Юлия Петкова: Човек е по-критичен към литературата, писана на родния му език

Юлия Петкова е дългогодишен читател, редактор, а от 2011 г. и преводач от английски език. Работи в тясно сътрудничество с издателство „Колибри“.

– На 30 март излиза от печат смелата и духовита книга на Даниел Бергнър „Какво искат жените”. Можете ли да разкажете нещо повече за книгата? Какви читатели би изкушила тя?

– Книгата е изключително любопитна, забавна и научно подплатена, ако и популярното заглавие да не подсказва това. Предназначена е за широк кръг читатели от двата пола. Бергнър разгромява представата за жените като по-коректни и предани интимни партньори. Иронизира фармацевтичните компании, които търсят медикамент, аналогичен на виаграта, с цел едва ли не да „изцери” дамите от моногамията.

Според него обществото се държи здраво, като удавник за сламка, за тази приказка за женската сексуална сдържаност, защото има нужда от идеята за свенливостта, от играта на прелъстяване и принадлежност. Иначе бракът е обречен, нали? Презумпцията, че мъжкото желание тегли силния пол към животинския свят, а женската страст е естествено ориентирана към цивилизацията, че за жените емоционалната обвързаност е родово обусловен афродизиак, че женският ерос прави жените пазители на моногамията – всичко това са изкуствени истини, вкоренени представи, удобно защитени от религиозни и морални предразсъдъци. Книгата изобилства от смели примери и експерименти с животни, с мъже и жени, които признават проблеми с либидото и търсят начин да ги решат.

– Казват, че работата на преводача е неблагодарна, защото остава в сянката на автора. Така ли е според Вас?

– Преводачът професионалист е опериран от този тип суета. Той е длъжен да остава в сянката на автора – това означава, че си е свършил работата. Работата на преводача е много отговорна, но няма по-голяма награда от вътрешното удовлетворение. От съзнанието за преодоляна дистанция между автора и потенциалната му публика.

– Кой автор искате да видите преведен на български?

– „Животът и мненията на Тристрам Шанди” на Лорънс Стърн. „Повелителят на кочините” на Тристан Еголф, препоръчан задочно от Патрик Модиано. Всичко на Жозе Сарамаго, което не е преведено на български до момента.

– Какво мислите за съвременната българска литература?

– Рядко ме изкушават книги от български автори, трудно ми е да обясня защо. Има някаква преднамереност и гримасничене, които не са ми по вкуса. Не обичам обобщенията, но ми се струва, че човек по начало е някак по-критичен към литературата, писана на родния му език. Сигурно защото усеща автора като сродник и все си мисли, че има по-значими или животрептящи теми, които чакат някой да им даде глас, да ги погледне различно. Хареса ми романа „Гръцко кафе” на Катерина Хапсали, например, трогна ме, защото е много личен, а посланията му са универсални.

– Чете ли според Вас българинът?

– Ако говорим за вкус към по-дълбокото, многопластово творчество, то като цяло има по-осъзната, зряла публика, и това е нормално. Възрастните хора имат проблем с достъпа до съвременна литература заради ниските си доходи, което е много, много тъжно. Много младежи се увличат по бързооборотната проза. Има и един друг феномен – шепа млади хора, които дискутират четива предимно чрез форуми и социални мрежи, четат „на едро” не толкова за да отделят бисера от плявата, а от кокетство, за да се похвалят с количеството на изчетените книги. Което също не е толкова лошо, в крайна сметка. Няма как, живеем във време, за което количеството е ценност, а видимото е единствена реалност. Културното съдържание се профанизира от съображения за преследване на рейтинг, аналитичност липсва и в повечето тв предавания за изкуство и култура, не така стоят нещата с радиоефира, за щастие.