"Срещи с животни" – новото предложение на "Колибри" - Академика

„Срещи с животни” излиза за първи път на български език, но читателите ще познаят и в тази книга същия забавен любител на всичко шаващо, което може да се обобщи като „фауна”. Този съвременен Ной е готов на всичко, за да опази от изчезване всяко живо същество. Даръл примира от умиление пред майчинските инстинкти на стоножката и с любов ще сподели занимателни факти и за лигавия плужек – той ги намира за еднакво очарователни и достойни за внимание. Писателят отново разказва за преживяното по време на пътуванията си по света, но в тази книга се е постарал да категоризира животните и да ги систематизира по свой си даръловски начин.

Джералд Даръл

Джералд Даръл е роден в Индия през 1925 г., но три години по-късно семейството му се премества да живее в Англия, а след още три се установява на Корфу. Именно на този благословен от природата остров младият Джералд разгръща дарбите си на естествоизпитател, превръща семейното жилище в зверилник и се посвещава изцяло на изучаването на местната фауна в частност и на всичко живо като цяло. През 1947 г. той финансира, организира и оглавява първата си експедиция в Африка с цел да събере животни за някои големи зоологически градини. Следват експедиции в дебрите на Парагвай, Аржентина, Сиера Леоне, Мексико, Мавриций и Мадагаскар. През 1962 г. лансира първата си телевизионна програма „Двама в джунглата“ за пътуването си в Нова Зеландия, Австралия и полуостров Малая. Успехът е зашеметяващ, така че следват общо 70 програми за телевизията, посветени на експедициите му по света. През 1959 г. основава и оглавява зоологическата градина на Джърси, а по-късно и Тръста за опазване на живата природа. За заслугите си към естествените науки е носител и на Ордена на Британската империя. Брат му Лорънс, един от големите съвременни английски писатели, го насърчава да започне и да описва своите преживелици и в резултат Джералд Даръл пише около 20 книги, които до една се радват на невиждан успех в цял двят. Писателят умира през 1995 г. и в некролога, поместен във в. „Таймс“, пише : „Той пръв събуди света за случващото се с околната ни среда, а неговите книги и телевизионни програми допринесоха за създаването на не едно ново поколение естествоизпитатели и природозащитници“.

Джералд Даръл – „Срещи с животни“

Винаги съм се изненадвал как по цял свят хоратане обръщат и капка внимание на заобикалящата гифауна. За тях и в тропическия лес, и в саваната, и впланините, сред които живеят, очевидно не съществува никакъв живот. Очите им виждат само някакъв стерилен пейзаж. Този факт ми беше натрапенза сетен път по време на последното ми посещениев Аржентина. В Буенос Айрес се запознах с единангличанин, който беше прекарал целия си живот втази страна, но не можа да се начуди къде сме тръгнали с жена ми да ловим животни в пампасите.

– Но там няма нищо, скъпи приятелю! – възкликна.

– Защо? – озадачих се, понеже ми се беше сторил интелигентен човек.

– Че то цялата пампа не е нищо друго освентрева и пак трева – заразмахва бойко той ръце в желанието си да ми покаже докъде стигала тревата. –Нищичко няма там, скъпи приятелю, абсолютнонищо, освен трева и тук-там по някоя крава.

Да, едно такова най-грубо описание на пампасите не е много далеч от истината, ако се нямапредвид фактът, че тази огромна равнина се състоине само от крави и гаучоси. Изправен насред пампасите, можеш да се въртиш бавно на триста и шейсетградуса и ще видиш единствено легнала хоризонтално като маса за билярд трева, стигаща чак до хоризонта и прекъсвана само тук-таме от купчини гигантски магарешки бодили, високи около два метраи приличащи на несравними с нищо сюрреалистични свещници. Изпънал се под парещото синьо небе,този пейзаж може наистина да ти се стори мъртъв,но под трептящия плащ на тревата и сред горичкитесухи, трошливи стъбла на магарешките тръни съществува един невероятно разнообразен живот. Иако тръгнеш на кон в най-голямата жега през тозитревист килим или си запробиваш път през гигантска гора от бодили, при което крехките стъбла пукати пращят под теб със силата на фойерверки, малконеща би видял, с изключение на птиците. На всекичетирийсет-петдесет метра ще срещнеш по някояподземна сова, изпъчила се като гвардеец на поствърху туфа трева до дупката си, да те приковава сневярващ смразяващ поглед, а щом се приближиш,подхваща нервен притеснен танц, след което полита безшумно над тревата.

Движението ти неминуемо попада в полезрението и бива незабавно докладвано от наблюдателите на пампасите – черно-белите маскираникалугерици, които щъкат скришом насам-натам,привеждат глави и не те изпускат от взора си, докатов един момент не се вдигнат на шарените си крилеи захванат да кръжат отгоре ти и да пищят тревожно „теро-теро-теро… теро… теро“, известявайки потози начин присъствието ти на всичко живо в радиус от няколко километра. Някъде там, далеч, другикалугерици подхващат пронизителния зов, докато ведин момент вече имаш чувството, че виковете имогласят цялата пампа. И няма живо същество, което да не е нащрек или да не проявява подозрителност. Пред теб два от привидно умрелите клони отскелета на мъртво дърво изведнъж разперват крилеи се издигат към парещото синьо небе – каракаричиманго с внушителни ръждиви и бели пера и дълги стройни крака. А онова нещо, което ти е заприличало на свръхголяма туфа изсушена от слънцетотрева, най-неочаквано се изправя на дългите си якинозе и се понася с огромни плавни крачки и изпънатврат, слаломира изящно между магарешките бодили, а ти едва сега си даваш сметка, че не е било туфатрева, а обикновено нанду, притаило се с надеждата, че ще го подминеш, без да го забележиш. Такаче разгласяването на присъствието ти от страна накалугериците си има и хубава страна: създава паника сред останалите обитатели на пампасите и гикара да се покажат.

От време на време стигаш до някоя лагуана –плитко езерце, заобиколено с тръстика и няколконедорасли дървета. И попадаш на дебелите му зелени жаби, които, когато са разтревожени, скачатвърху теб със зейнали уста и издават страховитикрясъци. А подир жабите през тревата се плъзгат тънки, дълги змии, украсени в сиво, чернои яркочервено, та приличат на вратовръзките нанякое английско частно училище. В шавара почти гарантирано ще намериш гнездо на качулатапаламедея – птица, наподобяваща огромна сивапуйка: рожбата клечи в леката вдлъбнатина върхуизпечената от слънцето земя, жълтее като лютиче, но не потрепва дори докато копитата на коняти я прекрачват; в това време родителите крачаттревожно насам-натам и тръбят уплашено, а между крясъците дават, но с по-тих глас, инструкциина отрочето.

Такава е пампата през деня. А вечерта, докатосе прибираш, яздейки, у дома, слънцето залязвасред пламнали цветни облаци, патици долитат дасе скупчат из лагуаните и при кацане разпращатвълнички из тихите води. Ятца розови лопатарки сеспускат на розови облаци да се хранят из плитчините сред преспите от черношиести лебеди.

Яздиш през бодилите и колкото по-тъмно става,толкова по-голяма е вероятността да срещнеш някой броненосец, превил се като странна механичнаиграчка, да се прокрадва в търсене на препитание;или пред теб ще се изправи скункс, блещукащ ярков черно и бяло на фона на падащия здрач, опъналвдървена опашка и потропващ нервно и предупредително с лапи.

Това бяха първите ми впечатления от пампасите, и то само за няколко дни. А приятелят ми, прекарал целия си живот в Аржентина, така и не бешеразбрал за съществуването на този малък птичи иживотински свят. За него пампасите си оставаха„нищо, освен трева и тук-там по някоя крава“. Направода го съжалиш.

ЧЕРНИЯТ БУШ

В много отношения Африка може да се нарече нещастен континент. Прякорът Ч ерния континент муизлиза през викторианската епоха и старата му слава си стои непокътната досега, независимо от това,че вече е осеян с модерни градове, железопътнилинии, застлани с чакъл пътища, коктейлни баровеи други неизбежни придатъци на цивилизацията.Веднъж създадена, била тя добра или лоша, славататрудно отмира, а по неизвестни причини най-трудно се губи лошата репутация.

С най-лоша слава от целия континент вероятно се ползва западното му крайбрежие, нареченоинтригуващо „гробницата на белия човек“. Редистории го описват – неправилно при това – катоширеща се непрестанна и непроходима джунгла. Ауспееш ли веднъж да пробиеш през преплетенителиани, през трънаците и шубраците (за всеобща изненада, в разказите непроходимата джунгла многочесто се оказва лесно пробиваема), установявашкак няма храст, който да не се люлее и да не потрепва от купищата диви същества, които само чакат дати се нахвърлят: леопарди със светнали очи, гневносъскащи змии и речни крокодили, впрегнали всичките си нерви да приличат по-убедително на дънер,отколкото самите дънери. Преодолееш ли някакси всички тези опасности, неминуемо налиташ нанякое диво местно племе, настроило се да нанесесмъртоносен удар по нещастния пътешественик.

Тези местни люде са по правило от два вида – канибали и не-канибали: канибалите са неизменновъоръжени с копия, а не-канибалите – със стрели,от които капе смъртоносна отрова, каквато наукатаобикновено не познава.

Не че човек може да има нещо против творческотовъображение, стига то да е лесно разпознаваемо като такова. За жалост, западният африканскибряг е дотолкова набеден,че и при най-малкия опитда се противопоставиш на общоприетите представи, веднага ти лепват етикета на лъжец, чийто кракникога не е стъпвал там. И ми става много мъчно,като си помисля колко онеправдана е тази част отсвета, където природата е толкова чудата, пищнаи красива, макар да си давам прекрасно сметка, чесъм само един ридаещ тъжно насред пустошта глас.

В хода на моята дейност съм имал възможността да наблюдавам по един или друг начин многотропически лесове, тъй като на човек, който си изкарва прехраната с лов на живи диви животни, мусе налага неизбежно да навлиза да ги търси в таканаречената непроходима джунгла. Те, за съжаление,не щат да идват сами. Стигнал съм до извода, чесредностатистическият тропически лес всъщностстрада от невероятната липса на диви екземпляри:че може цял ден да се скиташ, без да видиш нищопо-вълнуващо от някоя и друга птица или пеперуда.Не че няма животни – има ги, и то в изобилие, ноте най-разумно те отбягват, така че, ако искаш да гивидиш или заловиш, трябва да знаеш къде точно даги търсиш. Спомням си как веднъж, след шестмесечен лов в горите на Камерун, показах събраните отмен стотина и петдесет различни бозайници, птиции влечуги на един джентълмен, който от двайсет ипет години живееше в този район, и той остана поразен от факта, че такова многообразие е съществувало едва ли не пред прага на дома му, в гората,която той е смятал за безинтересна и почти лишенаот живот.

Жителите на Западна Африка, които използватизвестния като „пиджин“ диалект на английския,наричат гората „буш“. При това правят разликамежду два вида буш: единият е районът около селото, съответно градчето, който е добре познат наловците и на места прелива в обработваеми ниви.Там животните се плашат и е трудно да ги видиш.Другият вид е черният буш, отдалечен с километриот най-близките села и посещаван само понякога отнякой и друг ловец; именно тук, стига да си търпелив и тих, можеш да видиш дивите животни.

Животните обаче не можеш да ги уловиш, акопросто разхвърляш капани из гората; колкото и случайни да ти се сторят от пръв поглед техните движения, скоро установяваш, че в мнозинството си теимат строго установени навици и в продължение нацели години се движат по едни и същи пътеки, явявайки се на едни и същи територии в определенипериоди, когато там се намира достатъчно храна, апосле, щом тя свърши, изчезват нанякъде, и винагипият вода на едни и същи места. Някои дори си иматспециални тоалетни, често отдалечени на известноразстояние от леговищата, в които прекарват по-голямата част от живота си. Случвало се е да поставякапан в гората и нищо да не се хване, а като го преместя само на три метра вляво или вдясно – веднага да уловя нещо, понеже съм налучкал пътя, койтодаденоживотно използва редовно. Така че преди дазаложиш капаните, трябва най-търпеливо и внимателно да изучиш околността и да установиш кои санай-често използваните маршрути по върхарите надърветата или по горския терен; къде са започналида зреят дивите плодове и в кои дупки прекарватденя нощните животни. Докато бях в Западна Африка, прекарах сума ти време в наблюдения – да установя привичките на горските обитатели, че да мие по-лесно да ги уловя и опазя.

Един такъв район изучавах в продължение наоколо три седмици. В горите на Камерун понякогасе срещат места, където почвеният слой е прекаленотънък, за да може да издържи корените на гигантските дървета, на чието място в такива случаи са сенастанили нискорастящи шубраци, храсти и дългитреви, намиращи достатъчно препитание в тънкияслой пръст върху някоя сива скала. И доста бързоустанових, че краищата на една от тези естествениливади, която се намираше на около пет километраот бивака ми, са идеално място за наблюдаване навсякакви диви животинки, тъй като поляната сесъстоеше всъщност от три ясно отчетливи растителни зони: първо – самата трева, на площ околоосем хектара, почти напълно избелена от прежурящото слънце; около нея – тясна ивица шубраци ихрасти, оплетени нагъсто с паразитни пълзящи растения и окичени с ярките цветя на поветицовиднотофасулче; и едва след тази зона с ниска растителностзапочваше истинската гора с огромни петдесетметровистволове – масивни колони, които подпирахабезкрайния покрив от зелени листа. При което, акочовек си подбере внимателно мястото, може да наблюдаваедновременно по един малък сектор и оттрите вида растителност.

Напусках лагера много рано сутрин; но дори ив този ранен час слънцето вече припичаше жестоко. Излизах от разчистената лагерна площадка и семушвах в хладния лес и зелената му сумрачна светлина, която успяваше да пробие през гъстия листак над главата ми. Пристъпвах внимателно междугигантските стволове по горския под, така плътнопокрит от пласт подир пласт опадали листа, че пружинираше меко и леко под краката ми като някакъвперсийски килим. Единственият шум, който се чуваше, беше непрестанното стържене на милионитецикади, впили се в кората на дърветата, от коетовъздухът буквално трепереше; но щом се приближех, тези красиви зелено-сребристи насекоми сепонасяха из гората като миниатюрни самолетчетана блещукащите си прозрачни крилца. От време навреме дочувах и жалното „ууиии“ на малка птичка,която така и не успях да идентифицирам, но коятовинаги ми правеше компания, докато скитах из гората, и ми задаваше въпроси със своя мек ромонещгласец.

На места над главата ми се появяваше голямапролука в листния покрив – от някой прояден от насекомите и влагата клон, паднал с трясък от няколкодесетки метра височина и оставил дупка в горскиянавес, през който златните слънчеви лъчи сега пробиваха до земята. И в тези петна от ярка слънчевасветлина се виждаха ясно насъбралите се пеперуди:едри екземпляри с продълговати, тесни оранжевочервени криле, блещукащи на тъмния горски фонкато десетки пламъчета от свещи; малки, нежни,приличащи на снежинки създания, които се надигаха като облаци изпод нозете ми, после бавно, с пируети кацаха пак върху тъмните плесенясали листа.Докато по някое време стигнех до брега на поточето, промушващо се шепнешком през огладенитеот водата канари, всяка една украсена с калпаче отзелен мъх и ситни растения. Поточето прекосявашелеса, след нея – и ивицата с ниската растителности навлизаше в ливадата. Но на самия ръб на горататеренът ставаше полегат, та водата образуваше няколко миниатюрни водопадчета, всяко едно украсено с туфи диви бегонии с блестящи восъчно жълтицветчета. Тук, на края на гората, силните дъждовебяха успели да отмият постепенно почвата изподмасивните корени на едно от гигантските дървета ито беше рухнало така, че сега половината му бешевсе още в леса, а другата половина лежеше в ливадата – огромен кух ствол, бавно гниеща черупка,обрасла нагъсто с поветицовидно фасулче и мъх, –а по белещата му се кора маршируваха батальониот отровни гъбки. Тук беше моето скривалище: почаст от ствола кората беше опадала, разкривайкикухата му наподобяваща на кану вътрешност, където можех да се притая, скрит зад ниската растителност. След като се убедях, че корубата няма за момента други обитатели, скривах се в нея и започвахда чакам.

През първия час обикновено не се забелязва нищо, освен цвърченето на цикадите, по някойвисок крясък на жаба дървесница откъм брега напоточето и от време на време по някоя случайнапеперуда. Но след известно време гората вече те епогълнала, забравила е за присъствието ти, та аконе шавъркаш, след този час вече си възприет каточаст – макар и доста непохватна на вид – от целияпейзаж.

По правило най-напред се появяват гигантските бананояди, които се хранят с дивите смокинипо края на поляната. Тези огромни птици с дълги, провиснали като на свраки опашки, още на километър от леса започват да предупреждават за пристигането си с поредица мощни, звънливи и радостникрясъци: „каруу, куу, куу, куу“. Долитат устремно ис чести пикирания откъм гората, кацат по смокиновите дървета, започват да си подвикват щастливо ида подмятат дългите си опашки, от което златистозелените им пера присвяткват с всички цветове надъгата. Притичват по клоните по един съвсем нехарактерен за птица начин, скачат от един на другс големи кенгурски скокове, късат дивите смокинии лакомо ги поглъщат. След тях на угощението сеявяват цяло стадо гвенони мона с ръждивочервена козина, сиви крачка и с по две яркобели петна,подобни на два гигантски отпечатъка от пръсти, отдвете страни на основата на опашките им. Приближаването на тези маймуни може да се сравни единствено с внезапен вой на вятъра през листата надърветата, но ако човек се вслуша внимателно,щеотдели от фона особения звук „ууп-ууп“, следван отсилно и донякъде пиянско свирене, сякаш десеткипраисторически таксита са попаднали в улично задръстване.Този звук оповестява появата на птицитеносорози, които следват неотлъчно маймунскитестада и се хранят не само с намерените от маймуните плодове, но и с гущерите, жабите дървесниции насекомите, които те подплашват, докато се прехвърлят по върхарите на дърветата.