"Колибри" представят новата си книга – "Втори шанс" - Академика

На 4 август 2014 излиза от печат роман на Марк Леви, най-четения съвременен френски писател, превеждан с успех в цял свят.

„Втори шанс“ (превод: Галина Меламед, стр. 304, цена: 16 лв.) е шеметна надпревара с времето, изобилстваща от забавни и сърцераздирателни обрати. Андрю Стилман е репортер в „Ню Йорк Таймс“ и току-що се е оженил за ученическата си любов, същевременно прави проучвания за един тъмен период от историята на Аржентина. На 9 юли 2012 г., докато тича покрай река Хъдсън, някой го пробожда в гърба и той се свлича в локва кръв. Интересното е, че идва на себе си два месеца по-рано, преди сватбата му да е факт. Съдбата му дава неочакван втори шанс и Андрю трябва да вземе решение – да повтори живота си или да избере нов път.

Марк Левие роден във Франция през 1961 г. Упражнява различни занаяти, работи към Червения кръст, известно време се занимава с компютърен дизайн и архитектура. През 1998 г. се появява дебютният му роман – „Ами ако това беше истина“ и светкавично се превръща всупербестселър, а правата за екранизацията купува самият Стивън Спилбърг. Романтичната комедия носиимето „Истина ли е?“, ключовите роли са поверени на Рийз Уидърспун и Марк Ръфало. Леви твърди, че е написал първия си роман за мъжа, в който ще се превърне един ден неговият син.

Следват книги като „Къде си“, „Седем дни за цяла вечност“, „Следващият път“, „Да Ви видя отново“ и „Децата на свободата“, преводи на 48 езика и близо 30 милиона продадени екземпляра. Историите на Марк Леви са увлекателни и непредвидими – той печели публиката с чувство за хумор и ирония, с непреднамерения си стил и умението да разказва интригуващо за изпитанията на човешкия характер в сложни ситуации.

Марк Леви – „Втори шанс“

Да се слее с тълпата, да разиграе необичайната драма така, че никой нищо да не разбере и нищо да не сиспомни.

Екип за джогинг, най подходящото облекло, за дане те забележат. Край Ривър Парк в 7 часа сутринтавсички тичат. В град, където времето е размерено доминутата, а нервите са подложени на тежки изпитания, хората тичат; тичат, за да поддържат тялото си, дапремахнат следите от невъздържаността на отминалата вечер и да се предпазят от стреса на идващия ден.

Пейка;да постави крак на седалката, за да завържевръзката, очаквайки приближаването на целта. Смъкнатата на челото качулка ограничава зрителнотопола, но скрива лицето. Да се възползва от момента,за да си поеме дъх и да успокои треперенето на ръката. Потта няма значение, тя не привлича вниманието,не издава нищо, тук всички се потят.

Когато той се появи, да го остави да отмине, да изчака малко, преди да възобнови бавното тичане. Да седържи на подходящо разстояние до настъпването наудобния момент.

Сцената беше репетирана седем пъти. Всяка сутринв продължение на една седмица, в един и същичас. Всеки път изкушението да действа беше все по-неудържимо. Но успехът зависи от добрата подготовка. Няма право да греши.

Ето го, слиза по Чарлс Стрийт, верен на навикаси. Изчаква червената светлина на светофара, за дапрекоси първите четири ленти на Уест Сайд Хайуей.Автомобилите се носят към северната част на града,хората отиват по работните си места.

Той е стигнал до разделителната ивица. Светещото човече на светофара вече мига. В посока наТрайбека и Файненшъл Дистрикт автомобилите седвижат плътно един зад друг, но той все пак решавада премине. Както винаги, отговаря на клаксоните,вдигайки юмрук с насочен към небето среден пръст,свива наляво и поема по пешеходната алея покрайрека Хъдсън.

Ще премине през своите двайсет карета от къщисред други тичащи, с удоволствие ще остави зад себеси онези, които не са във форма, и ще наругае изпреварилите го. Нямат никаква заслуга, просто са с десет илидвадесет години по-млади. Когато беше на осемнайсет,никой не посещаваше тази част на града и той бешесред първите, които идваха да тичат на това място.Плаващите докове, от които вече нямаше почти никакви следи, навремето воняха на риба и ръжда. Мирис накръв. Колко се е променил градът му за двайсет години:станал е по-млад и по-красив; по неговото собственолице обаче годините са започнали да оставят следи.

От другата страна на реката светлините на Хоубоукънгаснат на утринната светлина, последвани и оттези на Джърси Сити.

Само да не го изгуби от поглед; когато стигне накръстовището на Гринуич Стрийт, ще остави пешеходния път. Трябва да действа преди това. Тази сутринтой няма да стигне до кафенето „Старбъкс“, където има навик да пие мокачино.

При прехода на кей № 4 сянката, която го следва,без той да я забележи, ще го настигне.

Още едно каре от къщи. Да ускори тичането, да сесмеси с групата, която винаги се оформя на това място, защото алеята се стеснява и по-бавните пречат напо-бързите. Дългият шиш се плъзва под ръкава, решителната ръка я задържа здраво.

Да удари между горната част на кръста и последното ребро. Забиване, изваждане и повторно забиванепо-навътре, за да прободе бъбрека и стигне до коремната артерия. Като излезе навън, шишът ще оставислед себе си непоправими разкъсвания, докато някойразбере какво става и дойде „Бърза помощ“, докато гозаведат в болницата и в операционната… Не е леснода се стигне до болницата дори ако пуснат сирената внай-лошия сутрешен час, когато трафикът е толкованаситен, че шофьорът на линейката може само да оплаква безпомощността си.

Преди две години може би щеше да има малък шансда се отърве. Откакто затвориха болницата „СейнтВинсънт“, за да се подмажат на строителните предприемачи, най-близкият спешен център се намира на изток,в противоположната посока на Ривър Парк. Кръвотечението ще бъде обилно, той ще загуби кръвта си.

Няма да се мъчи, не много. Ще му е студено, всепо-студено. Ще зъзне, постепенно ще престане да усеща крайниците си, ще трака със зъби така, че няма даможе да говори, пък и какво би могъл да каже? Че еусетил силно пробождане в гърба? Голяма работа!

Какво заключение може да направи полицията?

Съвършените престъпления съществуват, и най-добрите полицаи ще потвърдят в края на кариерата си,че влачат след себе си като бреме на съвестта си купнерешени случаи.

Ето го, че стигна подходящата височина. Жестътбеше упражняван многократно върху чувал с пясък,но впечатлението е съвсем друго, когато шишът се забива в човешка плът. Важното е да не попадне на кост.

Ако срещне прешлен, работата е провалена. Шишъттрябва да се забие и веднага да се прибере в ръкава.

След това трябва да продължи да тича със същатаскорост, да не се поддава на желанието да се обърне,важното е да останеш анонимен и невидим сред останалите тичащи.

Толкова часове подготовка за няколко секундидействие.

Ще му трябва повече време, за да умре, може бичетвърт час, но тази сутрин около 7.30 той ще умре.

Андрю Стилман е журналист в „Ню Йорк Таймс“.Постъпил на двайсет и три години като репортер, тойизкачи стъпалата в службата едно по едно. Младежката му мечта беше да получи журналистическа картаот един от най-прочутите всекидневници в света. Всяка сутрин, преди да прекрачи двойната врата на ОсмоАвеню № 860, Андрю с удоволствие вдига глава.Поглежданадписа на фасадата и си казва, че офисътму се намира тук, в свещения храм на пресата, къдетохиляди драскачи мечтаят да влязат поне веднъж, за даразгледат помещенията.

След като прекара четири години в отдела за документация, Андрю беше назначен за заместник-редактор в секцията за некролози на отдел „Вести от деня“.Жената, която беше заемала тази длъжност преди него,беше попаднала под колелата на автобус на излизанеот работа и се озова във вестникарските колони, коитособственоръчно пишеше. Бързала да се прибере вкъщи, за да посрещане доставчика, който трябвало да й връчи фино бельо, поръчано по интернет. На какво секрепи животът, а?

Последваха още пет години, през които Андрю Стилман работеше старателно в пълна анонимност. Некролозите никога не се подписват, покойникът единственима право на почести. Пет години пишеше за мъже ижени, които вече са само добри или лоши спомени. Хиляда осемстотин двайсет и пет дни и около шест хилядичаши със сухо мартини, изпивани всяка вечер между19.30 и 20.15 в бар „Мариот“ на 40-та улица.

Във всяка чаша имаше по три маслини и при всякакостилка, изплюта в препълнения с фасове пепелник,Андрю прогонваше от паметта си хрониката на единугаснал живот, чието сбито протичане беше написалсъщия ден. Може би това съществуване сред мъртъвциго беше принудило да наблегне малко повече напиенето. За четири години „некролози“ барманът в„Мариот“ трябваше да сервира шест пъти, за да утолижаждата на верния си клиент. Андрю често пристигаше в офиса си със сивкаво лице, натежали клепачи,накриво закопчана яка и смачкано сако, но комплектът„костюм, вратовръзка, колосана риза“ не беше задължителен в редакционните зали на неговия вестник, аоще по-малко в кабинета, където работеше.

Дали заради елегантното му и точно перо, иликато следствие от особено горещото лято, но неговите колонки скоро се разпростряха на две страници.По време на подготовката на тримесечните резултати един анализатор от финансовия отдел, побърканна тема статистика, забеляза, че приходите от всекипокойник нарастват неимоверно. Опечалените семейства плащаха все повече и повече редове, за дапокажат колко голяма е скръбта им. Когато са добри,цифрите много бързо се разнасят из големите предприятия. На директорския съвет, състоял се в началото на есента, обсъдиха резултатите и решиха давъзнаградят вече признатия автор. Андрю Стилманбеше назначен за директор на същия отдел „Вестиот деня“, но този път в секцията за бракосъчетания,чиито приходи бяха плачевни.

Андрю винаги беше пълен с идеи и изостави за известно време бара, където беше свикнал да ходи, за дасе помотае из луксозните заведения, посещавани отразличните хомосексуални общности в града. Завързвайки нови и нови контакти между сухите мартинита,които престана да брои, той раздаде на маса хора визитката си, обяснявайки на всички, че рубриката, за коятоотговаря, с удоволствие ще публикува всички обяви забракосъчетания, включително и тези, които останалитевестници отказват да поместят. Хомосексуалният бракоще не беше легализиран в щата Ню Йорк, но пресатабеше свободна да споменава всяка размяна на брачниобети, доброволно направени в частен кръг; в крайнасметка само намерението имаше значение.

За три месеца вестите от деня запълниха четиристраници в неделното издание и заплатата на АндрюСтилман бе значително повишена.

Тогава реши да намали консумацията на алкохол, ноне заради черния си дроб, а защото току-що си беше купил „Датсун 240Z“, модел, за който мечтаеше от дете.Полицията беше неумолима за процентното съдържание на алкохол в кръвта при шофиране. Да пие или дашофира… Андрю, лудо влюбен в една кола, безупречно реставрирана в авторемонтната работилница на най-добрия му приятел, който имаше гараж за колекционерски автомобили, беше направил избора си. И макарда посещаваше отново бар „Мариот“, никога не пиешеповече от две чаши на вечер, освен в четвъртък.

И именно в четвъртък преди няколко години на излизане от бар „Мариот“ Андрю се озова лице в лицес Валери Рамзи. Тя беше пийнала като него самия иседеше на тротоара, обхваната от неудържим лудешкисмях, след като се беше спънала в кутия с вестници.

Андрю веднага беше познал Валери не по чертитена лицето – тя по нищо не приличаше на онази, която познаваше преди двайсет години, – а по смеха й.Незабравим смях, при който гърдите й потрепваха. Аименно гърдите на Валери неизменно присъстваха втийнейджърските години на Андрю.

Бяха се запознали в колежа. Валери, изхвърленаот отбора на мажоретките, облечени със сексапилниекипи с цветовете на местния футболен отбор, зарадиглупава разправия в съблекалнята с някакво нафуканомомиче, се беше включила във футболната агитка. Андрю, който имаше атрофия на коленните стави, коитооперира години по-късно заради едно момиче, страстна любителка на танците, беше освободен от всякакваспортна дейност. И той, понеже нямаше какво да прави, участваше в агитката.

Беше флиртувал с нея, докато завършиха. Без истински секс, но с достатъчно пускане на ръка и езикпо чиновете в училището на копнежа, като напълно себеше възползвал от щедрите форми на Валери.

Все пак на нея дължеше първия си оргазъм, получен от чужда ръка. Една вечер след мач, когато дветегълъбчета, скрити в съблекалните, бяха гукали повече от обичайното, Валери най-сетне се съгласи да сипъхне ръката в дънките на Андрю. Няколко секундиглавозамайване, последвано от смеха на Валери, който разтресе гърдите й и удължи мимолетното удоволствие. Първият път никога не се забравя.

– Валери? – беше се учудил Андрю.

– Бен? – беше отвърнала Валери, също толкова изненадана.

В колежа всички го наричаха Бен, не можеше даси спомни защо; от двайсет години никой не му бешеказвал така.

За да оправдае жалкото си състояние, Валери заговори за някаква сбирка с приятелки, каквато небила прекарвала от студентските си години. Андрю,който също не беше особено трезвен, спомена за повишение, без да уточни, че то бе станало преди двегодини.Но нали няма срок за отпразнуването на добритеновини?

– Какво правиш в Ню Йорк? – попита Андрю.

– Тук живея – отговори Валери, докато Андрю й помагаше да стане.

– Откога?

– От известно време, не ме питай колко, не мога даброя. Какво стана с тебе?

– Станах това, което винаги съм искал, а ти?

– Двайсет години живот е дълга история, знаешли – отговори Валери, изтупвайки полата си.

– Девет реда – въздъхна Андрю.

– Какви девет реда?

– Ако ми разкажеш твоите двайсет години живот,мога да ги вместя в девет реда.

– Не вярвам.

– Хайде на бас!

– На какво да се обзаложим?

– На една вечеря.

– Има друг мъж в живота ми, Андрю – отговориведнага Валери.

– Не ти предлагам нощ в хотел. Само супа с кнедлипри „Джо’с Шанхай“… Още ли си падаш по кнедлите?

– Още.

– Кажи на твоя човек, че си ми стара приятелка.

– Първо трябва да успееш да разкажеш двайсеттегодини от живота ми в девет реда.

Валери погледна Андрю с онази полуусмивка, която използваше, когато още го наричаха Бен, преди даму предложи да се срещнат в навеса зад сградата сучилищните лаборатории.Беше все същата.

– Добре, последна чаша и ще ти разкажа живота си.

– Не в този бар, много е шумно.

– Бен, ако имаш намерение да ме заведеш в апартамента си тази вечер, няма да стане.

– Валери, дори не съм си го помислил, но в нашетосъстояние не е лошо да хапнем, иначе, боя се, напразно сме се хванали на бас.

Прав беше. Макар и здраво стъпила на мръсниятротоар на Четирийсета улица, след като Андрю й беше помогнал да стане, Валери имаше чувството, чесе полюлява на палубата на кораб. Мисълта да хапненещо й беше приятна. Андрю спря такси и каза на шофьора адреса на едно нощно бистро в квартала Сохо, което често посещаваше. След четвърт час Валеривече седеше срещу него.

Получила стипендия от университета в Индианаполис. От всички вузове, където кандидатствала, тойпърви приел кандидатурата й. Средният запад никогане я е привличал, но нямала възможност да чака по-престижно предложение; без парична помощ за обучение можела да стане само сервитьорка в някой барв Покипси – градчето, разположено на север в щатаНю Йорк, където и двамата бяха отраснали.

След осем години, с диплома на ветеринарен лекар в джоба, Валери напуснала Индиана и като многоамбициозни момичета дошла да се установи в Манхатън.

– И си учила толкова години за ветеринар в Индиана, за да дойдеш в Ню Йорк?

– А защо не?

– И мечтата ти беше да бъркаш в ануса на пуделите?

– Много си тъп, Андрю.

– Не искам да те обиждам, но съгласи се, че Манхатън не е най-екзотичното място откъм животни. Катоизключим кучетата на лелките от Горен Йист Сайд,каква е клиентелата ти?

– В град, където живеят два милиона души без семейства, не можеш да си представиш какво значениеимат домашните любимци.

– Разбрах, лекуваш и хамстери, котараци и червенирибки.

– Аз съм щатен ветеринар в Конната полиция.Грижа се за конете им, а и за кучетата от Специалната бригада, сред които няма нито един пудел. Самолабрадори, които издирват трупове, няколко немскиовчарки, очакващи пенсия, специално обучени ретривъри, които откриват наркотици, и бигли за взривните вещества.

Андрю вдигна първо едната, после другата си вежда. Беше усвоил този номер, докато учеше журналистика. Той смущаваше винаги събеседника. Когаторазпитваше някого и се съмняваше в искреността надумите му, започваше играта с веждите, преценявашепо реакцията на „клиента“ дали го лъже, или не. Нолицето на Валери си остана безучастно?

– Очевидно – смая се той – не очаквах такова нещо.Но ти в полицията ли си, или си просто ветеринар?Тоест имаш ли полицейска карта и оръжие?

Валери го погледна втренчено и прихна.

– Виждам, че много си възмъжал от последния път,когато те видях, Бен.

– Будалкаш ли ме?

– Не, но физиономията, която направи, ми напомнимуцуните ти като ученик.

– Не ме учудва, че си станала ветеринар – продължи Андрю. – Винаги си обичала животните. Еднавечер ме извика от къщи и ме задължи да скоча презстената, за да дойда при теб; помислих, че внезапноси ме пожелала, но нищо подобно. Накара ме да носянякакво старо смрадливо куче със счупена лапа, коетобеше прибрала край пътя на връщане от училище. Разбудихме ветеринаря посред нощ.

– Нима помниш тази история, Андрю Стилман?

– Помня всичките ни истории, Валери. А сега ще микажеш какво се случи между следобеда, когато напразно те чаках пред киното в Покипси, и днешната вечер?