Изложба с фотографиите

Фотографии: Силвия Иванова-Попич; текст: Владимир Маринов

ВОЛОС

В градския музей видяхме събрани най-важните археологически находки от района на Южна Тесалия, включително от близките Сескло и Димини. Старата и богата история на района се вижда чудесно на стратиграфския срез, показан в залата, където се пазят най-ценните артефакти от прочутите неолитни селища около града. Удобният за търговия по море залив на Волос е гарантирал непрекъснатостта на високата култура по тези земи и в следващите периоди: в музея забелязахме и обсъдихме емблематични останки от микенската цивилизация (включително записи на линейното писмо Б), от Омировата епоха, архаиката, класиката и елинистическата епоха, та чак до римското и ромейското време. Не липсваха също тракийски и македонски артефакти и имена от надписите, свързани със загадката на пеласгите, за които първите гръцки историци разказват, че обитавали близката планина Пелион на границата между бронзовата и желязната епоха.

СЕСКЛО

В това забележително селище от новокаменната епоха (7–5 хил. пр. Хр.), живописно разположено на полегато хълмче (Кастраки) на няколко километра от морския бряг, се забелязват основите на едни от най-старите правоъгълни постройки в Егейската област, които доста векове по-късно – през бронзовата епоха – виждаме в архитектурния план на прочутия тип помещение мегарон, развило се постепенно в седалище на царя от минойско-микенския период. Ясно личат и укрепените стени, които свидетелстват за богатството и уязвимостта на селището, чието население в разцвета си вероятно е наброявало няколко хиляди души (нещо колосално за онова време). И тогава, както и сега основният поминък е съчетавал земеделие и скотовъдство – начин на живот, който дори номадите пришълци от Балканския север, които съвременната наука вини за залеза на цивилизацията в Сескло, възприели при основаването на своето собствено селище в близкото Димини.

ДИМИНИ

Разположен на едва няколко километра от Сескло и почти на морския бряг по онова време, хълмовият комплекс (или „акрополът“ по определението на туристическите табели) на Димини показва следи на непрекъснато обитаване от неолитната (5–4 хил. пр. Хр.) до бронзовата (3–2 хил. пр. Хр.) и желязната епоха (1 хил. пр. Хр.). В елинската митология и история мястото е известно като Иолкос – отечеството на героя Ясон/Язон, който събира цяла плеяда легендарни спътници (известни като аргонавти по името на Ясоновия кораб Арго) и заедно с тях се впуска в търсене на митичното златно руно. Описанията на епичното пътешествие загатват, че то отразява стремежа на микенците да опознаят и завладеят Северното Беломорие и Черно море още през 14–13 в. пр. Хр. А че Иолкос наистина е бил важно тяхно пристанище и дори царски център с дворец, доказват на място двата огромни толоса (кошеровидни царски гробници), подобни на тези в Микена или Орхоменос.

ГЛА

Предположението, че през 14–13 в. пр. Хр. областта Беотия в днешна Централна Гърция се замогва, демосът укрепва и населението започва да се увеличава, се подкрепя от данните на археологията. Гла, заедно с Орхоменос и Тива, се превръща в регионален център в Беотия, най-вече заради предприетите грандиозни мелиорации около езерото Копаис: огромното блато, образуващо се в равнината и до днес при пълноводие през пролетта, е пресушено с помощта на изкуствени дренажи и канали (част от които били плавателни), а мястото се превръща в плодородна земя и в център на земеделието. Бреговете на езерото се укрепват с киклопски стени и градежи, каквито виждаме на най-интересното място – Кастро (от лат. castrum „укрепление, цитадела“) или Гла, построено на върха на скален отсек над равнината на площ от около 50 акра. Както съобщават археолози, то е десет пъти по-голямо от това в Тиринт и седем пъти от това в Микена, а вътре били построени “дворци”, т.е. административни постройки и жилища – нещо характерно за минойско-микенската архитектура. Предполага се, че Гла е бил средище за земеделската продукция на региона и укрепено административно седалище на двама местни ванакси – царя на Тива и царя на Орхоменос. И трите цитадели в Беотия са разрушени след пожар около 1200 г. пр. Хр. и докато през т. нар. „тъмни векове” (11–9 в. пр. Хр.) Тива и Орхоменос постепенно биват заселени отново, Гла и отводнителните канали на Копаис били унищожени и изоставени веднъж завинаги.

ОРХОМЕНОС

На двайсетина километра от микенската цитадела Гла посетихме най-прочутата царска гробница от бронзовата епоха в Гърция на север от Пелопонес – огромния толос, който в края на 19 век знаменитият Хайнрих Шлиман разкрил и нарекъл „Съкровищницата на Минюас“. Името отпраща към митичния основател на Орхоменос и цар на минийците – автохтонното население на областта през средно- и къснохеладския период (края на 3 – 2 хил. пр. Хр.), които според Херодот обитавали още о. Лемнос, а после се заселили и на о. Тера (Санторини). Богата им култура, отразена както в широко разпространената през средната бронзова епоха керамика, наричана „минийска“, така и по-късно в поемите на Омир, личи в самия строеж на гробницата: частично разрушеният днес „кошер“ е изграден от масивни каменни блокове, каквито са използвали в киклопските градежи, а таванът на страничната камера е бил покрит с шистови плочи, внесени по всяка вероятност чак от Крит. Толосът бил толкова впечатляващ, че векове след рухването на свода и ограбването на „съкровищницата“ римляните поставили модерен олтар в центъра.

ХАЛКИДА

Разположено от двете страни на пролива Еурипос – там, където континентът и остров Евбея днес отстоят един от друг на двайсетина метра, а в древността вероятно са били и свързани с тясна ивица суша, – мястото от незапомнени времена представлява център на местната култура. За това говори най-напред името му – на старогръцки Халкис се асоциира пряко с думата за „бронз“, известна ни още от линейното писмо Б (ka-ko). През бронзовата епоха (3– 2 хил. пр. Хр.) са го обитавали микенци, а са преминали и други племена. Кои ли са били те? Наричали са се абанти, в по-късно време са били припознавани като траки и очевидно са се гордеели с особената си прическа. Тяхното главно оръжие бил не ножът, а лъкът и копието. Омир разказва за тях във втората песен на Илиада (ст. 536–544):

Дишащи смелост абанти владееха остров Евбея,

също Халкида, Еретрия и Хистиея лозарска,

Керинтос приморски и здравата крепост на Дион евбейски,

още и тези, които живееха в Каристос и Стира –

тях ги предвождаше цар Елефенор, потомък на Арес,

син Халкодонтов, известен по храброст водач на абанти.

Идваха с него абанти със плитка отзад на главата;

бяха те храбри войници, желаещи с копия остри

броните върху гърдите на много троянци да счупят.

Почти същото говори за абантите и поетът Архилох през 7 в. пр. Хр., а в музея на Халкида успяхме да разгледаме не малка част от предисторическото им материално наследство. Не останаха разочаровани и любителите на писмеността, за които на същото място бяха събрани образци от практически най-старата гръцка азбука – евбейската, засвидетелствана в надписи поне от 8 в. пр. Хр.
ЕРЕТРИЯ

Така от древността до днес се нарича големият съсед и противник на Халкида. Съперничеството между двата града през античността е пословично и излиза далеч извън границите на остров Евбея: ако движението на търговци, воини и заселници от Халкида към Северното Беломорие е дало името на Халкидика, то едни от първите измежду т. нар. гръцки „колонии“ в Италия и по Йонийските острови са еретрийски. Богатството на двата града идва не само от морските им дела: най-западната част на Евбея e сред малкото места в древна Елада, които явно са избегнали катаклизмите на прехода от бронзовата към желязната епоха. В местния музей са експонирани най-забележителните находки от некропола на Лефканди, датиращ от това междинно време (11–9 г. пр. Хр.), в това число и най-ранното запазено изображение на кентавър в Гърция, както и не малко артефакти от най-стария и забележителен архитектурен паметник в Еретрия – храма на Аполон Дафнефорос, изграден през геометричния период (8 в. пр. Хр.) и архаиката (7–6 в. пр. Хр.). Колкото до акропола на града, разположен върху стръмния склон на местния хълм, запазеното там е малко, но пък гледката към морския бряг и континента в далечината със сигурност си заслужава.

КИМИ И ИЗТОЧНА ЕВБЕЯ

Прекосяването на Евбея и достигането до източния край на острова е истинско приключение – веднага щом напусне удобните и плодородни равнини на западния бряг, гледащи към близката суша на континентална Гърция, пътят придобива зигзагообразна посока през стръмните и диви клисури на високата планина Дирфюс. Няколкото часа криволичене обаче се отплащат с невероятния пейзаж на цветни поляни и широколистни гори, сред които отдалеч се белеят типичните за Гърция селски къщи. Така се стига до високия скалист бряг на морето, откъдето се разкриват панорамни гледки към Беломорието и закътаните малки заливи със сив едър пясък. Един от тези заливи е приютил главното пристанище на Евбея на изток – Кими, или на старогръцки Кюме. Макар и не особено богати, археологическите следи говорят ясно за голям и богат античен град, който имал своя принос за гръцкото заселване на Южна Италия през 8–6 в. пр. Хр. – традицията свързва селището с прочутия през ранната римска епоха град Куме в Неаполитанския залив. Днес морският път на изток (и на запад) вече не носи предишния блясък на района, но продължава да очарова с местоположението си.

КАРИСТОС И ЮЖНА ЕВБЕЯ

В обширния най-южен залив на острова, приблизително на същата географска ширина като близката Атина е разположен Каристос, град с прелюбопитна история и интересни граждани през античността. Наличието на множество неолитни селища в района говори ясно за важността и удобството на мястото, които нарастват още повече в хода на бронзовата епоха с появата на множество метални рудници в близките планини. След периода на класиката градът се прочува и с мраморните си кариери, от които се вади жълтеникав мрамор с цветни жилки – нещо, което прави впечатление в местната архитектура още по пътя от Стира. Колкото до малкия музей в града, неговата не дотам богата, но прекрасно подредена експозиция доказва сериозното ниво на местната култура и изтънчения вкус на каристийците през по-голямата част от античността. А допотопният парен валяк, гордо забит насред малкия площад пред сградата, някак придаваше допълнителна тежест на видяното.

ЛЕФКАНДИ

Докато Халкида и Еретрия преживяват своя разцвет през 8–6 в. пр. Хр., между двата града се водят няколко войни за обширната и плодородна територия между тях – т. нар. Лелантийска равнина, като сблъсъците стават част от най-ранната историческа памет на елините. В предходния (прото)геометричен период обаче въпросната земя очевидно се обитава и владее от друга общност, за която гръцките писатели не са ни оставили сведения. На хълма Ксирополис, извисяващ се над самия бряг на дълбокия и спокоен залив на морето, археолозите проучват селище с некропол, датиращо от субмикенската и протогеометричната епоха (11–9 в. пр. Хр.), чийто гробищен инвентар недвусмислено говори за тесните търговски и културни контакти на местните с Кипър и Леванта. Тук е разкопан и древен хероон от 10 в. пр. Хр. – гробница на знатен мъж с нетипични за Елада от онова време находки, около която впоследствие е учреден религиозен култ. Дали наистина не става дума за източен „принц“ като Кадъм, основателя на Тива, за когото разказват Херодот и по-късните автори? И защо елинската история не помни името на това място?