Иван Кристоф: Работи умно, а не трудно!

Иван Кристоф е започнал обучението си в университета в Торонто, специалност IT комуникации. Специализира Масови комуникации и ПР в НБУ. През 2001г. е обявен за герой на Торонто . В момента той управлява 3 компании, занимаващи се с решаване на проблеми на труднодостъпни места и е консултант в сферата на въздушно-въжените операции. В България се занимава предимно с филантропска дейност.
– Как започна да се занимаваш с екстремни дейности и спортове?
– Още от малък обичах да вися по високите тополи в двора си на бул. „Бр. Бъкстон” в София. Майка ми винаги знаеше къде да ме намери… или ще се катеря по дърветата на градината, или ще си вися на покрива на къщата, за да наблюдавам от високо как децата-връстници си играят с играчки. Това усещане като дете да гледам света под краката си и да мечтая да бъда на покрива на по-висока сграда и да наблюдавам градски пейзаж от птичи поглед продължи да се развива в мен, дори когато прекарвах времето си на вилата ни в гр. Велинград. Тя е точно до гората, на самия път. Обичах да ходя в планината и да се катеря без въже по скалите. Но и в къщи не скучаех. От малък обичах да се катеря по долния етаж на вилата, чиято фасада е изработена от изсечени камъни. На втория етаж има продълговат балкон, който огражда трите стени на вилата. Именно под перваза му обичах да вися, катерейки се по процепите между камъните. Така в мен се съчетава любовта и виждането на една сграда като място за разтоварване по вертикала й.

Именно затова, сега, когато строя нова вила, я правя с камъни по вертикала на вътрешната ъглова стена, за да може и сина ми, когато порасне да има същите условия, каквито и аз съм имал. Но и го правя от сантименталност.

Когато се записах да се катеря в алпийски клуб, разбрах, че има нещо ненормално в алпинистите и цялото алпийско движение в България. Имаше един треньор, който обучаваше да се носят каски и безопасна екипировка, въжета и клинове за осигуряване…. Катерачите ходеха като жени на пазар – с много екипировка и по свръзка вързани с едно въже като децата и се осигуряваха… Откачена работа. За мен истинският начин бе екстремното катерене – без въже. Затова ми се налагаше и тайно да катеря соло – без въже по скалите на Лакатник и на най-големите отвеси у нас – на Вратцата.

– Кое е най-опасното и страшно нещо, което си правил?
– Работата на най-високата кула в света през 2003г., когато станах първият човек в света, работил на над 500м височинна дейност с алпийски способи. Поради съображения за сигурност и високия статут на Кулата, тази дейност е извършена при пълна дискретност и пазено в тайна през последните няколко години:
10th Anniversary of the first super high rise rope access on the tallest building in the world

– Каква структура липсва на България според теб, за да се справя с бедствията успешно?
– Една от инициативите по която работя сега е проекта S.O.S. и той да е отворен за всички, за да ги стимулира в истинския смисъл на доброволческото спасяване

–Какви са разликите между канадските и българските спасителни служби?
– Първо, в основата, е че в България, човешкият живот, здравето и безопасността не се ценят като приоритети. После, това са два съвсем различни свята и системи, както и начин на реакция. В градски условия, например, до третата минута трябва да се отзове Бърза помощ, Полиция или Пожарна команда. Техниката и всичко останало… Един актуален начин на съпоставка е трагедията, която стана с пропадналия асансьор в София, който уби жена и осакати друга. Има разлика в манталитета, ниските стандарти за сигурност и малката глоба за отнет човешки живот по невнимание – 500лв при фатален случай. В Канада се говори за затвор и милиони долари в глоби и обезщетения…

Затова на кулата CN Tower, на върха на която реших нерешените проблеми, въжетата на асансьорите са били 7 (седем) пъти по-издържливи от стандартите.

– Води ли до пристрастяване адреналинът?
– Определено да. Там има и друг хормон допаминът, който отговаря за пристрастяването и зависимостите

– Има ли нещо, от което те е страх?
– В момента само да не доживея да отгледам децата си

– По какви проекти работиш сега?
– Скоро ми предстои изложба в Дубай, както и новия проект за Тренировъчна база на Института за ВертикАлни операции и обучеНие (ИВАН)

– Сам ли ги финансираш или получаваш подкрепа?
– Сам си финансирам проектите и идеите.

– Планираш ли да се връщаш в Канада или оставаш тук?
– По всяко време, когато искам ходя там, но в Канада вече няма ниши, особено в моята сфера. На върхът на кариерата си, когато постигнах всичко, което съм мечтал в професионално развитие и постижения, точно в момента, когато ми се роди първото дете и го държах в ръцете си, реших твърдо, че сега е момента да се пренасоча в творческата дейност и да оставя зад гърба си черната и екстремно – рискова работа. Светът е много по-интересен в новата дестинация – Дубай – там, където авангардните и футуристичните идеи се ценят… Там, където имам невероятни партньори и отидох с опита си. Там има неограничени възможности, които в Канада, въпреки, че е страхотна страна и я обичам като втора родина, няма как да се реализират.

Но пък България си остава тръпката ми и затова си изграждам два нови творчески центрове, като в единия живея и творя (на офиса на втория етаж, с панорамна гледка към Витоша и открито джакузи на покрива с 360 градуса гледка към три планини), а в другия (на 50 км от София) творя, докато се разтоварвам, наблщдавайки Витоша, Рила и Стара планина. Оттам си комуникирам с цял свят и ходя в Дубай, само когато не е супер жега – през лятото.

– Твоят девиз?
– Работи умно, а не трудно.

Въпросите зададе: Сузана Теофилова

Снимка: Личен архив