Светла Драганова: Работата беше моето хоби

Светла Драганова, учител и директор на СОУ „Георги Измирлиев“ – Горна Оряховица, пенсионер

Ако някой има търпението да прочете този дълъг пост, ще разбере накрая защо го пиша. Но съм сигурна, че колегите ще го прочетат! А може би не само те. И ще разгледат всички снимки…

От 1991 до 2001 година в училището, в което работех, се смениха шестима директори. Огромно е това училище -12 000 кв.м. разгъната площ! Едната част е на шест етажа, другата-на пет. В него има три физкултурни салона и четири спортни площадки. Аз бях седмият директор за тези десет години. Старата част е строена през 1945 година, а новата – през 1981 година. До този момент не беше правен никакъв ремонт – всичко беше счупено в него. Училището беше старо, грозно, сиво и неприветливо. И много, много студено през зимата. Преподавахме сме си уроците с ръкавици, палта и шапки. И децата бяха така облечени.Тогава бяха петстотин и няколко.

Когато станах директор, се замислих какво искам всъщност аз. А аз исках да не се дават пари за ремонт на парче. Исках да е топло, да е изцяло ремонтирано това училище, да е с модерно обзавеждане…Исках колегите ми да идват с желание на работа, да им е топло и да преподават с удоволствие. И тогава случайно прочетох, че след като влезем в ЕС, ще бъде отворена Оперативна програма „Регионално развитие”, но за да кандидатстват общините, всяка сграда с над 1000 кв.м. разгъната площ трябва да притежава сертификат за енергийно обследване. И тогава главата ми роди мисъл, която си е лично моя – като ти хрумна идея, превърни я в мечта, мечтата превърни в цел, а на целта дай срок! И го направих, бе, хора! Направих го! Само една раздрънкана „Лада”, шофьорът, администраторът и главният счетоводител знаят пътеките, които сама отъпках. И хората ми помагаха – не заради черните ми очи, а заради ентусиазма ми.

Когато отвориха програмата, Общината кандидатства и спечели – цялостна реконструкция и модернизация на сградата! Разпределихме учениците в три училища, а колегите хвърчаха от единия до другия край на града,за да влязат в час и най-вече, за да опазим децата! Аз останах в училището. Не ядях, не спях! Фотосинтезирах! Стигнах критичните 49 килограма, но летях! Когато човек сбъдва мечтата си, лети!

Събориха училището и го построиха отново – то беше останало само на скелета си. Ремонтът свърши, но в училището нямаше нито един чин, маса, стол, бюро – празно.Оперативната програма не включваше обзавеждане. Фирмата завърши точно в уречения срок, Общината се разплати, надзорът прие обекта, но бяхме изправени пред заплахата да не започнем учебната година. Учителите излязоха в отпуск. Останахме само с главния счетоводител да се чудим как ще започнем годината след три месеца.

Главният счетоводител! Друга история в моя живот. Когато станах директор, познавах колегите, но него не, защото беше току-що назначен от предходната директор. Тогава той беше момче – на 28 години/сега вече е мъж на 42/. Влизаше около седмица в дирекцията с треперещи ръце. Един ден му казах :”Я, седни бе, момче. Защо трепериш, когато влизаш при мен?” А той ме погледна със сините си очи и съвсем простичко и честно ми отговори „Казаха ми, че ще ме махнете”. А аз му отговорих :”Слушай сега, влизам с две чисти ръце. С такива искам и да изляза. Ако ме подведеш, преди да уволнят мен, ще уволня теб. И ако от незнание, потопя пръст в меда, ще ме предупредиш, защото сигурно ще ми се прииска да го опитам. Така ще работим с теб!”

Преди да влязат делегираните бюджети през 2008 година, що пътеки изминахме с него, за да разберем какво всъщност е това и що курсове за обучение посетихме след това! И започнахме да работим с него, с помощниците ми, с администрацията, с работниците, с всички. За колегите не говоря, защото този колектив така се ентусиазира, че нямаше програма, проект, конкурс, състезание, което да не спечелим. Спечелиха четири проекта по програма „Коменски” с по осем партньора от други европейски държави с по 24 мобилности на проект, а ние правехме по 32, и обиколиха Европа заедно с учениците. Понякога и аз пътувах с тях и разбрах, че дОма си е най-добре!
Та за обзавеждането. Бях стискала държавната пара цели две години и бях спестила 260 хиляди лева. Обявихме обществена поръчка и за 15-и септември училището от Пепеляшка се превърна в принцеса. И точно тогава през декември дадох на всички декемврийската заплата, т.нар. 13-а заплата и цяла четиринадесета! В началото действахме със главния счетоводител много опипом и внимателно работехме с бюджета, и давахме добавки по два пъти в годината. После разбрахме, че делегираният бюджет е съвършено нещо, стига директорът да не делегира част от него в джоба си. После започнахме да даваме по три, по четири пъти в годината ДТВ и ДМС ,а аз гледах и се радвах как тези хора, с които работех, летят. Благодаря на Бога, че работих с толкова стойностни хора и истински учители! За секунда не допуснах да съдя за тях субективно. Гледах как работят и им се радвах. Ходехме заедно по екскурзии, по банкети и се веселяхме, както и работехме! До пенсионирането ми преди пет месеца не допуснахме една драскотинка никъде. Пет години след ремонта училището миришеше на ново! Оставих го лъснато до блясък с близо 900 ученика.

Библиотеката е перфектно обзаведена с 28 хиляди тома литература, с компютри и каква ли не още техника. Библиотекарката разработи и спечели три проекта към Министерството на културата. Във всяка класна стая има интернет достъп и каква ли не още модерна техника, с която същите тези учители работят с мерак. Има и над 200 мощни компютъра за кабинетите, много лаптопи, фитнес зала, навсякъде има камери за видеонаблюдение, но бижуто на това училище е басейнът! Защо Ви разказах всичко това ли? Това не са спомени – това е животът ми. Не ми се наложи 14 години да работя нито един ден, защото работата ми беше моето хоби.

Днес дойде определението ми за размера на пенсията. Пет минути не можех да повярвам на тази сума. Когато се успокоих, разбрах колко мъдро го е казал народът ни – „За да получиш, трябва да дадеш”. Благодаря на Бога за всичко. Ако имам още един живот и трябва да избирам, пак същото, същото ще избера.