Теодосий Спасов: Където ме отведе самата музика, там свиря

Теодосий Спасов е роден на 4 март 1961 г. в Исперих. Учи кавал в Музикалното училище в Котел и в Академията за музикално и танцово изкуство в Пловдив. През 1995 списание „Нюзуик“ го нарежда между най-талантливите музиканти от Източна Европа. Носител на много отличия и награди, между които наградата на Международната академия за изкуства в Париж (1996), „Музикант на годината“ (1997) и (2002), Статуетката на Аполон Токсофорос за дългогодишното му ярко присъствие в българския музикален живот и успехите му на световните сцени (2001). През 2011 г. получава най-високото отличие на Министерството на културата „Златен век“. Наградата е за големия му принос в развитието и популяризирането на българската култура и традиционен фолклор.

– На 19 март в студио 1 на БНР е концертът „Класиците на българската сватбарска музика“, в който участваш. Какво да очакваме от този концерт?

– Това е една програма на диригента Димитър Христов, която представя музиката на Младен Малаков, Петър Ралчев и моя милост. Ще изпълним свои неща в съпровод с оркестъра за народна музика към БНР. Аз ще изсвиря 3 пиеси, които са от моя предстоящ албум, съдържащ композиции за кавал и народен оркестър. Предстои излизането на албума много скоро. Продуцент е БНР и ще е посветен на 80-годишнината на Националното радио и на моите мили родители. Интересното е, че с Петър Ралчев и с Младен Малаков сме приятели отдавна и сме свирили заедно по различни поводи. Младен Малаков е от Котел и е един от големите наши сватбарски кларинетисти, с типичен свой изказ в народната музика. Много се гордея с него и с това, че е от Котел. Аз съм учил 5 години в Котел и бях много свързан с махалата, където живееха около 134 кларнетиста по онова време. Искам да изкажа огромното си уважение и възхищение от музикалния талант на двата известни рода от Котел – Малакови и Памукови. С Петър Ралчев се знаем също от студентските години. Заедно кандидатствахме в Музикалната академия. Дори заедно правихме диктовките по солфеж – един до друг бяхме седнали. За съжаление, той не продължи в Академията, но това не му попречи да стане един от водещите световни музиканти на акордеон. Брилянтен изпълнител – със своя музика, свое творчество и цяла армия последователи. Ще е интересен концертът, уверен съм в това.

– Според теб имаме ли добри образци в този жанр – сватбарската музика, и не е ли той малко подценяван?

– Не е подценяван, защото ерата на сватбарската музика обхваща от средата на 70-те до средата на 90-те – голям период със своя апогей през 80-те години, когато имаше много събори, надсвирвания, излъчваха се много концерти по Националната телевизия и по радиото, Балкантон издаде интересни албуми на елитни сватбарски оркестри, много касети се появиха и на черния пазар с невероятни изпълнения на големите имена в сватбарската музика. Именитият наш музикант и композитор Петко Радев, който отвори пътя с неговата група и зарази много млади изпълнители е виновникът за развитието на сватбарската музика от Тракия. Той се е учил от старите майстори живяли и творили преди него. След Петко Радев се появиха имена като Никола Илиев, Димитър Фандъков, Бисер Каев, Димитър Пасков, Иво Папазов и много други. Групи като „Канарите”, “Тракия” , „Родопи”, Орфей”, “Козарите”, “Хисарски народен оркестър”, „Конушенски народен оркестър” и много други радваха почитателите на народната ни музика. По-късно се разпространи из цяла България този маниер на свирене и доби голяма популярност и извън пределите на страната ни. Има много чужденци, които идваха тук и се учеха от нашите големи майстори.

– Аз имах предвид подценяван от по-младата аудитория, която очевидно залита по други предпочитания.

– Може би, защото времето се сменя и естетиката в музиката се сменя, и този маниер си остана стил за ония години. Дори и сега по-младите, които се стремят да свирят сватбарска музика, се мъчат да върнат 80-те години и да свирят в такъв стил, но много е рязка промяната в 21 век. Вече и интересите са съвсем други и маниерът на свирене е съвсем друг. Това си остана като стил на 80-те години. Младата публика наистина вече има други интереси. Обича да слушат музика, която има по-широко покритие като усещане в интерпретацията. Човек трябва да усеща пулса на времето и младото поколение, и ако може с единия крак да е стъпил в традицията, а с другия в съвремието, е най-добре.

– През есента Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив те удостои с почетното звание Доктор хонорис кауза. Какво е за теб този знак?

– Това е голямо признание от моите преподаватели, буквално, защото в момента ректор на Академията е Милчо Василев – мой преподавател по оркестър, по камерна музика и по кавал, един от големите диригенти на България. Любен Досев, който също ми е бил преподавател по специален предмет, Тодор Киров и цяла плеяда големи имена в българската народна музика от академичния свят ми засвидетелстваха това уважение. Няма нищо по-хубаво от това да получиш благодарност от своите преподаватели за това, което си правил през годините. Аз наистина съм им много благодарен. Тази награда си идва напълно естествено от тях за мен, без да цели някакви други намерения, както понякога се случва. Надявам се това внимание към мен да предизвика взаимен интерес между мен и студентите в Академията в Пловдив и обстоятелства за по-чести срещи с тях в бъдеще.

– Това би било чудесно. Отдаден си изключително много на концерти. Имаш ли време да създаваш нови неща, да композираш?

– Да, разбира се. Аз си създавам своите нови пиеси и ги представям на моите почитателите. Често ме канят в различни международни проекти. Скоро записах за един млад и талантлив гръцки музикант . В тази продукция участват Петър Ралчев и Пейо Пеев. Той се казва Танос Ставридис, с доста модерно мислене и търсене на корените на гръцката традиционна музика и връзката й със съседите – с България, Турция и Македония. Работя с джазови музиканти – една група от Пловдив, от водещите млади музиканти в джаза, дори по-голямата част от тях са преподаватели в Пловдивската академия. С тях също изпълнявам много мои нови композиции. За филми също пиша музика. Последно, което работих беше за филмите на Иглика Трифонова и Атанас Киряков, който предстои да видим много скоро. Подготвих музиката на моноспектакъла на Бойка Велкова „Пътят към Афродита“.

– Какво може да се направи, за да се формира музикална култура сред подрастващите? Ясно е, че обучението по музика не е достатъчно. Може би някакви извънкласни форми?

– Музиката е привилегия на духовния и търсещия, на надарените с по- голям талант по отношение на музиката. Не всеки има търпение да репетира безброй часове и след това да концертира. Малцина са тези и не е масово явление сред хората. Въпреки че музиката има огромен брой изпълнители в по-голямата част са самодейци, аматьори. Музиката е съвършено изкуство, което кореспондира безю,нуждата от слово, с изключение на песните разбира се, но това е едно изкуство, което има различни нива на поднасяне. Като се започне от самодееца, мине се през занаятчията и професионалиста и се стигне до големия артист. Съществуват много хорове, много детски музикални школи и училища за музика в България, музикални паралелки в гимназии. Но въпросът е кой какво търси в изкуството. Някои например, нямат търпението да изчакат резултата от своя труд в музиката и да берат плодовете от това по-късно. Бързо се пренасочват натам, където по-лесно се стига или до средства и пари или до слава. Някой например се прославят само с 2-3 песни и стават звезди. За съжаление появата им в телевизионно щоу не е гаранция за музикална кариера. Други пък, които наистина са от кариерата, децата, които от много ранна възраст тръгват със плахи стъпки в музиката, след това през детски музикални школи, училища и академии и до края на живота остават верни на това изкуство – магическо, орфическо, наречено музика.

– Как родителите и учителите биха могли да формират музикалния вкус на децата си, които са все по-увлечени от чалгата?

– Родителите трябва да водят децата на концерти и да им покажат кое е стойностно и кое не. Още от ранна детска възраст се оформя вкусът към определени жанрове в музиката, която наистина е необятно изкуство. Може би накои родители ходят на чалга клубове и децата им съответно също отиват там. Нищо не пречи родителят да отиде на чалга клуб с детето, но детето трябва да е пияно, да е пило заедно с родителите си, за да бъде адекватно на това изкуство, наречено поп-фолк. Иначе в концертната зала ”България”, в цикъла на симфоничните композитори, няма алкохол, там не се пие. Стоиш на прекрасните удобни столове и се наслаждаваш на великото световно изкуство. Говори се също за джаза и децата. Според мен джазът не се свири от деца, макар че има редки изключения. За джаза трябва да узрееш във времето, да си минал по стъпките на класическото възпитание на сериозното обучение в класическата музика. И когато вече си ориентиран в живота и знаеш вкуса и багрите му, тогава потегляш в импровизацията, в джазовата форма и естетика. Джазът се учи малко по-късно, трябва да си житейски узрял и трябва да си посветен в тази музика от някого. Преди джаза има много други жанрове и стилове в музиката, които е необходимо да се усвоят. Аз си спомням, че наред с моите уроци по кавал като дете и на народни танци съм ходил, пял съм в училищния хор, рецитирал съм, заедно с моите приятели съм слушал музиката на нашето поколение – рок. Ние сме израснали с естетиката на Deep Purple, Led Zeppelin, Pink Floyd и много други групи и музиканти от западната култура, разбира се успоредно с нашата българска поп-култура, която по това време е вървяла. Всеобща е кризата в изкуството днес, но проблемът не е само в почитателите, а и в производителите, изпълнителите, в артистите, които правят изкуството. Те също би трябвало да се променят и да дават стойност на изкуството, което да е на нивото на големите световни постижения. Да развиват своите откривателски попадения днес, които да комуникират със съвременниците им.

– Замислял ли си се за собствена детска музикална школа?

–Има много по-добри от мен преподаватели и мои колеги с правилен подход към децата. Те са чаровни хора и са много по-добри от мен в това отношение. Бих могъл например, да разговарям на тема музика с професионалисти, които идват с конкретни въпроси при мен. Аз съм също ученик и също уча. Предпочитам това време, което бих дал на прохождащите в музиката, да го дам на себе си, защото аз също трябва да раста и да се уча.

– В събота, на 21 март, имаш концерт във Велико Търново. Какво е за теб този град и с какво е различен този концерт?

– Това е концерт с Владимир Бошнаков, диригентът на търновския биг-бенд. Една програма, която аз съм записал в Българското национално радио през годините и “Гега ню” издаде на компакдиск. Казва се „Персонификация“. Албум, с който се гордея, защото не е правено такова нещо до сега в света – кавал и биг бенд. Композициите са мои и на композиторите Красимир Милетков, Александър Бръзицов, Любомир Денев, Стайко Стайков, Христо Йоцов. Интересно ми е и се вълнувам, защото аз практически не съм свирил реално цялата тази програма на живо след издаването на албума. Няколко години след излизането на албума сега е първият концерт.

– Премиера на живо.

– Да. Благодаря на Владо Бошнаков за поканата ми във Велико Търново, това ще е концерт за празника на града. Търново е уникален за мен град, там съществува студентска публика и много дух. На мен ми се отдаде възможност миналата година да свиря на един световен фестивал по архитектура, точно там – на конниците. Беше изумително, защото това място е като някаква естествена сцена, а целият град е една огромна концертна зала или театрален салон. Дори тези, които не бяха дошли на концерта, можеше от километри да слушат и дори с бинокъл да гледат изпълнението ми.

– Има ли място, където не си свирил, къде би искал?

-Светът е толкова голям, въпреки че се шири онова клише, че бил голямо село. Светът наистина е голям и има много места, които ние не познаваме. Понякога не предполагаме, че музиката може да звучи много органично там. Аз по принцип нямам планове и нямам намерения за моите концерти. Обикновено получавам покани. Където ме отведе самата музика, там свиря. Музиката има необходимост да се появи някъде чрез мен и аз съм там, следвайки я.