Искам да изразя категоричното си несъгласие с предложените промени, във връзка с планираното закриване на помощните училища за децата с увреждания в новия Закон за училищното образование! Според тях, децата от тези училища, независимо от вида и степента на уврежданията си, ще бъдат прехвърляни в масовите училища или в така наречените центрове за специална образователна подкрепа.

Първо, центровете не са равносилни на държавни и общински училища, което означава, че държавата вече няма да има гарантиран ангажимент към тези деца, както е задължително по Конституция за всички българи до 16-годишна възраст.

Второ, не всяко увреждане позволява интегрирането на детето в масово училище, а има и случаи, в които може дори да му навреди. А ако то е прехвърлено в център за специална образователна подкрепа, където има само деца с увреждания, къде остава интеграцията му?!

Трето, в настоящите помощни училища, персоналът е специално подготвен за целодневна работа и оказване на помощ на тези деца, което позволява на родителите да ходят на работа. Ако обаче децата с увреждания са в масово училище и се нуждаят от придружител, а това обикновено е родителят, той ще трябва да напусне работа, което създава нов социален и финансов проблем. Какво ще стане, ако в един клас има повече от едно дете с увреждане, което се нуждае от придружител? Друг е въпросът, че масовите училища трудно биха осигурили достатъчно персонал, както и възможности за различните видове увреждания. Помощта, от която се нуждаят децата, трябва да бъде адаптирана към степента и вида на трайното увреждане.

Не съм срещу интеграцията на децата с увреждания в масовите училища. Напротив! Това съществува и сега, въпреки че няма да коментирам дали работи добре или не. Но реалната интеграция трябва да се прави по друг начин и под друга форма и да не е за сметка на децата и семействата им, както ще се получи с новия закон. Не може в 21 век социална и демократична държава, каквато казваме че сме, да абдикира от грижите за тези членове на обществото като ги лишава и от конституционното им право на образование.

Убедена съм, че интегрираното образование на децата с физически, сензорни и умствени увреждания са единствената перспектива за реализацията им в по-късна възраст, а всяка друга философия ги обрича на социално изключване, изолация и маргинализация, което не бива да допускаме. Това, което новият закон прави обаче, е да се опитва да интегрира деца с увреждания без да сме готови за това – обществото като цяло, училищата, учителите, възпитателите, родителите, останалите деца… Преди да стигнем дотук, трябва да извървим дългия път до разбирането и приемането, че в обществото ни живеят такива деца, за които всички ние трябва да се грижим и да помагаме.

Моето мнение е, че тези училища все още не бива да бъдат закривани. Преди да предложим нови форми на интеграция за децата с увреждания, трябва внимателно да подготвим възможностите за тях, средата и обществото, които да ги приемат и сред които те самите да се чувстват добре.