Вл. Атанасов: Рамката на образованието е тясна, а изискванията - остарели - Академика

Владимир Атанасов е роден на 21.09.1955 г. в София. Завършва българска филология в СУ „Св. Кл. Охридски“. В Катедрата по методика към Факултета по славянски филологии на СУ преподава от 1986 г. През 2000 г. получава научно-образователната степен „доктор“, а от 2002 г. е хабилитиран доцент. Води лекционни курсове по методика на литературното образование и курс по „Образование и мултикултурализъм“. Автор на „Символни полета в българската литература“ (1995), „Теми и прочити на българската литература“ (1999) и „Как да пишем съчинение“ (1999), „Техники на писането“ (2000) и много други. Член на Сдружението на българските писатели (от 1991). Има над 70 публикации в специализирания печат. Владее немски, английски , руски, френски, словенски. В периода 2001-2003 е министър на образованието и науката, а от 2004 до 2008 – посланик в Р Словения.

– Напоследък има тенденция за спад в нивото на висшето образование у нас. Какво е мнението Ви по този въпрос – смятате ли, че това е реална преценка?

– За съжаление. Но причините са много и отдавнашни: недалновидни политики, когато ги има, и неефективна организация, ако възникне такава воля. Няма тенденция, а, нека го кажем така, съществуване на заболяване, което се хронифицира. Има принцип от теория на манипулацията – прехвърлете проблема от болната глава на здравата – вината тогава не е у политиките, които управляват системата на образование, виновни са изпълнителите – учители, преподаватели, университети. Такава кощунствена подмяна се извършва от две десетилетия и половина. Всички чакат новите избори като манна небесна, слушат обещания, които ще наплодят уж само добри практики, а самата избирателната система показва тежки технологически дефекти – нецивилизовани малцинствени групи и общности подменят изборния вот и предоставят отговорността на онези, които по един или друг начин отдавна са доказали, че проблемите на образованието са сред последните неща, които ги занимават.

На второ място, гражданите като суверен, нямат никакви конституционни и законови права за контрол над своите делегати. Изпратени с гласовете на турско и ромско малцинство в парламента, тези представители на суверена нямат мотив да вършат онова, което е необходимо за развитието на социалните системи. И в най-добрия случай са движени само от популистки съображения.

Необходимо е ясно да се идентифицират проблемите в сферата на образованието въобще, не само във висшето образование, за да се търсят ефективни решения. Какви са тези хронични проблеми, според мен: броят на ВУЗ-овете в България (общо 56 университета, които покриват 12 областни града в България); недостатъчно финансиране, обидно ниско заплащане на труда, разтваряне на генерационна пропаст между хабилитирани преподаватели и асистенти, разнобой в критериите за прием, неудовлетворителна комуникация между висши училища и пазар на труда.

Нека прибавим, че висшето образование у нас не е „бранд“ за много млади хора поради криминалния елемент в трансформирането на собствеността след 1989 г. и деформирания поради това механизъм за реализация и набиране на работна ръка.

Както виждате, проблемите могат да се отстранят само чрез ясна стратегия и конкретни политики за неотложна реформа в сектор „висше образование“.

Вие знаете, че освен това преходът от средно към висше образование често е драматичен – в психологическо, финансово, социокултурно отношение. Намаляването на естественото напрежение зависи и от онова, което наричаме „образователна услуга“. Няма единни критерии за качество на образованието, за което пледирах като министър преди 12 години. Пример: в различни училища/университети се предлагат различни по качеството си образователни услуги – националните и езиковите гимназии стриктно подготвят ученици, които в голямата си част кандидатстват и биват приети в европейски университети. И заминават да учат там, защото се ползват с всички осигурителни права на граждани на ЕС. С други думи срещу същата такса като в България (125 евро) те получават качествено образование и качествен стандарт на живот. Без да твърдя, че са втора ръка, учениците от по-непредставителните училища, започват да избират между българските университети и естествено попадатт в университета с най-висок рейтинг, включително и в областта на икономическото знание – СУ „Св. Кл. Охридски“. Те искат онова, които техните връстници получават в Австрия, Германия, Великобритания, Франция, Холандия, но не го получават, поради планомерно поддържания хронически дефицит, за който стана дума. Преди тридесет години директорка на национална гимназия каза, че когато заплатата на полицая е по-висока от тази на учителя, държавата се нарича „полицейска“. Каква е разликата с това, че днес политическата класа, избрана по принципа, който описах, е готова да осигури милиарди във връзка с фалита на една банкова пирамида, но не търси възможност да „превключи“ тези пари в образователната система за повишаване на нейното качество? Разлика няма – социалистическо мислене в поссоциалистически условия.

– Като човек пряко обвързан с образованието у нас, имате ли някакви предложения за промени в системата и образователните програми у нас?

– Категорично и много отдавна. Програмите и учебното съдържание в средното училище бяха скалъпени набързо през 2001 г. Говоря конкретно: ДОИ (стандарти) за учебно съдържание несъмнено са необходими, но произведените по онова време, които действат и днес, нямат качествата на държавен стандарт – те не предлагат изисквания и критерии за ефективно и модерно образование. Обръщам внимание върху факта, че сега действащите стандарти бяха изготвени от екип, чиито ръководител също беше осветен като агент на комунистическата репресивна машина. С две думи: когато рамката е тясна, а изискванията остарели, не може да се очаква сериозен ефект и средното училище страда от това повече от десетилетие. Посочвам това, защото е елемент от стратегията за лумпенизация на младите хора чрез липса на качествени образователни услуги и, разбира се, на социална перспектива.

– Като посланик в Р Словения имате ли впечатления от тяхното образование и може ли техни методи да се приложат и в България?

– Всяка образователна система има своя специфика, която се определя от националната култура, религиозната структура на обществото, цивилизационния и политическия избор на страната. Ще припомня, че Словения е била водеща икономика в пределите на бивша Югославия. Поради това много словенци са заемали най-високи постове във висшите кръгове от държавната администрация на СФРЮ. Освен това, близостта на страната до стари демокрации като Италия и Австрия (официалните надписи в граничните територии на страната са двуезични!), определя и финансовия просперитет на Словения, тъй като Люблянска банка се превръща в предпочитан трезор на много югославяни, които работят свободно зад граница още по времето на социализма.

Друга причина за стандартите на живот и качеството на образование е ненакърнената частна собственост. В първите години след войната маршал Тито се опитва да проведе колективизация по съветски тертип и в Словения, но бързо се отказва от това. Силната частна собственост определя и силни родови и семейни взаимоотношения, което означава, че поколения словенци се възпитават и образоват в утвърдени ценностти, сред които особено важна е почтеността. Почтеността!

На трето място, Словения е член на ЕС от 2004 г., а на ЕМС – от 2007 г. Посочвам това, защото го наблюдавах като посланик на България в тази страна – вече беше прието стриктното европейското законодателство и за няколко години да постигне ок. 90% усвояване на европейски средства. Предприсъединителните програми, които създават условия за трансгранично сътрудничество, социално сближаване, развитие на екологичната среда, транспортната инфраструктура и селските райони „отключиха“ възможностите финансова помощ от структурните и кохезионни фондове да бъдат използвани не само за премахването на икономическите и социални различия между регионите, но и за реален растеж на словенското общество.

Всичко това създава благоприятна среда за изграждане на образователна система, базирана върху ценности и насочена към постигане на високо качество. Това качество се осигурява и от т. нар. зрелостни изпити, които от години в Словния са недвусмислен преход от средно към висше образование. Един пример от живота: всяка година през май младите хора, на които предстои зрелостен изпит, организират т. нар „матурантски плес“ или танц, в който участват ок. 23 000 души, не само от Словения, а и от съседните страни – Хърватия, Италия, Сърбия, Румъния, Унгария, Черна гора, Македония. През 2007 г. матуранският парад беше на крачка от спечелване на наградата Гинес за най-многобройна проява от този род. Парадът и танците се провеждат в знак на успешното превключване в ново гражданско битие – академичното. (http://sl.wikipedia.org/wiki/Maturantska_parada#mediaviewer/File:Maturantska_parada_2009_-_Ljubljana_%28Slovenska_cesta%29_1.jpg).

Обърнатите ценностни полюси у нас родиха политически инспирирани протести срещу разумното въвеждане на матурите през 2003 г. и мълчаливото им приемане в нерелевантни спрямо качеството и развитието аспекти през 2007 г.

Така че: ценности, дисциплина, респект, сътрудничество, това са опорите на устойчивото разитие и радостта от живота.

И още нещо: достъпните данни за 2011 г. показват, че Словения отделя за образование 5,8 % от БВП. В България държавните разходи за образование на следващата 2012 г- са 3,5% от БВП, доста под равнището от 2001-2003 г. Изводът: управляващите у нас предпочитат да субсидират финансово-икономически дейности, свързани със самите тях, поради което виждат образованието като маргинален аспект на социалната система. Дано бъда разбран правилно – на изборите са по-активни необразованите, защото образовантелната система се тласка активно към задънена улица.

– Работите ли с момента върху някакъв научен проект? Разкажете повече.

– Преди повече от година завърших работата върху първата част от проект по Европеистика и формирането на позитивни европейски ценности и нагласи у студентите. Заедно с проф. Ингрид Шикова и малък екип, успяхме да проучим практиката в 17 академични институции от ЕС и Западните Балкани в преподаването на тази дисциплина. Възприехме като водещ принципа за изследване и сравняване на добрите практики между Колежа на Европа в Брюж с филиал в Натолин (Полша), Университета в Маастрихт, Международния център за европейско обучение в Ница, от една страна, и развитието на програмите по Европеистика в университетите в Белград, Прищина, Сараево, Любляна, Марибор, Загреб и, на трето място, в България – основно в СУ „Св. Кл. Охридски“ , НБУ и РУ „“Анг . Кънчев“.

Всъщност, изследването обхваща приблизително 1200 студенти в трите образователно-квалификационни степени – бакалавър, магистър, доктор. Ние проучихме в качествено отношение структурата и съдържанието на академичните програми, методите и формите на преподаване, специфика на обучението, преподавателите, експертите и практиците, които участват в образователния процес, системите за оценяване, академичната среда, моделите за организация на учебните стажове и практики, приложния и прагматичен аспект на знанията, кариерно развитие, обратната връзка с обучавани и завършили студенти. Заключенията ни водеха към идеята за повишаване на разпознаваемостта на университетите и качеството в преподаване на една универститетска специалност, в случая Европеистиката. Така беше установена възможността за повишаване на регионалната и териториална кохезия, за интензифицирането на академичните и изследователските инструменти и ресурси в обучението и практическата подготовка на студентите, за изграждането на мрежи за академично и изследователско сътрудничество, за активизиране на публично-частната комуникация и успешната реализация на студентите на трудовия пазар.

В момента работя върху проблеми, свързани с отношението между медии и образование с оглед на политическата драма в България през последните две десетилетия и половина.

– Като един четящ човек кой е любимият Ви автор или книга?

– Човекът на книгата не може да не се радва на изключителната продукция на българската и преводна литература. Вярвам, че след сътресенията, които предизвика икономическият разум, книгата като хуманитарно измерение на красивия ум, ще продължи да ни захранва със светлината на човечността и креативните въжделения. Иначе: в областта на историографията богата и силна е книгата на Вл. Златарски „Царството и Райхът“; на културната антропология – „Стичането“ на Илия Троянов и Р. Хоскоте в превод на Дим. Камбуров; от преводната литература романът на С. Жапризо „Любимецът на жените“ , както и политическият трилър на Майкъл Добс „Къща от карти“, която вдъхновява едноименния сериал, излъчван… незнайно защо, подир полунощ.

Според мен, най-убедителни автори от българската литература са Г. Господинов, Алек Попов, З. Карабашлиев, М. Русков. Радвам се на новата българска литература така, както ме възхищава и новото българско кино, напр. „Съдилището“ на Ст. Командарев.

В последната година и половина с удоволствие не чета, а слушам – аудиокниги (http://www.audioknigi.bg/)

Изумително е как известните гласове „отпечатват“ съдържанието на обичани или непознати текстове върху файловете на една сравнително добре култивирана читателска памет. Истинска наслада е да слушаш българското слово в съвременната ситуация, когато неукрепналите духове предпочитат да гледаш изображения. Все повече се убеждавам, че слушането тренира паметта повече, отколкото откриването на мобилни апликации.

Някога се упражнявахме върху клавиатурата на пишещата машина, а сетне и на компютъра с два пръста, сега усилието е пренасочено върху палците. Не смея да мисля, че някога възприемането на изображения ще стане по-важно от слушането на гласове, което може да се сравни само с удоволствието от четенето. Тук обаче опираме до културната опозиция: „виждам и мисля“, от една страна, и от друга – „слушам и чуствам“. Като че ли развитието на технологиите доведе до масовостта на виждането и чувстването. Предпочитам онова, което ме изправя като човек – слушам и мисля.

Така или иначе играта между културните кодове на словесни и аудиовизуални избори продължава.