"Колибри" представя експлозивната сатира – "Абсурдистан" - Академика

Миша Вайнберг, единствен син на убит гангстер-бизнесмен, 1238-ят най-богат човек в Русия, се е завърнал в Санкт Петербург след следването си в САЩ. Тъй като американците отказват да му подновят визата, понеже баща му е пречукал бизнесмен от Оклахома, Миша прави опит да се завърне при любимата си Руена в Ню Йорк с помощта на белгийски паспорт, закупен на черно в Абсурдисвания (Абсурдистан), където се забърква с корумпирани местни политици, още по-корумпирани чужденци и в куп сюжетни линии.

Роденият в СССР и израснал в Америка Гари Щейнгарт си спомня за началото на писателската си кариера: „Когато бях на четири или пет години, баба ми в Ленинград ми възложи да напиша повест за Ленин и за вълшебната му гъска. Двамата се опитват да завладеят Финландия и да извършат там социалистическа революция. Накрая, поради известни болшевишко-меншевишки политически дрязги, Ленин е принуден да изяде гъската. Баба ми плащаше с по резенче съветско сиренце на страница – същото, което сега правят от издателство „Рандъм Хаус”, така че разликата не е голяма.”

Съвременното си творческо ежедневие Щейнгарт описва по следния начин: „Сутрин ставам към 11:30 и изслушвам новините по радиото, после ям до към един следобед. От един до четири пиша в леглото – не обичам да ставам. От 4:30 до 5:20, както повечето нюйоркски писатели, съм на сеанс при моя психиатър. В шест часа се събираме в кафе „Соборски” на Пето Авеню – прекрасна виенска сладкарница, подходяща за следпсихиатрично съвземане – където се черпим с щрудел и кафе с шотове. От 7 до 12 запиваме по писателски, а от 12 до един след полунощ плачем заради неизбежната кончина на книгоиздаването, която ще ни принуди да си търсим друга работа. После в продължение на единайсет часа изпадаме в дълбок депресивен сън, след което цикълът се повтаря.”

Гари Щейнгарт

Гари Щейнгарт е роден в Ленинград през 1972 г., но от седемгодишен живее в САЩ. Неговият роман „Абсурдистан“ (2006) се нарежда сред десетте най-добри книги на годината в класацията на „Ню Йорк Таймс“ и е определен от списание „Тайм“ и вестниците „Уошингтън Поуст“, „Сан Франсиско Кроникъл“ и „Чикаго Трибюн“ като най-добрата книга на годината. Престижното литературно списание „Гранта“ го избира за „Най-добър млад американски писател“. Понастоящем живее в Ню Йорк, а произведенията му са преведени на повече от 20 езика.

Гари Щейнгарт „Абсурдистан“

В тази книга се говори за любов. С пресищащата руска топлота, която минава за истинска обич, посвещавам следващите 420 страници на моя скъп Пап?, на град Ню Йорк, на сладката ми обедняла приятелка в Саут Бронкс и на Службата за имиграция и натурализация на САЩ.

Но това е и книга за прекалената любов. Книга за изиграната душа. Нека си го кажа от самото начало: измамиха ме. Използваха ме. Възползваха се от мен. Преценили са ме от пръв поглед. И моментално са усетили, че са попаднали на „своя“ човек. Ако изобщо „човек“ е подходящата за случая дума.

Не бих се учудил, ако това мое лековерие е наследствено. Имам предвид баба ми. Заклета сталинистка и предан дописник на „Ленинградская правда“, докато болестта на Алцхаймер не я лиши и от последните й останки на разум, именно тя беше авторът на прочутата алегория за планинския орел Сталин, спуснал се право в долината да сграбчи тримата империалисти язовци, олицетворяващи Великобритания, Америка и Франция, и разкъсал на парченца жалките им тела с кървавите нокти на генералисимуса. Имам бебешка снимка как лазя в скута на баба. И се лигавя по него. А и тя се лигави отгоре ми. Правена е през 1975 година и на нея и двамата изглеждаме абсолютно малоумни. Погледни сега на какво съм заприличал, бабо. Виж ми изпопадалите зъби и хлътналия долен корем; забележи какво ми направиха на сърцето – този разнебитен килограм тлъстини, провесен зад гръдната ми кост. Ако има някой разкъсан на парчета през ХХІ век, това съм аз – четвъртият язовец.

Пиша ви от Давидово – селце, населено изцяло с така наречените планински евреи, близо до северната граница на бившата съветска република Абсурдисвания. Ох, тези планински евреи. Както са се усамотили по хълмовете и са се посветили изцяло на своя клан и на Яхве, ми изглеждат направо праисторически, да не кажа: прабозайници, като кралските хаймозаври, един от онези готини миниатюрни динозаври, дето навремето са се влачили по земята.

Сега сме в началото на септември. Небето е равномерно синьо, а празнотата и безкрайността му ми напомнят, неизвестно защо, че се намираме върху кръгла планетка, която се прокрадва през ужасяващо празно пространство. Накацали по просторните тухлени къщи, сателитните чинии на селото са насочени към увенчаните с бели алпийски корони околни планини. Плах ветрец от края на лятото гали раните ми и дори шляещото се по улицата бездомно куче демонстрира задоволено, кротко поведение, сякаш още утре ще емигрира в Швейцария.

А около мен са селяните: съсухрени старци, мазни юноши, мощни местни бандити със съветски затворнически татуировки по пръстите (някогашни приятели на моя скъп Папа), та дори и обърканият едноок осемдесетгодишен равин, който в момента ми плаче на рамото и ми шепне на своя развален руски каква чест било за него да посрещне в селото си важен евреин като мен и как му идело да ме храни със спаначени блини и агнешко печено и да ми намери добра местна булка, която да ми скача отгоре и да се друса върху омекналия ми като плажна топка корем.

А аз съм си дълбоко светски настроен евреин, дето не намира утеха нито в национализма, нито в религията. Което не ми пречи да се чувствам добре сред тези странни издънки на народа ни. Планинските евреи ме глезят и кътат; гостоприемството им е затрогващо; спанакът им е сочен и поема чесъна с прясно битото масло.

А аз – аз копнея да летя.

Да се рея над земното кълбо.

И да кацна на ъгъла на 173-та улица и Вайс, където ме чака тя.

От кабинета си на Парк Авеню психоаналитикът ми д-р Левийн почти ме е разубедил относно способността да летя.

„Да си стоим приземени – обича да казва. – Да се придържаме към действително възможното.“ Мъдри думи, докторе, но имам чувството, че нещо май не ме дочуваш.Не си се представям да летя като грациозна птица или богат американски свръхгерой. На мен и летенето ми ще е като всичко друго мое – накъсано, на пресекулки; земното притегляне ще се мъчи постоянно да ме тръшне върху тясната черна лента на хоризонта, а там зъберите ще ми дерат циците и коремите, реки ще пълнят устата ми с мъшасала вода, пустини ще тъпчат джобовете ми с пясък и всяко издрапване нагоре ще заплашва да свърши с рязко падане в небитието. Точно това правя в момента, докторе. Отлитам от древния равин, впил нежно пръсти в яката на анцуга ми, и се нося над буйно разлистените зеленчуци и предварително опечените агнета на селото и над петнистозелените надвиснали скали на двете сблъскали се една в друга планински вериги, закрилящи праисторическите планински евреи от наежените заобикалящи ги мюсюлмани и християни, над сринатата до основи Чечения и надупченото от куршуми Сараево, над язовирите с електроцентрали и бездуховния свят, над Европа – кацналия навръх хълма разкошен полис с развят над бойниците му син многозвезден флаг, – над замръзналия мъртъв покой на Атлантика, чието най-огромно желание е да ме удави веднъж завинаги, и летя така, летя, летя и накрая право напред, право, право, та чак до върха на онзи продълговат остров…

Летя на север към жената на моите мечти. Но се придържам близо до земята, както ти ми препоръчваш, докторе. Взирам се да разпозная разните форми и населени места. Напъвам се да осмисля живота си. Ето, вече виждам онова пакистанско заведенийце на Чърч Стрийт, на което ометох всичките запаси, тъпчейки се с джинджифил и туршия от манго, люта леща и карфиол под аплодисментите на насъбралите се таксиметрови шофьори, които препредаваха новината за лакомията ми на своите роднини в Лахор. А сега прелитам над заформилото се на изток от Мадисън Скуеър Парк силуетче с високата цял километър реплика на камбанарията на венецианската „Сан Марко“ и позлатения връх на билдинга на застрахователната компания „Ню Йорк Лайф“ – каменни симфонии, модернистични вариации, които американците сякаш са издялали от големи колкото луната скали в някакви последни напъни към безбожно безсмъртие. В момента се нося над клиниката на Двайсет и четвърта улица, където една от „Социални грижи“ ми съобщи навремето, че ми е отрицателна пробата за ХИВ – вируса, който причинява СПИН, – с което ме принуди да се разрева виновно в тоалетната заради онези кльощави красиви младежи, чиито уплашени погледи бях отбивал в чакалнята. И вече се рея над гъстата зеленина на Сентрал Парк и съединявам по въздуха сенките на младите матрони, повели азиатските си кученца с размер на ситни мръвки към всеобщото изкупление на голямата мер?. Прехвърчам над мътната Харлемска река, минавам в бръснещ полет над запъхтения влак на надземната градска железница ИРТ и продължавам в източна посока с уморено, отпуснато тяло, молещо се за място за кацане.

А аз съм вече над Саут Бронкс, но не съм сигурен дали се нося, или се тръшвам с олимпийска скорост на пистата. Светът на приятелката ми ме поема в обятията си. Ясни са ми безмилостните тайни на Тремънт Авеню – където според грациозно насуканите графити, че „Бебо“ завинаги ще „обича Лара“, неоновата витрина на „Брейв Фрайд Чикън“ ме умолява да опитам мазновкусните й ухания, а фризьорският салон „Адонай“ заплашва унилите ми къдрици да щръкнат и да пламнат като оранжевата факла на Статуята на Свободата.

Пронизвам, сякаш съм дебел светлинен лъч, магазини „За един долар“, предлагащи тишъртки от осемдесетте години и фалшиви анцузи „Рокауеър“, кафявите туловища на жилищни кооперации, които предупреждават за провеждаща се „Операция чисти коридори“ и че „Неканените гости подлежат на арест“, минавам над главите на момчета, увили глави с отличителни за бандата им кърпи и мрежи за коси и перчещи се с чудовищните си мотори, над тригодишни доминиканки с бодита и обици с изкуствени диаманти и над преметен преден двор, където плачеща кафява Дева вечно гали броеницата на зачервената си шия.

На ъгъла на Сто седемдесет и трета улица и Вайс Авеню, на осeяното с разсипан зрънчо и червени бонбони от женско биле стълбище към входа на тухлената й кооперация, приятелката ми е захлупила голия си скут с учебници от Хънтър Колидж. Забивам право в разкошните й карамелизирани от лятото гърди, покрити и двете с прилепнала жълта тениска, която ме уведомява с изписан с груби главни букви надпис, че „Г“ е „като в гангста“. И докато я целувам където сваря, а потта от трансатлантическия ми полет я облива в личната ми формула от смесена с меласа сол, буквално изглупявам от любов към нея и от мъка по почти всичко останало. Мъка по моя скъп Папа, по истинския „гангста“ в живота ми. Мъка по Русия – моята далечна родина, и по Абсурдистан, където календарът така и ще си остане закован във втората седмица на септември 2001 г.

Това е книга за любовта. Но и книга за географията. Колкото и малко да са табелите в Саут Бронкс, накъдето и да погледна, все виждам стрелки, уведомяващи ме услужливо „Вие сте тук“.

А аз наистина съм тук.

Тук съм, до любимата жена. А градът се втурва да ме намери и да ме приюти.

Откъде у мен този късмет?

Понякога направо не мога да повярвам, че съм още жив.

Въпросната вечер срещу 15 юни 2001 г.

Казвам се Миша Борисович Вайнберг, 30-годишен,силно затлъстял, с хлътнали сини очички, изящен еврейскиклюн, достоен за най-изтъкнатата порода папагали,и с толкова тънки устни, че ти се ще да ги обършешс голото опако на ръката.

Голяма част от последните години прекарах в СанктПетербург, в Русия – но не по избор, нито по желание.Градът на царете бил, Северната Венеция бил, културнатастолица на Русия бил… Нищо подобно. През2001 година нашият Санкт Ленинсбург е заприличал нафантасмагоричен град от Третия свят с неокласическисгради, пропадащи в задръстените от лайна канали, и спотресающи селски колиби от гофрирана ламарина ишперплат, колонизирали широките проспекти с капиталистическатаим иконография (реклами за цигари, накоито играч на американски футбол хваща хамбургер сбейзболна ръкавица); но най-лошото е, че интелигентнотони, склонно към депресии гражданство, е билоподменено с нова раса мутанти, облечени най-старателнопо западен маниер: млади жени във впита по тялотоликра, с навирени дребни гърди, сочещи едновременноНю Йорк и Шанхай, а мъжете – във фалшивичерни дънки „Калвин Клайн“, провиснали на хлътналитеим задници.

Добрата новина за непоправим дебелак като мен –сто и петдесет кила при последното мерене, при товаи син на 1238-ия най-богат човек в Русия – е, че цялСанкт Ленинсбург се юрва да те обслужва: вдигнатитемостове се спускат още отдалече, а красивите дворцисе строяват по бреговете на каналите и навират едрогърдитеси фризове в очите ти. Благословен си с най-рядкото съкровище, което се среща по тази богата наполезни изкопаеми земя. Благословен си с респект.Вечерта на 15 юни през катастрофалната 2001 годинамоите приятели ми засвидетелстваха сериозен респектв ресторанта „Дом на руския рибар“ на Крестовски– един от обраслите с буйна растителност острови вделтата на река Нева. Тъкмо там, на Крестовски, ние,богатите, се правим, че живеем в постсъветска Швейцария– мъкнем се по идеално поддържаните велоалеи около нашите котиджи и таунхаусии пълнимдробовете си с пакети атмосфера, внесени сякаш отсамите Алпи.

А в „Дома на рибаря“ пинизът е, че сам си хващашрибата от изкуственото езерце, след което, за къмпетдесет щатски долара на кило, кухненският персоналти я опушва или ти я изпича на скара с дървенивъглища. Та през „въпросната вечер“, както впоследствиея нарекоха в милицията, се бяхме струпали намостика „Хвърляща хайвера си сьомга“, крещяхме поприслугата, наливахме се с гарафи калифорнийскиризлинг, а мобильниките ни „Нокия“ звъняха с оназисоциална припряност, която възниква, когато белитенощи преборват тъмата и розовото зарево на севернотослънце не оставя обитателите на съсипания ниград да заспят, та може единствено да се наливаш сприятелите до зори.

А пък и друго да ви кажа: в Русия, ако нямаш приятели,по-добре се удав?. След като цели десетилетияси слушал втръсналата ти родителска агитация и пропаганда(песнопения от рода на „Готови сме да умремза теб!“), измъкнал си се от престъпната хватка на рускотосемейство (молбите им „Не си отивай!“) и си билподложен на тъпата социализация, налагана от учителии заводски директори (заплахите „Ще приковем обрязанияти хуй на стената!“), накрая ти остава само наздравицатамежду двама пропаднали приятели в някоявонлива бирена лавка:

„Наздраве, Миша Борисович.“

„Наздраве, Димитрий Иванович.“

„За армията, авиацията и целия съветски флот – додъно!“

Самият аз съм скромна личност и държа на своятасамостоятелност и самотна тъга, така че имам многомалко приятели. Най-близкият ми приятел в Русия ебивш американец, когото наричам Альоша-Боб. Роденс името Робърт Липшиц в северния край на щатаНю Йорк, този плешив орел (на двайсет и пет годишнавъзраст вече нямаше и косъм на кубето си) отлетяпреди осем години за Санкт Ленинсбург, къдетоалкохолизмът и инерцията го превърнаха в преуспяващруски бизнесмен, прекръсти се на Альоша, станасобственик на „ЕксесХоливуд“ – невероятно доходенбизнес за внос и износ на дивидита – и се сдоби с любовтана Светлана, млада петербургска кифла. Освендето е плешив, Альоша-Боб има и сбръчкано лице,завършващо с червеникава заострена брадичка, воднистосиниочи, които ти се струва, че всеки моментще пуснат сълзи, и огромни месести джуки, промивани ежечасно с водка. Навремето някакъв скинар вметрото го беше нарекъл гнусный жид – „гаден чифутин“,– което според мен отговаря точно на всеобщотовъзприятие за него. Поне на мен ми заприлича натакъв, когато се запознахме преди тринайсет годинипо време на следването ни в Аксидентъл Колиджвамериканския Среден запад.

Двамата с Альоша-Боб си имаме интересно хоби, накоето се отдаваме при всяка възможност. Възприемамесе като „джентълмени любители на рапа“. А творбитени се разпростират от „старовремските джемове“ наАйс Кюб, Айс Тийи Пъблик Енеми до чувственитесъвременни ритми на гето тех – хибрид от Маями бейс,Чикаго гето и Детройт електроника. Модерният читателвероятно познава „Ас ‘н’ Титийс“ („Гъз и цици“)на Диджей Асолт– смятано за най-великото парче вжанра.

През въпросната вечер начало на екшъна поставих аз с детройтско текстче, което ме кефи през летнитевечери:

О, шит,

чакай се’а,

затваряй си устата,

че ще ти го навра.

А Альоша-Боб, по съдрани дънки „Хелмут Ланг“ игорнище от анцуг с надпис „Аксидентъл Колидж“, подерефрена:

Ти за ква се мислиш ма,

я го поеми

дълбоко навътре

и гъз завърти.

Мелодията ни се лее над четирите мостика на „Рускиярибар“ – „Нерест лосося“ („Хвърляща хайвера сисьомга“), „Русский осётр“ („Руска есетра“), „Капризнаяфорель“ („Капризна пъстърва“) и „Маленькаякорюшка“, – над цялото изкуствено езеро, каквото и даму викат там („Долар Лейк“ ли, „Еврогьол“ ли?), и надпаркинга с безплатни валета, където един от обслужващитеселяндури