НБУ проведе първата българска експедиция до Евбея и Беотия

Първа за България, осъществена от преподаватели и студенти в Нов български университет през април 2015 г.

Автор на изложбата: Силвия Иванова-Попич Фотографии: Силвия Иванова-Попич, Майя Василева, Марина Дойчинова, Миглена Димова, Габриел Стойчев, Никола Христев, Михаил Цанов, Владимир Маринов

Целта на експедицията бе да се изследва, да се види, но също и да се осъзнае както от специалистите, така и от участващите студенти знанието, придобито по време на лекции или от проучване на книги. Запознаването с най-новото и най-интересното в областта на науките за старините – езици, лингвистика, епиграфика, историческо представяне на древностите като култура, с практически опит в досег на място чрез семинари и представяния – е нашият стремеж, на организаторите (д-р Владимир Маринов, доц. Майя Василева и проф. Петър Димитров), които проведохме тази поредна експедиция.

Нашите експедиции, станали вече традиция, са не само учебни. Те са в истинския смисъл пътешествия по места и проучвания. Все по-голям е интересът както от страна на студентите, така и от страна на новинари и предприемачи от различни сфери. Вече имаме организирани няколко изложби с фотографии от пътуванията, на които се представят и спонсорските организации. Тази година бяхме подкрепени от компанията „Ей енд Ди Фарма България“ ЕАД, официален дистрибутор на Nurofen и MegaRed в страната, на която сме много благодарни за помощта. Колкото до водещите на учебните експедиции, те са все учени с международен опит и признание, с несъмнено присъствие в научните кръгове, занимаващи се с изучаването на балканските древности.

Още едно свидетелство за признанието на усилията ни беше вниманието на Гръцкото министерство на културата, образованието, вероизповеданията и културното наследство, което ни даде зелена улица да се впуснем без бюрократични пречки към набелязаните забележителности на Евбея, към музея във Волос, към археологическите места на Димини и Сескло, прочути в цял свят. По писменото предложение на г-н Ректора на НБУ – доц. Пламен Бочков, и тримата преподаватели от нашия проект бяха официално приети на о. Евбея в пореден знак на признание за важната роля на Нов български университет в прокарването на пътеки към модерно образование в областта на древността. Благодарим им от сърце!

Експедицията имаше за задача да обогати и запознае студента с феномени, които редовно се пропускат поради липсващи материали от първа ръка. Изучаващите старогръцки език и култура в НБУ смело и направо навлязоха в областта на най-старите паметници на античната цивилизация в Беотия (Източна Средна Гърция) и на остров Евбея. Трудно е да споменем поименно всички участници, тъй като групата нарастна до почти 40 души. Трудно е и накратко да се изброят местата и впечатленията от видяното. Основното, което ми се иска да подчертая, е как през 14–13 в. пр. Хр. микенската цивилизация излиза на преден план; как наред с Микена, Тиринт, Пилос (Югозападен Пелопонес), също в Тива и Орхоменос в Беотия, във Волос на брега на Егейско море срещу о. Евбея и, разбира се, в Атина се строят дворци и храмове с „киклопски“ градеж и размери, от огромни каменни блокове, строят се и крепостни стени (за разлика от Крит, където такива нямало). Микенският дворцов период свършва около 1200 г. пр. Хр. с разрушаването на всички градове, за които стана дума по-горе, освен Атина и Волос. На много места се забелязва появата на нови заселници, но в 11 в. пр. Хр. всички типични за микенската култура особености вече ги няма и т.нар. “следмикенски период” (sub-Mycenaean) отстъпва място на протогеометричния период. Бронзовата епоха преминава в желязната, а с нея постепенно се появяват онези, които наричат себе си „елини“.

В нашия контекст глинените таблички с линейното писмо Б от Тива в Беотия, отнасящи се до гръцката религия, хвърлят допълнителна светлина в директните ни изследвания. Жито, ръж, вино и маслини са принасяли в жертвен дар на божествата. С тази функция са били натоварени специални служители в микенския дворец в Тива. Имената на някои от тези божества се виждат в следните групи таблички: Av, Fq, Ft и Gp. На първо място, засвидетелствано е името на Майката Земя – ma-ka, съответно на гръцки Ма га = Метер Ге, отнасящо се за Деметра от ранната желязна епоха (горе-долу времето, когато е живял Омир): Si-to-po-ti-ni-ja, или на класически гръцки Сито Потниа „на господарката Ситос [Хлебното зърно]“, което се среща в една табличка от Пилос (PY 1202) във връзка с „майката на боговете“ – ma-te-re te-i-ja, на класически гръцки метер тейа. Откриването на майката господарка в плочките от Тива показва, че главното женско божество е много по-важна фигура от която и да било друга в тогавашната религия и изкуство. Нейната титла като ma-te-re te-i-ja, позната и от други надписи на линейно Б писмо, я определя още като богинята на лабринта (на гръцки labyrinthos).

Всъщност триадата от улица „Пелопиду“ в Тива се състои от Майката земя (Деметра), Зевс-Покровителя на плодовете и растенията, и Коре. Тук е очевидна връзката сезони – прибиране на плодовете. Тези документи от Тива се отнасят до един непознат до сега аспект на микенската религия, а именно култовете, свързани с жертвоприношения за сезони. Да си припоним цитаделата Гла край езерото Копаис, която видяхме на място! Другата интересна линия от Тива са празниците, чествани на планината Птойон. През микенската епоха много силният култ към Майката земя, Зевс и Коре е възможно да е имал и друга рецепция поради това, че древните не говорят само за светилището на Аполон на планината, но и за целия масив Птойон, включително около Акрайфиа, където е намерен надпис (вече на гръцки от историческата епоха) с посвещение на Зевс „Покровител на плодовете”. В акропола на това селище (известно още като Кардица) е разкопано светилище на местно божество – Херос Птойос, както и на един по-късен Аполон Птойос. Предполага се, че надписът за Зевс Опорес е от друго светилище – в Кастраки (Кастро, което посетихме!), където има хероон. Последното светилище е било в зависимост от Акрайфиа и е било посветено на култа на хероя, както се вижда от посвещенията, написани върху вотивните (т.е. давани в обет) триножници, датиращи от архаическата епоха, които местните поднесли на героя Птойос. Този култ е местен и никога (за разлика от култа към Аполон Птойос) не е честван извън Беотия.

Върху двете тераси на светилището са намерени различни неща. Върху по-долната са открити вотивни плочки от печена глина с изображения на конници. Дали това не са тайнствените траки абанти? Върху по-горната тераса са намерени фигурки от печена глина на жена, седнала или права, с ръце отстрани по тялото или върху коленете или гърдите. Тази жена също така държи и класове жито, а главата ? е покрита с полос (висока шапка) или с диадема за воал, падащ от двете страни на лицето ?. Няма нито текст, нито надпис, за да се идентифицират тези женски фигури, напомнящи Деметра от маските от Беотия. Говори се за служители на култа в светилище в Беотия; сред тези светилища са били и светилищата на хълма Птойон.

Надписи на микенски гръцки ще се откриват и занапред, а географското разширяване на находките ще създава още по-големи възможности за теоретични обобщения, както и за неизбежни спекулации или неясноти покрай този най-ранен период от познатата ни история на елините. Така е и в Анатолия с фригийската богиня Кибела, за която пише доц. Майя Василева. Най-старите писмени свидетелства показват откъслечни ракурси към една пълна с драматични събития култура. В нея обаче се долавят общите белези на мислене и език, на практична дейност и артистизъм в граници, далеч по-широки от очакваните. Обикновеното чудо на еднаквите форми и думи, на сходните значения и развития на семантиката им функционира в един прост цикъл, чийто алгоритъм обаче изпреварва нашите предположения. От Сосюр насам ние знаем за лингвистичната промяна и системността, която ? е присъща, но винаги „системно“ се стремим да представим отделните факти като нещо по-важно от системата. Ние знаем и за вътрешната реконструкция, която е най-добрият метод, известен и често прилаган несъвършено. В случая със сричките от линейното писмо Б имаме изключителни резултати с „мрежата“ на Вентрис и със съображенията на Чадуик, създател на цяла вселена от данни, интерпретирани така, че да служат поколения напред. Направена е и огромна крачка за свързване на данните от хититското време в Анатолия и Леванта с писменото и материалното наследство на микенските дворци. Достигнато е ниво на знание за старите индоевропейски езици, при което се очаква не само да се сравнява, но и да се търсят нови методи за обобщаване на данните.

При цялото многообразие на индоевропейската гръцка (елинска) култура не бива да убягва от погледа ни толерантността спрямо другите. Гърците създават последователно не един, а много модели на реагиране, на описване и използване на онова, което ги заобикаля, или по-скоро което те в своето непрестанно преоткриване на света приемат за заобикалящо ги. Т. нар. „исторически периоди“ представляват тъкмо променено отношение към заобикалящото. Микенският гръцки, записан със сричково писмо, не е изчезнал в един драматичен промеждутък от историческо време. Неговата система не се е разрушила. Малко по-късно – в епохата на Омир, тя се появява отново и ние я виждаме да тъче напред във времето. Някои думи и представи са се променили, но не и основата на езика. И това не е просто една традиция, а процес на функциониране на една система в едно ново заобикалящо я пространство, в една нова „културна вълна“.

От юг на север вървят средиземноморските индоевропейци, изоставили старите дворци и храмове на Крит, в Пелопонес и континентална Гърция. Дали те са само гърци, както се опитват да ни убедят поетите и писателите историци като Херодот и Тукидид? Защо в историчекото време не се говори нищо за отминалото време на Хититското царство и защо елините така като че ли безпрепятствено преминават огромни пространства и стигат на север и североизток, та чак в Анатолия, част от която като на шега назовават Азия? А още по-чудно изглежда онова, което заварваме през „историческата“ епоха, когато западноанатолийското крайбрежие от Битюния на север до Халикарнасос и о. Кипър на юг изведнъж се оказва най-високо развитото, най-културното и „исконно“ елинско пространство. Всъщност заобикалящото – ойкумене, или „населеният свят“, както го наричат елините от Омир насам – не е едно, а няколко неща, множество от разнообразия, органично вплетени в един общ „текст” (от латински textus „вплетен, втъкан“). Това е текстът или плетеницата на много култури, хора, езици, територии.

В покрайнините на елинския свят се развиват или продължават да съществуват и други текстове. Но това е в „историческата“ епоха. А преди нея – през т.нар. „предистория“, тези територии нямат определени граници. Там живеят хора, но не знаем кои са те. Онова, което долавяме, е, че тези хора са част от предишния „текст”. Те се озовават в покрайните и полезрението на елинското пространство едва около 6 век пр. Хр., когато самото то е вече много по-добре разграничимо. Тяхната драма е запечатана в малко писмени паметници. Траки, фриги, македонци, лидийци, персийци… – това са новите имена на индоевропейци, за които започва да се говори през историческата епоха. Откриваме присъствието им по местата, които посетихме. Още през неолита те се превръщат в по-сигурно убежище сред богатата природа. Почти всички исторически известни заселвания след епохата на бронза, около началото на епохата на желязото, се намират в непосредствена близост до техните богати екосистеми, с много води и благодатни почви (не забравяйте терра росса, червената пръст), а също така и с ценни и разнообразни археологически артефакти.

Тракийки се явяват в надписи на остров Евбея. Така например в стела от 3 в. пр. Хр. (SEG 28.723, A.39) откриваме името Дзенибендис, като издателят (C. Dunant, Eretria VI (1978), 33, 3) го определя като име на робиня. Пак той ни посочва още една тракийка (Thrassa, от ок. 300 г. пр. Хр.) – личното ? име не личи в надписа, но пък тя е “добра по характер”. И още една – някоя си Бендидора от 2 в. пр. Хр. Само от тези три надписа личи елементът „Бендис“, името на богинята Бендида, почитана на нарочни празници от тракийките още (всъщност поне!) от 5 в. пр. Хр. в Атина. Интересно е съчетанието Дзени-бендис, където първата съставка е силно разпространена в Тракия с леко изменение на името – Зени или Зейни (произнасяно вероятно „Зини“). По този въпрос проф. Георги Михаилов смята, че паралелите с елинското име е интересно развитие, заслужаващо повече внимание като културен феномен.

Но какво правят тракийките на Евбея? Робини ли са, продадени невести ли са? Липсват художествените факти от стелите, тъй като материалът е разпръснат между Атинския археологически музей и този в Париж, известен като Лувър. Нека пожелаем на новите поколения изследвачи да разкрият тези факти. проф. д.ф.н. Петър А. Димитров