах време да мисля чест ли е, благословия или Божи пръст.
– Разчели сте задрасканото от хилендарския монах. Имаше ли нещо интересно в него?
– Досега никому не е било нужно, то не е било част от официалната „История славянобългарска“ и не е било преписвано в беловите. В задраскатите редове по-любопитен беше един пасаж от Бароний за разселването на Алцековите българи в Италия, който Паисий е решил да изключи. За нас беше важно изданието да е точно копие на Зографската чернова – това беше поръчка на манастира, и решихме, че е редно да се предадат и тези пасажи.
– Казвате, че този път няма идеологически елементи в текста. Кои бяха те?
– Досега в преводите е игнориран целият монашески контекст. Няма акцент върху светците – те са дадени много информативно, без коментар и подробности. Докато за Паисий това е било важно. Например, когато се говори за църковни и царски деяния в най-разпространения до момента превод се казва църковна и гражданска история – такова понятие през XVIII в. няма.
– Какъв е съвременният прочит на „Историята“?
– Нашето съвремие се опитва да погледне на паметниците отвътре, в контекста на тяхното възникване. Да няма наслоенията на съвременната терминология и понятиен апарат на историческата, литературната и т. н. науки. Идеята е да погледнем на текста, както са го виждали тогава. В предишните издания има съвременна терминология и съвременна гледна точка.
– Паисий е труден за учениците.
– Естествено, че е труден за разбиране. Паисий е бил изключително популярен и важен текст за цялото Възраждане. Той е една митологема – единствено неговата история има 50 запазени преписа. Но културният код оттогава досега се е сменил и това го прави неразбираем. Именно по тази причина коментирането на текста е наистина необходимо.
– 250 г. по-късно вие като преподавател как преценявате, имаме ли нужда от призива да се гордеем, че сме българи?
– Това е строго индивидуално. Аз лично се гордея, че съм българин и за мене той е реалност от друга епоха. Вероятно обаче нещата, които казва Паисий, и в момента са актуални, но нека не забравяме, че културната ситуация е различна. И все пак, дори и сега, в определени граници Паисиевият текст е в основата на нашата идентичност.