Сава Динев: Париж ще е Ватерло за оксиморона министър Рашидов

Сава Динев, икономист

Както обикновено се случва, някакъв наглед дребен скандал се превърна в повод за искане на министерска оставка. И както също нерядко се полага на български политически деец, в случая министърът на културата, той показа своята култура на всеослушание.

А всъщност поводът — протестът на един, после на двама певци от хор „Йоан Кукузел”, не е никак дребна отправна точка за разсъждение. Става дума за маниера на управление на страната въобще от нейните административни органи, какъвто е и министърът, пък бил той и Вежди.

Протестът на хориста Георги Петров може да се приеме и за солова акция срещу неплащането на хонорари за културни продукти и работата за слава. Жалкото е, че почеркът на държавата ни е изцяло такъв. Самият министър Вежди Рашидов го каза в неговия си характерен лиричен стил — хористите трябва да се гордеят, че пеят за България, независимо от нулевото възнаграждение. Цитирам го по смисъл.

А един културен продукт като този на хор „Йоан Кукузел” е продукт като всеки друг и трябва да има своето финансово измерение. Точно това министърът знае много добре. Аз лично не познавам друг творец в България с неговите доходи от културни продукти. Може и да има, но едва ли са повече от дневния брой пури на министъра. Нагледахме се на неговите вайкания по всички възможни кандърма кьошета по повод изпарените му спестявания в КТБ. А казусът с тази банка не е само личен, а тежък национален икономически и административен проблем. Но когато стана дума за управление на държавни приходи, дошли непланувано, каквито са 24-те хиляди евро, събрани от билети за песнопенията на хора в парижката „Света Богородица”, се оказа, че управлението го няма или работи само в посока на държавата. Notre Dame de Paris е може би най-известната в света катедрала. Посещението й иска половиндневно чакане на опашка. Посещавал съм нееднократно Париж, качвал съм се няколко пъти на Айфеловата кула, но в тази катедрала така и не успях да вляза поради огромния брой посетители. Да събереш 1200 души по медийни данни при входна цена 20 евро, т.е. посочените вече 24 хил. евро (надявам се да цитирам точно числото, нямам достъп до най-изчерпателната информация), е изключително добро постижение на организаторите. Както разбирам, това е дело на българския културен център в Париж. Браво! „Chapeau !”, както казват французите. А какво направи върховният мениджър на културата в този случай? Предложи 100 лева от джоба си, който би следвало вече да е доста продърпан след КТБ, на протестиращия хорист да не пеел! Моля ви се! И това ми било министър на културата! Колкото му личната култура, толкова става и за министър. Той събира хейтъри на контрапротест след неприятностите, които му създадоха с нелюбезното си присъствие няколкостотин души, свързани с културата. Та въпросните хейтъри със сигурност могат да си зададат въпроса кой е този икономист, дето си позволява да се бърка в културните дела. Затова ще посоча няколко факта. Икономист съм, в образователната част на биографията си кътам и две технически дипломи, т.е. работя с числа и професионално отдавна съм по-скоро технократ. Но с културата съм свързан от раждането си, такъв ще бъда до края на дните си. Родителите ми бяха известни актьори. Съпругата ми е поетеса и писателка. Сестра ми и зет ми също са артисти. Двамата ми племенници се занимават с музика — рок-енд-рол и църковни песнопения. Имам няколко чичовци, вече покойници като родителите ми, хористи и оперни певци. Имам и други роднини в културните среди. Аз самият съм бил над десетилетие журналист и знам, че добрата журналистика е също културен продукт, дори и в друг ресор. Така че ще си позволя тези лични размишления в качеството си на симбиоза между точните числа и културната сфера. Последната, слава Богу, вече не позволява почти сексуалното насилие, над което периодически бе подлагана и от министри от комунизма насам.

Видно е, че хор „Йоан Кукузел” няма добър мениджър. За такива хора като тях това е логично, те не произвеждат ширпотреба като чалгата, където импресариа с немити коси колкото щеш. Но над тях трябваше да застане държавата с предложение за поделяне на приходите от концерта им в „Света Богородица”. Колко са останали за катедралата, може би няма да ни бъде оповестено. Но че една немалка част от тези пари ще отидат в български ръце, е ясно. И те ще отидат в ръцете на държавата, този опасно лош стопанин. А можеше да се сключи споразумение с хора да получат процент от приходите от продажби след приспадане на дължимото към катедралата. Това е най-точният подход — ако дойдат малко хора, значи не е било избрано подходящото място за подобна проява. Но да дойдат горе-долу толкова, колкото посетиха на място мача на Кубрат Пулев и Кличко в Германия, и то за събитие от културен характер, изисква награда за хористите в малко по-точен измерител от аплаузите. Те пълнят душата на артиста, знаем, но не е достатъчно. А всичко това трябваше дискретно да бъде организирано от министъра и от обкръжението му. Тогава и хористите щяха да са мотивирани, и българските институции щяха да са добавили по нещо към хазната си от добрата инициатива, и балканската недискретност на този министър нямаше да е станала толкова опасно за културата ни видима. За кой ли път?

Споменах Пулев. Не съм сърцат привърженик на бокса и не съм ходил чак до Германия за мача му. Дори не го гледах пряко по телевизиите. Но внимателно следих репортажите, все пак всеки мъж има атавистичната нужда да поразтоварва с подобни пещерни шоупрограми. Най-силно ме подразни фактът, че нито Пулев, нито екипът му имаха някакви индикации по анцузите за националността си. А същевременно за неговата пренатоварена с надежди победа бяха се ангажирали всички възможни български медии и немалко личности. Пулев отиде в Германия като Пулев, а не като българин, и си заработи някъде над милион. Пък макар и бит.

Връщам се на заплащането на продукта. В своите среди Пулев не си поставя задачата да прославя България, това видимо е твърде висока и неразбираема цел за такива като него. Той слави себе си и печели. Добре печели. Дай Боже всекиму според дейността. Защо обаче българските културни дейци не печелят? Защото от страна на върховния им меценат — държавата, се проявява същото дебелашко отношение към техния продукт, каквото Веждичката прояви към хориста. Да, личен проблем. Тогава защо мащабно мислещият според собствените му твърдения Рашидов слезе на още по-лично, т.е. махленско, равнище? Толкова може. Той можеше да се срещне с хориста, както и с други културни дейци, проявявали подобно недоволство, и да ги изслуша. Можеше да чуе и мнението на потребители на числа, които щяха да му предложат нещо по-разумно от това да се предлагат жалки каймета пред камерите. В резултат може да се очаква подходът към българските продукти, били те културни или материални, да бъде различен. Вярно, в бъдеще, но не толкова далечно, че да изглежда като едновремешното „светло”.

Красотите на България все ще си намерят някой бетонджия да ги съсипе. Дали партиен секретар от 70-те години ще реши да построи в центъра на Шумен бетонен бункер с предназначението на хотел и видността на нещо, което заслужава червена цензурна точка, преди да се напише. Дали ще се излее сума бетон за шестоъгълния петоху…к в центъра на София, а Веждичката от душа ще го защитава. Дали ще се заливат с бетонни плочи красиви кътчета от крайбрежието ни заради тъпотата на непроглеждащи „бизнесмени”, които не разбират, че никога няма да си върнат инвестициите, ако въобще са техни. Дали културни прояви ще бъдат бетонирани от лекотата на чупене на икономическия тъпомер на някой временен министър, лекота, на която дори и оня предишният Георги Петров с известния прякор може да завиди. Бетон навсякъде и завинаги. Можем да си го извежем и на герба, с извинение за моята дебелащина към неговите автори.

Париж май ще се окаже Ватерло за министър Вежди. Не искам да се впускам в разсъждения относно изложбата в Лувъра. Тя е доста мащабна във всякакъв смисъл и изисква допълнителен мащабен размисъл, тъй като вплита доста исторически периоди, далеч не само тракийския, а за жалост и комунистическия. Но напрежението срещу министъра се отприщи именно около тази изложба. Жалките му изяви спрямо хористите пък бяха черешката на тортата. Ако всичко около министъра започваше и завършваше с това, едва ли може да се прогнозира крах на министерстването на Рашидов. Но той има биография, с която доста хора в страната не бихме се гордели. Докато той го прави. А това е непростимо за сегашното държавно управление, ако по някаква коалиционна логика кабинетът „Борисов 2” иска да се кичи с реформистки възгледи и действия. В политически смисъл следва Борисов, ако иска постепенно да се раздели изцяло с миналото си, включително и с безкрайните глупости на предишния му кабинет и мнозинство, тактично да отпрати министър Вежди. В противен случай ще остане впечатлението, че явните зависимости на Рашидов не са чужди и нему. Както и че има конвергентност (умишлено ползвам тази усукана чуждица) в културните им ценности. А тази власт се скрепи с огромни усилия и се държи с труд на повърхността с едничката цел да декомунизира и подобри България.

В тази сложна управленска формула Вежди Рашидов място няма.

watmark коментира на 26 април, 2015 г., 12:12 ч.

Сава, пустосването на културата на министъра е национален спорт. Всички запретнаха ръкави да се упражняват върху Вежди. Унесени в сглобяването на остроумни конструкции с които целим да покажем как склуптура е обикновен простак (нещо характерно за повечето упражняващи изобразително изкуство)подминаваме съществените неща. Първото е успехът на изложбата в Лувъра. Второто е че чисто по ченгесарски модел хориста се изцепи в неподходящ момент и маргинализира успеха. Това поведение е до болка познато на нас хората живели в съветската зона на влияние. Изкарването на кирливите ризи на изкустваджийското съсловие когато ние като българи трябваше да се радваме е от комунистическо-руска полза. Силно се надявам певецът да не е пял по службите и сега да е бил употребен. Седмица след триумфите ние дъвчем Вежди. Разбира се реакцията му бе не много адекватна – нещо в стил учрежденска надлъгване. Вежди късно се усети. И се извини. Изкустваджийското мърморене обаче продължи. Изкустваджиите обикновено са неадекватни когато вземат думата по публични въпроси. Ограничават се в мантрите от просветителските времена, че без култура не могло. И как много не ги уважаваме… Този изкустваджийски хленч до гуша ни е дошъл и съм силно против да им припяваме в опитите им за добиване на допълнителна обществена внимание. Разбира се аз съм противник на ангарията, тази феодална практика която така дълбоко е залегнала в разбирането на българина, който си представя Рая като място където няма да плаща… Сиреч Сава не се гневи…

Подкрепете ни

Още по темата

Bulgarian for Foreigners language classes

Bulgarian for Foreigners

Програма на театър „Възраждане“ за декември 2016 г.

Българска съкровищница

Български език за чужденци

Семеен летен лагер

Следете ни