Излиза от печат новата книга на "Колибри"–"Възходът на номер Девет" - Академика

„Четири, Шест, Седем, Осем, Девет и Десет – не, това не са печелившите номера от лотарията, а оживелите членове на чуждоземна раса, която продължава да се сражава с подлите могадорци. Номер Четири им се изплъзна, номер Шест им избяга, номер седем се спаси от разплатата. Те искат да довършат започнатото, но за целта трябва първо да се изправят срещу нас лице в лице. Заедно ще надделеем. Заедно силата ни е непобедима. Но времето ни е преброено…

Питакъс Лор

Зад псевдонима Питакъс Лор се крият двама души – вече утвърдилият се автор Джеймс Фрей и дебютиращият Джоуби Хюз. Фрей е натрупал в биографията си три бестселъра, но на българския книжен пазар се появява за пръв път едва сега с поредицата „Заветите на Лориен“, от която ви представяме трета книга – „Възходът на девет”, след големия успех на предишните две: „Аз съм номер четири” и „Силата на шестимата”.

Питакъс Лор – „Възходът на номер Девет“

Не е истина! Гледам бордовата карта в ръката си седро напечатания номер на мястото ми и се питамдали Крейтън не го е избрал нарочно. Може и дае съвпадение, но по начина, по който се развиват събитиятанапоследък, нещо не вярвам много на съвпадения. Няма дасе изненадам, ако се окаже, че мястото на Марина е зад менна седми ред, а това на Елла отзад на десети. Но не, дветемомичета се настаняват безмълвно до мен и трите започвамеда оглеждаме внимателно качващите се пътници. Когато сипреследван, трябва постоянно да си нащрек. Никой не знаекога може да се появят могадорианците.

Крейтън ще се качи последен, след като е огледал всичкиостанали пътници и чак когато се увери, че нищо не ни застрашава на самолета.

Вдигам щората на прозореца и наблюдавам наземния екипаж, който се суети насам-натам под самолета. Очертаниятана Барселона се мержелеят в далечината.

Коляното на Марина се тресе бясно до моето. Много й сесъбра напоследък – битката при езерото вчера срещу армияот могадорианци, смъртта на нейния сепан, намирането насандъка й, а и това, че сега за пръв път може би от десет години насам напуска града, в който е преминало детството й.

Нервна е.

– Всичко наред ли е? – питам я.

Пред очите ми пада кичур руса коса и ме стряска. Бях забравила, че я боядисах сутринта. Това е само една от многотопромени през последните четирийсет и осем часа.

– Всички изглеждат нормално – прошепва Марина с погледвърху претъпканата пътека между редовете. – В безопасностсме, поне така ми изглежда.

– Добре, но не това имах предвид.

Леко я настъпвам по крака и тя спира да тресе коляно.Хвърля ми бърза извинителна усмивка, преди да продължида оглежда зорко един по един качващите се пътници. Следняколко секунди коляното й започва отново да подскача. Азсамо поклащам глава.

Жал ми е за Марина. Живяла е затворена в усамотено сиропиталище със сепан, който не е искал да я обучава. Бил езагубил реалната представа за нещата и най-вече за това защосме тук на Земята. Правя всичко възможно да й помогна, дазапълня празнините. Мога да я науча как да контролира силата си и кога да използва своите развиващи се завети. Катоначало се опитвам да й покажа, че може да ми се довери.

Могадорианците ще си платят за това, което сториха. Затова, че ни отнеха толкова много от онези, които обичахме,тук на Земята, както и на Лориен. Моята лична мисия е да гиунищожа до последния от тях и да се уверя, че Марина същое отмъстена. Тя току-що загуби не само своя най-добър приятел Ектор там, на езерото, но също както се случи и с мен,убиха пред очите й нейния сепан. Това е нещо, което винагище помним.

– Как е там долу, Шест? – Елла се привежда към мен презМарина.

Поглеждам отново през прозореца. Мъжете под самолетаправят последни проверки и започват да прибират машинариитеси.

– Засега всичко е наред.

Мястото ми е точно над крилото, което ме успокоява донякъде. Неведнъж се е налагало да използвам заветите си, за даизмъквам пилота от критична ситуация. Веднъж, когато летяхменад южната част на Мексико, използвах телекинезата си,за да изместя самолета няколко градуса надясно само секундипреди да се разбием в билото на една планина. Миналата година спасих сто двайсет и четирима пътници при една ужаснагръмотевична буря над Канзас, като обвих самолета в непроницаем облак от студен въздух. Изстреляхме се през бурятакато куршум през въздушен балон.

Когато наземният екипаж се премества на следващия самолет, проследявам погледа на Елла, която се взира в началотона пътеката. Къде ли е той? Поглеждам наново към крилото иоглеждам внимателно района за най-малкото необичайно нещо.

Навеждам се и пъхам раницата си под седалката. Всъщносття е празна и лесно се сгъва отдолу. Крейтън ми я купи на летището. И трите трябва да изглеждаме като обикновени тийнейджърки, казва той, като гимназистки на екскурзия. Затоваи в скута на Елла лежи учебник по биология.

– Шест? – Марина ме гледа въпросително. Чувам как закопчава и разкопчава предпазния си колан.

– Какво?

– Ти си летяла и преди, нали?

Марина е само една година по-голяма от мен, но със сериозния си замислен поглед и с новата си елегантна прическас коса, която едва покрива раменете, може лесно да мине запо-голяма. Точно сега обаче тя гризе нокти и притиска коленекъм гърдите си като уплашено дете.

– Да – отговарям. – Не е толкова страшно. Всъщност веднъж като се отпуснеш, си е направо страхотно.

Докато седя сега в самолета, мислите ми се връщат къммоя сепан, Катарина. Не че някога сме летели с нея. Веднъж,когато бях на девет, налетяхме на могадорианец на една алеяв Кливлънд и едва се измъкнахме, и двете ужасени и покритис дебел слой пепел. След този случай се преместихме в ЮжнаКалифорния. Разнебитената ни дървена двуетажна къща бешеблизо до плажа, буквално в сянката на международното летище на Лос Анджелис. Стотици самолети прелитаха с рев надглавите ни всеки час и винаги точно когато Катарина ме обучаваше, или през малкото свободно време, когато бях с единственатаси приятелка, която имах – едно кльощаво момиче отсъседната къща, на име Ашли.

Живях под тези самолети в продължение на седем месеца.Те бяха будилникът ми сутрин и ревяха буквално в ушите мипри изгрев слънце. Нощем бяха зловещи призраци, които мекараха да стоя будна, готова да скоча от леглото и да се метназа секунди в колата. И тъй като Катарина не ми даваше да сеотдалечавам много от къщата, следобедите ми също минавахапод грохота на самолетите.

През един от тези следобеди, когато вибрациите от единтакъв огромен самолет разлюляха лимонадата в пластмасовите ни чаши, Ашли каза:

– Следващия месец ще ходим с мама при дядо и баба. Нямам търпение да отидем! Ти някога летяла ли си със самолет?

Ашли обичаше да разказва къде е ходила и какво е правилас родителите си. Знаеше, че двете с Катарина не напускахмечесто къщата, и обичаше да се перчи.

– Не точно – отвърнах.

– Какво искаш да кажеш с това „не точно“? Или си летяла,или не. Кажи си, че не си.

Помня как лицето ми пламна от смущение. Предизвикателството й ме жегна дълбоко.

– Ами не, не съм – промълвих най-накрая.

Искаше ми се да й кажа, че съм била на нещо много по-голямо, нещо много по-внушително от някакъв малък самолет.Исках тя да разбере, че съм дошла на Земята с кораб от другапланета, наречена Лориен, и че с него сме изминали повече отсто милиона мили. Но не го направих, защото знаех, че Лориентрябва да остане в тайна.

Ашли ми се изсмя. Без да се сбогува, тя си тръгна да посрещне баща си от работа.

– Защо никога не сме пътували със самолет? – попитах вечерта Катарина, докато тя надничаше зад щорите на прозореца в стаята ми.

– Шест – каза тя и после се поправи. – Искам да кажа, Вероника. За нас е твърде опасно да пътуваме със самолет. Тамще сме като в капан. Нали знаеш какво ще стане, когато нахиляди метри над земята разберем, че могадорианците са нипроследили до самолета?

Много добре знаех какво щеше да стане. Можех да си представя хаоса, писъците на другите пътници, които залягат подседалките, когато по пътеката нахлуят неколцина огромни извънземни войници с мечове. Но това не можеше да ме накарада престана да искам нещо толкова нормално, толкова човешко, като това да прелетя със самолет от един град до друг. Бяхпрекарала цялото си време на Земята, без да мога да върша нещата, които другите деца на моята възраст приемаха просто зададеност. Ние дори не се задържахме на едно място достатъчнодълго, за да се запозная с други деца. Ашли беше първото дете,което Катарина изобщо допусна до дома ни. Понякога, кактобеше в Калифорния например, дори не ходех и на училище, акоКатарина преценеше, че така е по-безопасно.

Разбира се, бях наясно защо се налага всичко това. Обикновено не ми пукаше много. Но Катарина усети, че надутитестойки на Ашли ме бяха наранили дълбоко. През следващитеняколко дена мълчанието ми вероятно я размекна, защото замоя изненада тя купи два двупосочни билета до Денвър. Нямаше значение докъде щяхме да летим – тя знаеше, че искампросто да го изживея.

Нямах търпение да се похваля на Ашли.

В деня на полета обаче, докато стояхме пред летището,Катарина започна да се колебае. Изглеждаше притеснена.Прекара пръсти през късата си черна коса. Беше я боядисалапредишната вечер, точно преди да си направи нова лична карта. Край нас по тротоара мина семейство с три деца, влачейкитежките си куфари, а вляво от мен една разплакана майка сесбогуваше с двете си дъщери. Исках само да бъда като тях,да съм част от тази обикновена сцена. Катарина оглеждашехората около нас, докато аз се въртях нетърпеливо до нея.

– Не – каза накрая. – Няма да ходим никъде. Съжалявам,Вероника, не си струва.

Мълчахме през целия път на връщане, оставихме ревящите двигатели на самолетите над главите ни да говорят вместонас. Когато стигнахме нашата улица и излязохме от колата,видях Ашли да седи на стъпалата пред къщата ми. Тя ме изгледа, докато вървяхме към къщи, и аз я видях как изрича безмълвно думата лъжкиня. Унижението беше твърде голямо, зада го понеса.

Всъщност аз си бях наистина лъжкиня. Каква ирония! Откакто бях дошла на Земята, само това правех, лъжех. Лъжехза името си, откъде съм, къде е баща ми, за това защо не могада остана да спя в къщата на някое друго момиче – всичко,което знаех, беше да лъжа и това бе причината да съм жива.

А Ашли ме нарече лъжкиня точно когато за пръв път казвахистината, и това направо ме вбеси. Втурнах се към стаята си,затръшнах вратата и ударих с все сила стената.

За мое учудване юмрукът ми мина през нея.

Катарина нахлу с трясък през вратата, готова за атака, скухненския нож в ръка. Чувайки шума, бе решила, че това самогадорианци. Когато съзря какво съм направила със стената, й стана ясно, че нещо в мен се е променило. Тя отпусна ножаи се усмихна.

– Днес не беше денят, в който да се качиш на самолет, нопък е денят, в който ще започне твоето обучение.

И сега, седем години по-късно, когато седя в този самолетс Марина и Елла, в ушите ми звучи гласът на Катарина. „Тамще сме като в капан.“ Но вече съм готова за онова, което меочаква, и то по начин, по който Катарина и аз тогава не бяхме.

Оттогава бях пътувала десетки пъти и всичко е било наред.Но днес за пръв път го правя, без да се промъквам на борда спомощта на завета ми, който ме прави невидима. Знам, че сегасъм много по-силна. И ставам все по-силна с всеки изминалден. Ако сега се случеше към мен да се втурнат от предната част на самолета банда могадориански войници, този пътняма да се изправят срещу едно покорно момиче. Известноми е на какво съм способна – сега съм войник, воин. Аз съмнякой, от когото трябва се страхуват, а не да наранят.

Марина отпуска колене и се изправя, като издиша продължително. Прошепва едва чуто:

– Страх ме е. Иска ми се вече да сме във въздуха.

– Ще се оправиш – казвам й тихо.

Тя се усмихва и аз й връщам усмивката. Вчера на бойнотополе Марина се показа като силен съюзник с удивителни завети. Тя може да диша под вода, да вижда в тъмното, да лекуваболните и ранените. Както всички гардове, и тя притежава телекинеза. И понеже двете сме много близки като номера – аз съмномер Шест, а тя е номер Седем, – връзката ни е специална. Когато заклинанието все още беше в сила и трябваше да ни убиватпоред, могадорианците би трябвало да убият първо мен, за дастигнат до нея. Но те никога нямаше да успеят да го направят.

Елла седи безмълвна от другата страна на Марина. Все ощеочакваме Крейтън и тя разтваря учебника по биология, койтолежи в скута й, и се взира в страниците. При целия фарс, койторазиграваме, не е нужна чак такава концентрация и когато сенавеждам към нея, за да й го кажа, виждам, че тя изобщо нечете. Опитва се да обърне страницата с телекинезата си, но несе получава.

Елла е това, което Крейтън нарича Аетернус – някой, който е роден със способността да променя възрастта си. Но всеоще е твърде млада и нейните завети още не са се развили.Няма търпение и иска това да се случи още сега, но то ще стане, когато му дойде времето.

Елла е дошла на земята с друг кораб, за който си нямах иидея, че съществува, докато Джон Смит – номер Четири, не миказа, че го е видял във виденията си. Била е още бебе, което означава, че сега трябва да е почти на дванайсет. Крейтън твърди, че той е неофициално нейният сепан, защото не еимало време да го назначат за такъв. Той, както и останалитесепани, има задължението да помага на Елла да развие своите завети. Каза ни още, че на борда на кораба е имало малкостадо химери, животни от Лориен, които могат да променятформата си и да участват в битките редом с нас.

Радвам се, че тя е тук. След като умряха номер Едно, Две иТри, останахме само шестима. С Елла ставаме седем. Седем носикъсмет, ако вярвате в тези неща. Аз не. Вярвам само в силата.

Най-после виждам Крейтън да се промъква по пътекатас черно куфарче в ръка. Носи тъмни очила и кафяв костюм,който изглежда твърде голям за него. Под решителната мубрадичка се мъдри синя папийонка. Предполага се, че той енашият учител.

– Здравейте, момичета. – Той се спира до нас.

– Здравейте, господин Колинс – отговаря Елла.

– Самолетът е пълен – намесва се Марина.

Това е код, който няма да направи впечатление на никогоот самолета. За да му покажа, че всичко долу на земята изглежда нормално, аз казвам:

– Ще се опитам да поспя.

Той кимва и заема мястото си точно зад Елла. Привежда семежду нея и Марина и казва:

– Ако обичате, използвайте разумно времето си на самолета. Учете.

Това означава: продължавайте да сте нащрек.

Когато за пръв път видях Крейтън, не знаех какво да мисляза него. Той е мрачен и сприхав, но, изглежда, има голямо сърце и познанията му за света и текущите събития са невероятни. Официално или не, той приема ролята си на сепан напълносериозно. Казва, че би дал живота си за всяка една от нас. Бинаправил всичко, за да разгромим могадорианците, всичко, зада бъдем отмъстени. Вярвам му безусловно.

Този полет за Индия обаче хич не ми се нрави. Исках дасе върна в Щатите колкото е възможно по-скоро, да бъда отново при Джон и Сам. Но вчера, когато стояхме отгоре набента и гледахме сечта в езерото, Крейтън ни каза, че Сетракус Ра, могъщият могадориански водач, скоро ще бъде наЗемята, ако не е вече тук. Пристигането му е знак, че могадорианците са разбрали, че сме заплаха и трябва да очакваме дазасилят действията си, за да ни убият. Сетракус е повече илипо-малко непобедим. Само Питакъс Лор, най-могъщият отвсички лориенски старейшини, би могъл да го разгроми. Бяхмеужасени. Ако беше наистина непобедим, какво щяхме даправим всички ние? Когато Марина му зададе този въпрос иго попита колко от нас биха имали шанса да го победят, Крейтън ни поднесе още по-шокиращи новини, познанията, коитоса поверени на всички сепани. За един от гардовете – единот нас – се предполагаше, че има способностите на Питакъс.Един от нас трябваше да порасне и да стане силен колкото ебил той, за да може да победи Сетракус. Можехме само да сенадяваме, че това не е бил Едно, Две или Три, че това е някой от тези, които все още са живи. Ако е така, имахме шанс.