Чавдар Шинов: Лъскавата търговска красота променя ценностите ни

Чавдар Шинов е роден в София през 1941 г. Завършва Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Работил е като огняр в Народния театър „Иван Вазов“ и Социален дом за слепи жени, конфекционер на автомобилни гуми в завод „Георги Димитров“ – София, редактор в хумористичните вестници „Стършел“ и „Пардон“ и сценарист в Студия за игрални филми „Бояна“. Автор е на повече от тридесет книги: сборници с разкази и фейлетони, комедията „Апахите в края на лятото“, романът „Да се любим на инат“, пиеси и книги за деца. По негови сценарии са направени едни от най-гледаните български филми, сред които „Да обичаш на инат“, „Петък вечер“ и „Маневри на петия етаж“. Носител на национални и международни награди, сред които национална награда за роман „Христо Г. Данов“, награда на ОИРТ за радиопиеса и награда за разказ „Чудомир“. Превеждан е на руски, полски, чешки, немски и сърбохърватски език.

Академика БГ го потърси за интервю във връзка с новата му книга „Изгубени в мола“, издадена от издателство „Колибри“.

– „Изгубени в мола“ е заглавието на новата Ви книга. Четейки отзивите в медиите, виждам какъв глад е имало за подобно четиво. Защо никой не пише за очевадните неща – прекалено тъжни ли са?

– Успял съм до сега на два пъти да се загубя в софийски мол и дълго да обикалям, търсейки изхода. Тогава ми хрумна разказът, който даде име на книгата. Прииска ми се да покажа по някакъв начин доколко лъскавата, добре осветена и обзаведена с ескалатори, презервативи, конски сили и пищни реклами търговска красота, в която се е настанил съвременният градски човек, е променила живота му, ценностите му, разбиранията му за щастие и успех. Как тя го е направила нещастен, самотен и изгубен в морето от телевизии, празнословна шумотевица и гонитба на джакпотове. Колко го е отдалечила от простите радости на живота и спокойното величие на природата. Радвам се, че тези мои терзания се оказват терзания и на доста хора около мен.

– Един от Вашите герои – кондукторът Захо Стоянов, пише „Записки по българските железници“. Неговият дух не е ли от една отминала епоха?

– Най-печалното ми лично откритие за днешния ден на България това е пълната победа на парата над духа. Понякога имам чувството, че съвременният човек е готов да извърши невероятни низости стига добре да му платят. Потискаща работа! Кондукторът Захо е наистина човек от миналото свършено време. Но не всичко е загубено. Все пак нали с монолога си успява да стъписа днешните предследвачи на успеха на всяка цена.

– Защо в част от разказите се усеща силна носталгия по миналото?

– В никакъв случай не искам да политизирам нещата, а това „носталгия по миналото” е едно клише от телевизионните прения на между разните партийци. Много добре отчитам за себе си всичко отрицателно в ония години, но с убеждение ще кажа, че тогава хората макар и бедни, макар и несвободни, бяха много по-духовни, по-любопитни, по-четящи, по-състрадателни, по-готови да се отдадат на идеал и морална кауза.

– Молът е много точна Ваша метафора на цялото ни настояще. Как стигнахме дотам, че да ни вълнуват само витрините?

– Не банката, за мен молът е дворецът на парата, на консумацията, на дъвченето на насладите. Да се чуди човек, дето вика Ботев: „ Добро ли, зло ли насреща иде!” Топло, светло, ескалирано, надписано на английски, но навън има и друг свят – на есенни листа, на бури и виелици, на крушения и победи… Кой от утре ще е истинският?

– Всъщност, огромна част от хората се вълнуват също така от бигбрадърите и айдълите. Това дали е вина на шоубизнеса? Или е провал на цялостната ни ценностна система?

– Фелини има едно определение за телевизията, което много ми харесва. Той казва:”Телевизорът е кухненски уред”. И телевизията е като мола – не можеш да кажеш добре ли е, зле ли е, че така навлезе в живота на съвременния човек. Не знам, но мисля си, че днешният активен телезрител, колкото и да е съоръжен с телефони, компютри, там гигабайти и ем-пи тройки, е несравнимо по, айде не глупав, а да кажем по- незадълбочен от древните. За да напълни театъра си, Шекспир предлага на публиката си Хамлет, Бурята, Отело… Днес, за да събереш зрителски интерес и да получиш пари, излъчвайки реклама за прах за пране, е достатъчно да качиш трима мъже на токчета, да ги облечеш в женски дрехи и да ги накараш да разговарят за стомашното разстройство. А решиш ли да покажеш Хамлет, то трябва или да го съблечеш гол, или да го накараш да ходи по въже…

– Живеем в свободно време, можем да говорим и пишем каквото си искаме, но ползваме ли свободата си всъщност?

– А има ли някъде по света истинска свобода? Защо мислим само, че свободата я потъпкват все някакви гестаповци или кагебисти? Свободен ли е един днешен журналист да напише във вестника си нещо, което издателят не одобрява? А американецът, уж най-свободният на света, чиито телефонни разговори и ровения из компютъра се записват от всякакви там потайни служби и агенции, той свободен ли е?

– Култът към богатството процъфтява у нас вече четвърт век. Кое го подхранва?

– Да парите, сладкият живот, конските сили и телефонът, с който можеш дори да се избръснеш, изместиха идеалите. Но приятно ми е да открия, че все пак българинът, дали от социално чувство, дали от завист, продължава да не одобрява богатството, да съзира по алековски в него, ако не престъпление, то поне „малко безчестие”. Това, разбира се, дразни пръкналите се в изобилие коментатори-апологети на пазара, като единственото място къде човек се реализира, но май точно в тази омраза, айде, да кажем, неодобрение, се крие основанието ми за оптимизъм за бъдещето на народа ни.

– Мислите ли, че коренът на злото донякъде е в училището? Или отговорността за формиране на мироглед е повече на семейството?

– Училището – това е едно от най-големите български крушения след Промяната. Няма институт, така разпердушинен от учителска незаинтересованост, ученическа свободия и непрестанни преобразования. Не казвам, че сред младите хора няма достойни и умни момчета и момичета. Но като цяло ние си отглеждаме поколение след поколение празноглави, неграмотни, мързеливи и, не ме смятайте за краен, не рядко и престъпни бъдещи граждани на Републиката. В цялата тази работа достоен принос, разбира се, имат семействата и самата днешна българска действителност.

– Най-сладко е да обвиним за всичко политиците. Вие май не се изкушавате точно от тази възможност?

– Политиците ние си ги избираме! Те са едни от нас и добре, че ги има, за да можем с чиста съвест, без да калкулираме собствената си вина, тарикатлък и мързел, да крещим по улиците „Оставка!” и да се правим на граждани, стоварвайки всичкото неблагополучие на държавата и личните си крушения на тях.

Въпросите зададе: Евелина Гечева