Мая Дългъчева: Всеки има нужда от приказка, в която да вярва

Мая Дългъчева е родена на 05.05.1967 г. в Стара Загора. Завършила е ПУ „Паисий Хилендарски“. Пише стихове и детски приказки, пиеси, песни. Автор е на стихосбирки и книги за деца. По нейни текстове са създадени над 100 детски песни, част от които присъстват в учебниците по музика за начална степен. Редактор и автор на художествените текстове в поредицата издания за предучилищна възраст „Първите седем“. Носител на наградата „Златен век“ (2006) на Министерство на културата, Националната награда „Константин Константинов“ в категория „Автор“ (2009), Наградата на СБП за детска литература (2009).

Академика БГ я потърси за интервю по повод Националната награда за детска литература „Петя Караколева“ за 2013.
– Госпожо Дългъчева, Вие пишете както за възрастни, така и за деца. Живее ли във всеки възрастен по едно дете?
– Разбира се. И прави бели, ако не му обръщаме внимание. Вярвам, че всеки от нас има нужда от приказка, в която да вярва, от погалване по косата, от топло какао и някой да ти избърше сълзите понякога. На всеки му се иска чат-пат да цопа в локвите, да говори смешни измислени думички, да си играе… Не знам кой е сторил тази пакост – да втълпи, че „възрастният свят“ е параграфиран, костюмиран, приличен и разговаря с думи, чието значение трябва да търсиш в речниците. Такъв „пораснал“ свят е отегчителен не само за децата – той е досаден и за детето, което наднича от всеки възрастен. Това е и причината възрастните да страдат от депресии. Дете с депресия не съм чула да има.

– С книгата си „Приказки от Оная гора“ Вие сте носител на Националната награда за детска литература „Петя Караколева“ за 2013 г. Къде ни води тази книга? Можем ли да останем в тази гора завинаги?
– Да, благодарна съм за тази награда – Петя Караколева е автор, който ценя много и човек, когото бих искала да познавам на живо, ако беше възможно.
„Приказки от Оная гора“ е различна от всичко, което съм писала досега. Тя е книга за възрастни, написана на детски език. Хората, които са я чели, се делят на две групи – разбират я и я обикват веднага или веднага я отхвърлят. Средно положение няма. Няма и чекмедже, в които да бъде поставена – от 3 до 6 години или от 36 до 63. В нея няма истории, има по-скоро ситуации. Къде ни води? Надявам се – навътре. И ми се иска да го прави по един милващ начин… А дали можем да останем в Оная гора завинаги – това звучи като чудесно пожелание. Дано има повече хора, на които им е толкова уютно в нея, че да поискат да останат завинаги.
– Вярно ли е според Вас твърдението, че децата все по-малко четат?
– Мисля, да. И намирам донякъде, че това е съвсем нормално следствие от промяната на доста параметри у нас. Първо – отварянето на границите. Днес децата пътуват, преживяват и виждат много повече, отколкото ние навремето. Второ – когато аз бях дете, имаше две ТВ програми – и двете еднакво скучни. Днес е панаир от предлагане. Трето – преди години ние растяхме по селата, играехме от сутрин до вечер, строяхме сламени къщи, шушукахме си до среднощ… Днес селата, пък и по-малките градове опустяват. И тук идва интернет, разбира се – мястото, където можеш да намериш куп приятели за отрицателно време, вместо да чакаш един месец писмо от руско другарче. Мястото, където можеш да научиш стотици чужди истории, както и да споделиш своята. Мястото, където можеш да се въплътиш в различни образи, ако ти хрумне, а и никой няма да ти дърпа ушите за това, че си излъгал… Всички тези нови фактори заместват и изместват потребността от четене. Защото книгата е тъкмо това – възможност да пътуваш в различни, непознати, интересни светове, възможност да погледнеш от непознати ъгли, да се превъплътиш… Когато тази възможност идва от много други места, книгата остава встрани. И в сравнение с другите, се оказва един доста по-бавен начин. Справедливо е да се каже също, че интернет не е само плява – там може да се намери много ценна информация, културни събития, както и цели книги. От своя страна – понятието „книга“ само по себе си също не означава нещо непременно стойностно, ако трябва да сме честни. Хубавата книга е подарък, но подарък е и хубавия филм по телевизията, както и хубавия човек, срещнат във Фейсбук примерно…
Мисля, че все повече книгата ще остава предпочитана наслада само за спокойния ум, за „ума-гурме“ – за онзи, който умее да вдишва бавно, да се потапя и да притихва в подмолите, да доизмисля, да забавя темпо и да се връща, да близва, да вкусва с невидимите си сетива – сетивата за енергията, за нюанса и соковете на думите… Опасенията ми са, че такива не са мнозинство. Надеждата ми е, че такъв ум може да бъде възпитан. Въпрос на вкус и приоритети.

– Какво ще посъветвате родителите – как да провокират у децата интерес към четенето?
– Не съм сигурна, че има валиден съвет за това. В много семейства, в които родителите четат, това става неусетно – просто детето свиква с книгите като част от неговия свят, от света на мама и татко. От друга страна – и семейства на четящи родители все по-често се оплакват, че детето им пък не иска да чете. Като цяло – с четенето е, както с всичко останало – едно нещо ти става любимо, когато ти е приятно. А да стане четенето приятно, при наличието на толкова развлечения, е дълъг процес, който предхожда самото четене, струва ми се. Процес на развиване на сетивата…

– Може ли да се каже, че технологиите са виновни за отдръпването на тийнейджърите от книгата?
– Донякъде отговорих на този въпрос. Освен това смятам, че главната причина не са технологиите. Те обслужват бързото време, в което живеем. И те не са причината за всички злини. Ако човек има прекрасна книга в ръцете си, но реши да разпали с нея огъня в печката, кой е виновен – книгата ли? Същото е и с технологиите. Благодарение на интернет аз мога да се свържа за минути с хора по цял свят, мога да гледам хубав филм, ако нямам пари за кино, мога да слушам каквато поискам музика… Мога също да натисна „изключване“ и да взема томче със стихове. Ако вместо това избера да играя цял ден белот с монитора, кой е крив, компютърът ли?

– Имате ли обяснение за ескалацията на грубостта и пошлостта?
– По-лесно е. Винаги е по-лесно да се сурнеш надолу, вместо да се катериш.

– Вярно ли е, че не гледате телевизия и ако да – защо?
– Да, близо десет години вече. Първо превъртах програмите с надежда да намеря нещо интересно. После гледах само предавания, в които участват мои приятели. Още по-после осъзнах, че мнението на приятелите така или иначе го знам. Последният път, когато включих телевизора, беше преди 7-8 години след две седмици в чужбина – бях закопняла за българска реч и жадна за новините в България. Не си спомням на коя от централните програми попаднах, но на екран беше Азис, който обясняваше екзистенциалните си вълнения покрай уголемяването на пениса му. Тогава дръпнах щепсела окончателно.

– Имате ли препоръки към обучението по български език и литература в българските училища?
– Като си мисля за учебниците, все се сещам за един ред от Стефан Цанев: „Ако искаш да убиеш една идея, говори скучно за нея!“ Цяло чудо е, че все още от училище излизат грамотни и мислещи деца. Това се дължи със сигурност не на учебните програми, а на учителите, които работят въпреки тях. Бих препоръчала, ако има кой да чуе, учебниците да бъдат изготвяни точно от такива учители.

Въпросите зададе: Евелина Гечева
Снимка: Личен архив